Богдан Овесянин

1.

Ще хвърлим семето във влажен чернозем
и то ще бъде нашето причастие;
ще хвърлим и безмълвни ще измрем
пияни от голямото си щастие.

Ще дойдат дни - и слънцето възбог
ще плисне разтопената жарава,
и вятърът безумен и жесток
ще разпилее глухата забрава…

И ще поникнат едри семена,
през есента задружно що посяхме:
в наляните със огнен пот зърна
забравена там радостта ще екне.

Ще хвърлим семето във влажен чернозем
и то ще бъде нашето причастие.
Незнайни и безмълвни ще измрем,
пияни от голямото си щастие.

2.

Стихиен пожар разлюля равнини и долини,
голямото слънце угасна сред дъжд от искри,
и кървави дни над бунтовната скръбна родина
изгряха сред ужас, безумие, кръв и сълзи.

Далече по малки села, градове и планини
забиха камбани, заплакаха плахи жени,
и с черни забрадки заходиха нашите майки,
с разкъсани пазви осъмваха бледи сестри.

И дълго над нас, като призрак злокобен и черен,
висеше кошмарът на страшния пагубен ден,
и в нашите кърви оплискан, притиснал земята,
сияеше с алени блясъци свода студен.

Но нивга не спря да гори всред погром и куршуми
стихийната воля за слънце, простор и живот,
че зрееше нейде дълбоко в гърдите заровен,
копнежът бунтовен на моя поробен народ.

Ний знаем, че нявга, възмогнали сетни прегради,
ще дигнем високо и гордо лъчистия стяг,
и морни бледи ще снемем ний новото слънце
над тая земя, окована в неволя и мрак.