КЪДЕ СИ ТИ, БЪЛГАРИЙО?
КЪДЕ СИ ТИ, БЪЛГАРИЙО?
Къде си ти, Българийо свещена -
предадена без бой, опустошена,
атракция в музеи етнографски,
мъждукаща в икони на зографи.
Изтичаш с емигрантските потоци,
пустееш - зло свърталище на смоци.
Забрави Ботев, песните на Вазов
и кърмиш щедро чалга на талази.
Пред жертвения взор на Дякон Левски
съюзници - разбойници калесваш.
Държава на талантите безхлебни,
продаваща земята си на дребно.
Вървя през теб по твоя път охулен -
нима ще бъдеш вечно лист отбрулен?
Слепецът Колчо води ме в Балкана,
горя с Хаджи Димитровата рана.
Но вместо кърваво писмо
изпращам есемеси:
„Къде си ти, Българийо, къде си?!”
НЕ СИ ОТИВА ЛЯТОТО ОТ НАС
Когато всички ветрове приседнат
да си отдъхнат в мекия сумрак
и лятото рисува за последно
поля и хълми с медноохрен знак,
да идем с теб под старите чинари
с останалите без мечти листа,
които в залезния танц догарят
и тихо шепнат “Сбогом” на света.
Ръцете ни ще се превърнат в клони
със спомени за птици и гнезда.
Като сълза дървото ще отрони
в косите ни чинарова звезда.
И въпреки тревогата неясна,
че идва възрастта на есента,
негаснеща в душите ще проблясва
звездата трепкаща на любовта.
Но в стъпките на идващата есен,
в сезона на притихващата страст
не чуваш ли, звучи мотив за песен:
„Не си отива лятото от нас!”.
ПРИЗНАНИЕ
Да ти даря не мога Тадж Махал,
нито лика ти с огън да изпиша
между иконите на някой храм.
Аз мога само днес да те обичам.
Когато литнеш - да те възвися.
Когато паднеш - с теб да коленича.
Но любовта докрай да пренеса -
дори да бъде камък воденичен.
За мен бъди и зной, и снежен връх.
И мост между земята и луната.
И покорявай ме на райски мъх,
спасявай в мен мечтата и жената.
Когато, дързък, дириш свобода
и давиш в мрак и вино мъжка криза,
от облаци ще донеса вода -
да изпера юнашката ти риза…
Ще влея в нея пламъка си бял,
крило от нежност в мрака ще засвети -
един неръкотворен Тадж Махал
сред храма необятен на небето.
ПОКРИВ ОТ ЗВЕЗДИ
Не ни е писано на теб и мен
да бъдем в дом - спокоен, защитен.
Спечелихме в играта на съдбата,
не крепост - дом, а дом до небесата.
Небесният строител, без да се щади,
възнагради ни с покрив от звезди.
За нас изпреде пътя Млечен прежда -
изплетох с нея райската одежда.
Влез в сянката на лунния геран,
отпий от менците на моя свян.
В постелята от есенни листа
жаравата раздухай на страстта.
Поискаш ли светлика да ни шъпне,
завесата от облаци ще дръпнем -
за миг като опашка на комета
ще видим щастието да просветва…
А скитнишките ни души кога измръзнат,
да търсят живо огънче ще дръзнат.
В уюта хъшовски на кафенето
ще долетим - бездомници -врабчета.
И там, когато в нежност заискриш,
ти Ханчев пръстен ще ми подариш.
ЕЗИЧЕСКИ МОТИВ
Да идем с тебе някой ден на Тасос -
където южното море зове.
На корабче с билети “втора класа”
да се превърнем в древни богове.
За тебе аз ще бъда Афродита,
новородена в морския кипеж -
и щом погледнеш скута ми, гърдите,
ти като войн пред битка ще се спреш.
Ще се превърнеш в облак, в бик, във вятър,
с мен мъжката си жад да угасиш.
И от страстта - реката необятна -
едва ли някой с теб ще ни спаси.
Ще носи дъх на свобода зефира,
ще шепне само портокалов лист.
Морето ще засвири с лунна лира,
ще лее тежко вино Дионис…
Там, на езическия остров Тасос,
където южният лазур зове.
Да скъсаме привичното си ласо,
за ден поне да бъдем богове!
