Пламен Шуликов

Литературоведската традиция предоставя достатъчно свидетелства в подкрепа на оценката за високата теоретическа пригодност на дихотомичната формула “периферия – център”: и античното, и класицистичното учение за стиловете, и ценностно мотивираната класицистична жанрова таксономия, и “неоромантическият” академичен бунт срещу представата за историята, проследена предимно чрез нейните “стълбови линии”(1), и по-късната формалистична модификация на този бунт, насочен срещу “историята на генералите”(2), и концепцията за “двойния сюжет”(3), и почти обичайното противопоставяне между “високите” и “ниските” пластове в системата на културата(4), и пр., и пр. са малка част от огромното количество концептуални резултати, експлоатиращи мощната дефинитивна операционалност на посочения дихотомичен модел. Той прозира и под елегантните одеяния, в които социалнопсихологическата критика облича представата си за драматизма в отношенията между враждебната среда и прекомерно отчуждения от нея интровертен социален тип, наречен от етиката в нейните върхови парадоксални изражения “материал” и “тухла” (Шопенхауер, Ницше), а от художествената литература, проникната с принципната и безадресна антихроническа филантропия – “наковалня” (Гьоте) и “човекът в ъгъла” (Б. Христов).
Средоточие на бегло щрихираните рефлекси на дихотомичния мисловен модел “периферия – център” представлява не особено типичната за българската литературна действителност фигура на Димитър Подвързачов.

Особено надеждно психографски би било позоваването на Подвързачовата самооценка за неговото собствено място върху страниците на първия печатен орган на българските символисти. Разколебан от предложението на Иван Радославов да участва в списването на алтернативен журнал с проектното име “Слънце”, Николай Лилиев, необяснимо за Димитър Подвързачов, охладнява не само към ознаменувалия продуктивната симбиоза в приятелския кръг негов естествен венец, известен в историографията като “Звено”, но същевременно подлага на крайно немотивирана за Подвързачов преоценка характерната си дотогава склонност към епистоларно словообилие. Това обстоятелство, като индикация на разрухата в приятелския кръг, е най-трудно поносимо за Бащата.(5) Извън безспорната сполука да бъде конструктивно алгоритмизиран епистоларният жанр в неговата единствено приемлива за Подвързачов експликативност, този отказ обозначава и особената битност на литературата в разбирането на Подвързачов не като парнасистка фикция, а като единствено възможна основа, практически способ и изобщо конституция на мисловното общение в приятелския кръг. В този смисъл изглежда обяснимо поразителното равнодушие, с което Димитър Подвързачов в недатирано (вероятно 1914 г.) писмо до Николай Лилиев, развивайки хипотезата за отказ от “Звено” под претекста на “непреодолими пречки при редакционната организация”, определя своето място в най-представителното за групата литературно предприятие: “Лично аз – то е явно! – съм най-малко заинтересуван в тази работа, всичко беше за вас. Аз не пиша нищо и едва ли някога ще довърша своя “Рим” по простата причина, че нямам време дори да мисля за това.”(6) Озадачаващото на пръв поглед съвместяване у Димитър Подвързачов на примирено равнодушие към публичната съдба на “Звено” и непримиримостта спрямо стинещата дружеска съпричастност на Николай Лилиев трудно може да бъде обяснено с друго, освен с характерната за върховите моменти в литературния процес екзистенциализация на заниманията със слово. Правенето на литература, като естетски професионализиран жест, е склонно “лекомислено” да се раздели с присъщата си сериозност и да се поддаде на непреодолимата потребност на относително затворените литературни общества от узаконяване на артистичното живеене с/в/чрез словото.

Параметрите на тази норма са фиксирани още през 1912 г. в Подвързачовия “Епитаф”. Съдържащата се в стихотворението обобщаваща антиномична формула: “и без да бе поет – писа стихотворения”, представя постоянно потвърждаващата се впоследствие тенденция – всяко назоваване на креативното усилие да бъде постоянно съпровождано с извинителна уговорка, чиято реторическа функция на стилов дешаблонизатор осигурява застраховаща артистично-иронична дистанция спрямо профанирания висок номинативен предмет. Дълбоко изстраданият, но публично неартикулиран от Подвързачов сакрален пиетет към литературата и заниманията с нея (както показват публикуваните от Георги Константинов негови писма до Димчо Дебелянов и Николай Лилиев) се оказва плътно скрит зад непреодолимата, видима защитна преграда на неговата амбивалентна речева нагласа. Едновременно и съкровена, и профанирана, писателската поза в литературната реч на Димитър Подвързачов се оказва разположена върху границата между сериозното и ироничното, между съкровения пиетет към нея и извинителната склонност към интелигентско кокетничене с нейната святост.

Дълбоко осмислената от самия Димитър Подвързачов формираща роля на словото-име спрямо социалната практика на назования с това име човек сигнализира само условното начало от речеви прояви на писателя, които изграждат представата за илюзорната недефинитивност на вложената в тях инвектива. Устойчиво заченатата в периода на българския литературен месианизъм практика чрез нарочен псевдоним да бъде допълнително обезпечавана социалната идентичност на твореца (например Крачолов – Яворов) се оказва последователно профанирана у Димитър Подвързачов. Даже обструкцията му спрямо комфортния ход на тенденцията да бъде гарантирано стилово съзвучие между социалните роли на писателя и неговото слово-име се оказва мощен метонимичен индикатор на създадената за него публична легенда, според чийто йерархичен модел отредената на Подвързачовото творчество позиция е локализирана по-скоро в ценностната периферия на родната ни литературна систематика, отколкото в нейния представителен христоматийно-антологичен център. Сам изключил себе си от този (буквално антологичен!) център чрез лично решение като съставител на първата българска антология, той също сам продължава да управлява публичната рецепция на собственото си творчество, като съзнателно и умишлено я подвежда чрез изкусително лесни за тиражиране готови възприемателски рецепти.
И чрез съдържащото се в псевдонима Забравен талант предчувствие за не особено голямата мощ на родната ни културна памет, и чрез псевдонима Репортер, активизиращ ценностно противопоставяне между ниската престижност на вестникарския занаят и високото призвание на поетическото усилие, и чрез функционално сходните провокативно-иронични обигравания на коректорските си задължения (“на онзи свят е всичко в ред, така че / от мойте коректури няма нужда” – “Моето безсмъртие”, 1930 г.; “когато видите, че последното издихание наближава, донесете ми да извърша последната си работа: да коригирам некролога си” – “Мисли и парадокси…”), и чрез не по-малко ироничното христоматийно известно обиграване на естественото си име – Подвързачов, чийто произход от фамилно-професионално прозвище е повече от очевиден: “Не съм издал нито една книга. И надали ще издам. Страх ме е, че ще се намери критик, който ще ми каже: “Приятелю! Ти си мислиш, изглежда, че да подвързваш и да пишеш книги, е едно и също” – Подвързачов травестира характерната до първия български модерн (включително) тенденция към еднопланово и буквално стилово съзвучие между словото-име и неговите социални роли, като го подменя със съдържащата артистично-провокативен ресурс двуплановост на ироничния модус.

Трудно доловим вариант на самоироничното противопоставяне между името-прозвище Подвързачов и книжовническото призвание се разпознава разсеян дори в предназначената за деца книжка “Бай Станьо познавача”, написана от Димитър Подвързачов в съавторство с Елин Пелин, където – надяваме се – основателно, предполагаме Подвързачовото авторство в условие 8 на задача 13.(7) Осмо условие представя методически традиционно упражнение за обогатяване на речниковия запас чрез характерното за кръстословиците описателно-евфемистично преназоваване на денотата. Сред множеството хипотетични отговори (пиша, чета, коригирам, редактирам, както и някои, съобразени с “възрастовите особености”, дейности, например “удрям съседа по чин по главата” и пр.), като отговор на евфемистичната дескрипция “Върша нещо с книга”, авторите са посочили единствено най-уместното според тях действие – “подвързвам”.

Дългият ред от речеви прояви у Димитър Подвързачов, иронизиращи значимостта на неговото писателско занятие, притежава относително стабилна ориентация към експлициране в състава на (или съвместяване по съседство с) епитафията, некролога, поетически ритуализирания разговор с музата, афоризма, парадокса – все конструктивни форми, чийто културно-исторически постигнат жанров смисъл отвежда към респектиращото със своята, априорно мислена, свята неприкосновеност, гранично духовно състояние на трезва самооценка или генерална равносметка. Тъкмо особената ритуална значимост на жанровия избор подхранва острото усещане за рецептивно колебание между смисловата конвенция и нейното иронично травестиране (“Ала поет, признат официално – / бррр! Никога! Владико, запази ма!” – “Молитва”; “аз често с мъка се възпирам / от стихотворческата мания” – “Мания”; “И ние, музо, с теб ухилени, / подгонени от мраз вървим; / за да те стопля, аз усилено / опушвам те с тютюнев дим…” – “Из улиците”).

Високата социална ценност на сериозната литературна поза е иронически разколебана. Чрез съвършено изрядното от стиховедска гледна точка използване на спецификаторски понятия, които, манифестирайки особения култ на приятелския кръг към литературната грамотност, и изобщо – към грамотността (“А всеки грамотен обесник, / кой с мъка прочита и вестник – / без друго куплети реди” – “Без заглавие”; “и тази яростна вражда / към третокласната синтакса”(8); “граматика – наука от епохата на Тутанкамон. В наше време не се знае нищо за нея.” – “Речник на чуждите думи”; “Писачът трябва граматика” – “Между вестниците”), същевременно се легитимира правото на посветените да оспорят популярното убеждение, че шегата убива поезията (“ти все ми шепнеш ритмоплетия, / аз все те зяпам със любов” – “Из улиците”; “Ала понявга звъннат рими, / съвсем невикани, нечакани, / но тъй приятелски любими, / би рекъл – чаши, дружно стракани” – “Мания”; “Ох, нямам мир ни в сън, ни в бдение / от тез въпроси политически – / и от голямо отвращение / ги стегнах в рими дактилически” – “Политика”; “О, няма смисъл в стройний ред / на дивната вселена божия, / нито във моя плах куплет / с невеселите му трисложия” – “Резигнация”, и пр).

Значимо проявление на характерната за кръга иронична, пародийно-травестираща речева нагласа представлява особено активната у Димитър Подвързачов склонност към обиграване на цехово-професионални речеви стереотипи. Салонно-куртуазната виртуозност на обилно осеяните в творчеството му артистични стилизации на чужда литературна реч легитимира новосформираната дружеска конвенция спрямо нормативиращото се, иронически дистанцирано отношение към литературния бит. Шегата, иронията, пародията, епатажът, парадоксалната антиномия, артистичното влечение към стилизиране на чужда реч и изобщо – към изпълнение на чужди социални роли (“Драматурзи”, “Поет и воин”, “Обществено мнение” и пр.), манифестират очевидната и неусетно превърната в стабилна норма тенденция към ценностно пренареждане на дефиниращите жанровата картина генеративни модуси.

Естетическата картина на българския литературен месианизъм отрежда правото на парнасистски нарцистичната и идеологически еднопланова сериозна литературна поза да въведе вездесъщ порядък в литературната систематика, като се превърне в непоколебим фундамент на естетическия “правоговор”. Цеховото разслоение, провокирано от магнетичния културен ореол на “Мисъл” и извършвано по създадения от него групов модел, прелокализира естествено съпровождащия проявите на литературния бит игрови модус от периферията на ценностното поле в неговия, произвеждащ нова норма, нов закон и нов порядък, център.

Представата за Подвързачовото решение на първия въпрос може да бъде съвсем кратко допълнена с неговото разбиране за съдържанието на понятието “псевдоним”: “лъжливо, скрито име, известно на всички” (“Речник на чуждите думи”). Основаното върху провокативна антиномия шеговито афористично тълкуване представя като единствен логически резултат безсмислието на традиционната криптографска процедура.

Ако книжовно изкушеният Славейков-баща насочва процеса на собственото си публично разпознаване по сложен и обходен път – отначало да припознае като свое име фамилното име на майчиния си род – Бюлбюлолар, което след това чрез калкиране да превърне в достойното Славейски, подобен труд от позицията на Подвързачовото иронично тълкувание изглежда необоснован. Този труд е обявен за лишен от смисъл не толкова заради долавящия се в тълкуванието самоцелен стремеж към салонно остроумие, колкото заради баналността на традиционното криптографско “поетизиране”. Ироничната игра със своето собствено име Димитър Подвързачов обобществява не само за да се възползва от съдържащия се в него профанен ресурс, но много повече в името на изненадващо новоизнамерения естетизъм на реалния факт, както и на жанровите форми, представляващи негово естествено присъщо вместилище.

* * *
Критическото слово, посветено на Димитър Подвързачов, потвърждава почти без изключения създадената от самия него представа за маргиналността на собственото му творчество, а за биографическия Подвързачов – представата като за “втори герой” в биографиите на Димчо Дебелянов и Николай Лилиев, Георги Райчев и Кирил Христов, Теодор Траянов и Димитър Бояджиев.(9) Изследователите(10) на Димитър Подвързачов единодушно преценяват литературната периферия, “литературните покрайнини” (Г. Константинов), литературния ъгъл, литературната сянка като естествено културно поле, в което неговият лирически талант – обилен, но неосъществен в облъчения от празнична светлина и текуща слава литературен център – се локализира.

Нещо повече, дори притежаващите представа за пълния обем на сътвореното от него: Николай Лилиев (редактор и автор на предговора на “Басни”, 1932 г.), Иван Генадиев и Здравко Подвързачов (редактори и съставители на “Избрани съчинения. Книга І. Стихотворения”, 1938 г.) не успяват да компенсират и след смъртта му впечатлението за публична ненатрапчивост, даже – за известен салонен езотеризъм(11), което личното решение на Подвързачов да изолира своето творчество от ценностния обхват на литературно-антологичната норма създава.

През 1923-1924 г. В. Б. Шкловски формулира ценностното напрежение между високата книжовна битност на литературната реч и нейната ниска журналистическа (журнална) проекция(12). Журналистическата реч е изправена пред свръхтрудната задача да поддържа перманентна (поне с ритъма на типографската периодичност) готовност за blitztkrieg с/за вниманието на всеки читател. Сензационността на новината е само едно от използваните в тази светкавична война оръжия. Удовлетворяването на ненаситната читателска потребност от текстове, търсещи отклонението от нормата и законопорядъка, снабдява с модуса на характерния за анекдотическия разказ стремеж към уникалното и изключителното. Самата журналистическа реч в най-откровените си и безсрамни преобразявания под маската на тематичен “козел отпущения” се превръща в аналог на нашепваното на ухо, разменяното на четири очи неофициално слово. Така журналистическата реч, мотивирана от изходната си модална нагласа, намира своята стилистична и жанрово-конструктивна хармония тъкмо в обхвата на периферното текстопораждащо устройство, което търси не принципи, а отклонения от тях, създава не алегорични и притчови конструкти, а новини, новели и разкази за тайното и неиздаденото. Експлоатира не механизма на преноса, а ударната и свръхинтригуваща конкретност на физиолога и репортажа. Ласкаещият самомнението на възприемателя “избор” – тъкмо с него да бъде споделена тайната, неиздадена информация, снабдява с устойчивост и исторически консерватизъм публичния успех на различни по своята културна съдба, но сходни по генеративния си модус, текстове. Добиваща притегателната сила на изписан със симпатическо мастило съзаклятнически текст, изричащата неиздадени (и в двата смисъла) тайни журналистическа реч си присвоява доверителския модус на споделеното с посветени.

Понятийно осмисляното жанрово самосъзнание се усеща най-безспорно експлицирано в/чрез онези места от текстовете, в които се обсъжда технологията на текстовото строителство. Такъв теоретически самонаблюдаващ се пласт притежава Подвързачовият фейлетон “Редакторът”, чиято рецептурна изчерпателност предвижда интимна същностна връзка между репортерската нагласа и сензационността на заглавието. Почти императивна задължителност на отношенията между новина и сензация предписва и стихотворението му “Сензационни новини”. Трескавото журналистическо търсене на продаващото вестника заглавие изгражда онова рецепторно “предубеждение”, от чийто зрителен ракурс събитието изглежда винаги хипертрофирано и някак нарочно сценично утрирано.
Такива са в общи линии осъзнатите от Димитър Подвързачов тематични последствия, каквито външни, не-tehn-ически (според Аристотел) обстоятелства (ограниченост на типографското място, конкурентна стръв) биха могли да представляват за своеобразието на журналистическата реч. Същите обстоятелства обаче провокират изграждането и на цяла система от вътрешно присъщи на текста, tehn-ически конструктивни способи, с чиято помощ бива многократно усилвано впечатлението за новост, странност и удивителност на и без друго новата, странна и удивителна сама по себе си тема. За обусловените от съвкупната картина на медийния бит характерности на журналистическата реч от 20-те и 30-те години на ХХ век у нас създават уедрена представа някои анекдотизирани разкази за площадно-булевардното ехо на експресно конституиращата се цехова спецификаторска представа за стилистична оптималност на журналистическата реч.

Самодефиниращата се още в “Епитаф” (1912) Подвързачова склонност към антиномична “игрословица” (“и без да бе поет – / писá стихотворения”, “редактор бе на “Смях” – / умря от меланхолия”) функционално кореспондира с превърнатия вече в стилистична норма стремеж на журналистическата реч да се паремиологизира, влагайки илокутивното си намерение, публицистичната си тенденция, дори – сатиричната си инвектива в стереотипно клишираната форма на антиномичната конструкция, която чрез своята остроумническа поразителност и емотивно убеждаваща ефикасност уверено и вездесъщо съпътства проявите на спецификаторската реч във всичките й медийни проекции: от публичните речеви прояви на салона (кафенето, кръчмата), през интимните речеви прояви на камерното дружеско общество (писмо, посвещение, албумна поезия), до най-интензивно тиражираните паремийни експликации, характерни за речевата практика на рекламата и вестникарската журналистика. Свръххарактерно общо място в създаващата стилистичните норми на публицистиката журналистическа реч представлява търсещата смислова събраност на паремийната редукция парадоксална антиномическа формула.

Орфографическото вглеждане във вестникарския текст, като източник на възможности за неговото епатиращо и ироническо преосмисляне, е свързано до голяма степен с особеностите на типографската технология “висок печат”, трудно постижимата съгласуваност между чиито етапи (същинско редактиране, корекция, набор, втора корекция, набор) е причина за появата на силно прагматизирания “жанр” “печатни грешки”. Дали амфиболическата експлоатация на грешката ще роди нарочна ироническа нагласа към усвояване на нейния двупланов смислов ресурс – подход, представен от Димитър Подвързачов в рубриката му “Между вестниците”, или пък, случайно или умишлено допусната, тя ще създаде щастливо-автентична инвектива, няма особено значение. Историческата оценка, с която журналистът съвременник снабдява така наречената технологична грешка, е повече от интригуваща.

Изключително средоточие на публичния речеви обмен до институционализацията на радиото у нас през 1935 г., вестникът улавя стилистичните колебания и внушения на живата реч, като ги фиксира твърде безпристрастно. Вестникът, паралелно с другите типографски журналистически форми, се превръща в мощна, конкурентна на високата литература, жива стилистична лаборатория. Процеси като фейлетонизация на литературата или литературност на журналистическите форми са прояви на един и същ феномен – неизбежното стилистично и жанрово взаимодействие между речевите форми в контекста на тяхното непосредствено типографско съседство.

Драматизмът на жанрологическата дилема относно литературната или журналистическа дефинитивност на гранично разположените публицистични жанрове изглежда твърде схоластично от ракурса на жанровия статут на Подвързачовия фейлетон “Пролет”, изпълнен без нито едно метрическо отклонение в тристъпен ямб, с изключение на поантиращия всяка от частите умозрително обособим дистих, също ямбически, но – разностъпен. И ако в обичайната прозаическа фейлетонна реч акцентните произносителни колебания (мóлив-молúв, Сáмоков-Самокóв, Пáвлов-Павлóв) са съвършено нерелевантни, Димитър Подвързачов намира за уместно, подобно на метрически необходимите акцентни отмети в стиховата реч (например: “говорéщи”, “улúците скитáте” и пр. от цитираната вече “Резолюция – протест”), да ги фиксира чрез нарочен диакритичен знак. Демонстративно узаконеното смешение между фейлетонна и лирическа (макар и симулативна) реч, между рекламна и стихова (макар по-скоро стихоидна) реч(13), сигнализира съществуването на неподлежащи на контрол тенденции към стилов и жанров синкретизъм в публично ориентираната реч, която в процеса на своята “млада” практика неудържимо, екзалтирано и безпаметно се опива от игровото нарушаване на функционалните речеви норми, вменявайки нехарактерен стилов и жанров прагматизъм на полисемията, поразителната ефектност на антиномията, двуплановия ресурс на лапсуса, мнемоническия потенциал на мерената римувана реч, убеждаващите възможности на примера и баснята, остроумната възхитителност на апофтегмата, анекдотичната куриозност на сензацията… Това се случва върху зададената типографска територия на вестника или в ограниченото акустично време-пространство на звучащия публичен блиц-речеви обмен, чийто априорно, дори – нервозно, стеснен периметър произвежда стремеж към компресиране и функционална оптимизация на речта, снабдявайки я, според думите на В. Б. Шкловски, с доминантна нагласа към изчерпващото изказване(14).

Интензивно формиращият се в началото на ХХ век облик на публично ориентираната реч проиграва в пропедевтичен порядък чрез своите най-прагматизирани клонове (журнализъм и реклама) дори достатъчно късно узаконеното естетизиране на истинното, нарочно дефинирано като нефикционално, в поезията и на Атанас Далчев, и на Никола Вапцаров, и на ранния Иван Пейчев. Жанрови обозначения, като: “повест”, “разказ”, “хроника”, “доклад”, “репортаж”, изграждат конструктивния обхват, в рамките на чиито генеративни модуси априорно фикционалното лирическо слово бива подложено на проверка за истинност. Илюзорната игрова верификация, дефинирана изчерпателно във Вапцаровия “Доклад”: “слушай и само записвай”, има своето поразително предзнаменование в “Сюжет” (1933) на Димитър Подвързачов.

Гранично разположена върху относително стабилно обособените жанрови и стилови периметри на литература и журналистика, фигурата на Димитър Подвързачов постига своето творческо своеобразие тъкмо в постоянното кореспондентно осцилиране между дефинитивните форманти на двата типа социално значима речева практика. Снетата в жанровия смисъл на анекдота ориентация към новото, куриозното и сензационно отклонение от законопорядъка бива въведена в конструктивния корпус на баснята (“Ловджийски анекдот”, 1933 г.), която, макар да е изградена пространно, предвижда наративният блок да е подчинен на поуката. Поуката става пример. В нейната паремийна конструкция е уловена всевалидността на жизнения принцип. Подобно на баснята, дефиниращият доминантната нагласа на журналистическата реч макрожанров вестникарски патос се оказва разколебан в своята ориентационна нагласа – между търсенето на сензационната новинарска изключителност и относителната доктринална стереотипност на своята тълкувателска позиция.

Подвързачовата реч персонализира характеризиращия макрожанровия облик на вестника жанров сблъсък между генеративните смисли на анекдота и паремията. Конкурентната устойчивост на макрожанра “вестник” е задължена на обстоятелството, че той, вестникът, чрез стереотипната си типографска конфигурираност, удовлетворява едновременно и двете, на пръв поглед – противоположни, но всъщност взаимнозащитаващи се (както в корпуса на баснята) публични потребности – от новелистичен разказ за анекдотично-сензационното и от неговата паремийна редукция.

Патерналистичният авторитет на Димитър Подвързачов едва ли се дължи само и “изключително на спонтанно бликащия му талант”(15). Литературната поза на Димитър Подвързачов е странно смешение между, от една страна, познаваческата, граматическа надменност на литературния “arbiter elegantiarum”, и от друга – либерално-демократичната словесна нагласа и детайлно нюансираната речева чувствителност и отзивчивост. Но преди всичко – убедителна заради усвоените от журналистическата практика способи за стилистично компресиране на речта, които, представени от доминантния паремийно-етиологичен учителен модус, се побират в обхвата на дефиниращата го антиномия “чрез малкото да се казва много”, а представени от самия Димитър Подвързачов, изглеждат като “урок във къси разговóри” (“1937”, 1936 г.).

Бележки

(1) Веселовский, А. Н. Вилла Алберти. Москва, 1870. Обратно в текста
(2) Тынянов, Ю. Н. Архаисты и новаторы. Ленинград, 1929. Обратно в текста
(3) Лотман, Ю. М. Произхождение сюжета в типологическом освещении. // Материалы к курсу теории литературы. Тарту, 1973, вып. 2; Хализев, В. Е. Функция случая в литературных сюжетах. // Литературный процесс. Москва, 1981, с. 175-201; Тамарченко, Н. Д. Реалистический тип романа. Введение в типологию русского классического романа ХІХ века. Кемерово, 1985. Обратно в текста
(4) Бахтин, М. М. Творчество Франсуа Рабле и народная культура Средневековья и Ренессанса. Москва, 1965. Обратно в текста
(5) Вж. Константинов, Г. Едно необикновено приятелство. София, 1967, с. 153. Обратно в текста
(6) Пак там, с. 160. Обратно в текста
(7) Елин Пелин, Д. Подвързачов. Бай Станьо познавача. София, 1992, с. 38. Обратно в текста
(8) Любопитен е Подвързачовият избор на атрибут: защо например не “второкласната”, а именно “третокласната”? Допускаме, че съвпадението между избрания от Димитър Подвързачов атрибут и заглавието на Константин-Константиновия сборник “Трета класа” може да се дължи на лексикалната общност във формирания сред приятелския кръг цехови говор. Обратно в текста
(9) Ерофимов, В. Димитър Подвързачов (90 години от рождението му). // Литературен фронт, бр. 42, 14.10.1971, с. 2. Обратно в текста
(10) Вж.: Митов, Д. Б. Димитър Подвързачов. // Литературен глас, бр. 369, 24.11.1937, с. 7; Константинов, Г. “Басни” от Димитър Подвързачов. // Златорог, кн. 4, 1938, с. 188; Константинов, Г. Димитър Подвързачов – Хамлет принц Датски. // Златорог, г. ХVІІІ, кн. 10, 1937, декември, с. 381; Чилингиров, Ст. Моите съвременници. София, 1955, с. 287; Константинов, К. И Д. Подвързачов – Хамлет принц Датски, почина. // Вестник на жената, бр. 707, 17.11.1937; Лилиев, Н. Димитър Подвързачов. Хамлет принц Датски. // Днес, бр. 627, 4.03.1938, с. 8; Райчев, Г. Димитър Подвързачов (По случай една година от смъртта му). // Дума на българските писатели, бр. 6, 1939, с. 23; Йосифов, В. Димитър Подвързачов. По случай четири години от смъртта му. // Литературен глас, бр. 532, 1941, с. 4; Добрев, Д. Подвързачов – поет, хуморист, сатирик. // Дневник, бр. 13161, 13.11.1943, с. 4; Константинова, Е. Димитър Подвързачов (По случай тридесет години от смъртта му). // Септември, 1967, кн. 11, с. 250-255; Ерофимов, В. Димитър Подвързачов (90 години от рождението му)…, 1971, с. 2; Стаев, Ст. Литературни вълнения. Пловдив, 1982; Чернокожев, В. Безпощадният мечтател. Книга за Димитър Подвързачов. София, 1986. Обратно в текста
(11) Вероятно една от причините за този ефект е и безспорният макаронизъм в някои от речевите прояви на Подвързачовия идиолект. Вж.: Свинтила, Вл. Димитър Подвързачов – един макаронически поет. // Хоризонт, Стара Загора, 1977, кн. 2, с. 93-99; Чернокожев, В. Безпощадният мечтател…, 1986, с. 74. Обратно в текста
(12) Шкловский, В. Б. Журнал как литературная форма. // Журналист, 1924, №11, с. 40-41. Обратно в текста
(13) Вж. за това: Бръзицов, Х. Някога в София. София, 1970, с. 57. Обратно в текста
(14) В оригинала – неподлежащото на точен превод “установка на высказывание”. Обратно в текста
(15) Бръзицов, Х. Някога в София…, 1970, с. 109. Обратно в текста

LITERARY PERIPHERY AND LITERARY CENTER
DIMITAR PODVARZACHOV

Plamen Shulikov

(Summary)

D. Podvarzachov himself ‘excludes’ his work from the anthological norm. Mythographically localized in the value periphery of the cultural field it fixates the most distinguished stylistic and genre tendencies in the formation of publicly-orientated speech which arises as a result of the currently constructed norm – to be removed from the spoiling of value-marked positions (periphery/centre) stylistic and genre guarded bans.

ДРУГАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

По-подробен вариант на статията е публикуван в: Електронно списание LiterNet, 07.06.2007, № 6 (91).