ПЛАЧЪТ НА ДЕДАЛ
ПЛАЧЪТ НА ДЕДАЛ
Икар не ме послуша… И сгреши.
Остави ме да гледам към небето
и вятърът безмълвно да суши
очите ми, в които пътят свети.
Но можех ли със воля да го спра,
назад да дръпна мъжката му сила,
когато в него съм убил страха
и го отгледах упорит и жилав?!
Той трябваше да полети – с крила,
в които слагах: и пера, и восък,
макар да виждах, че е много млад
и може скъпо да заплащам после…
Икар не ме послуша… И сгреши…
Безсмъртието му не ме теши.
ОРИС
Родил съм се, когато с колене
омекнали от скръб и с пръсти свити,
баща ми вързал болните коне,
да ги застрелят в края на лъките.
От изстрелите и от моя плач
прозвъннали прозорците по пладне,
размесили се светлина и здрач
в очите му – изтръпнали и странни.
Беднеел в тях широкият ни двор
с каруцата, изпъстрена за мене.
Процвилвал сякаш празният обор
и тати пил ракия, да не стене.
Лежала мама – доброта и сън –
с ръка върху напуканите устни.
До нея – аз, събуден крехък хълм,
между тъга и радост корен пуснал.
ГОРЧИВ СЛЕДОБЕД
Капаците притварям – и денят,
прескочил хоризонтите, се връща.
От истини очите ме болят.
Не виждат даже че съм вече вкъщи.
Опитвам се да си поема дъх,
отново всичко минало да видя –
дали пред мене се възправя връх,
или играя роля на обиден…
В живота си какво ли не видях,
а още се опитват да ме лъжат…
Горчи следобедът, изпитвам страх,
но трябва ли да им оставам длъжен?
От утре искам да вървя до тях,
разсякъл този неразвързан възел.
* * *
В душата си усещам тласък,
във който има Божи пръст.
Изхвърля ме до небесата
с безсмъртните да меря ръст…
За живите не съм предтеча,
но още нося своя кръст…
Осъмвам с болката, а вечер
повтарям чутото веднъж:
“Ако на нещо си обречен,
смъртта измерва твоя ръст!”
КЪЛВАЧ
Пак забиваш клюна си в дървото –
за живота му ти домиля…
От росата целия си мокър –
лепне по крилата ти мъгла.
А с крила, от твойте по-широки,
ято птици с изгрева се сля.
Пак забиваш клюна си в дървото –
за живота му ти домиля.
Чистиш бавно раната и искаш
да поръби клонът му загнил –
коренът да може да разлисти
пъпките през пролетните дни.
Със лице към болките в живота
пак забиваш клюна си в дървото.
И ДНЕС
Прехвърлих златната среда
на своето горещо лято
и се усещам, че следя
високо литналото ято…
И днес си мисля за неща,
които няма да се сбъднат.
А чувал съм, че старостта
донася на човека мъдрост…
За луд ще ме помислят – знам –
ако усетят, че мечтая,
че в стаята, останал сам,
във звездни светове витая…
И аз се чувствам неразбран,
но още е далече краят…
НЕ ПОЖЕЛАВАМ
Оставил в мрака вчерашната маска,
сега излъчваш друга светлина.
Каква е тази мощ, която тласка
душата ти от благост към злина?!
Веднъж те виждам доверчив и ласкав,
готов и залъка си да дадеш…
А следващия път със нокти драскаш –
и можеш жив човек да одереш.
Под всяка маска нова се подава…
Ти сменяш ги със жест, обидно лек.
Навярно някой ти се възхищава?!
Но аз, при срещане, стоя нащрек.
На друг не пожелавам твойта слава –
дори на най-омразния човек.
СЪПРОТИВА
Опитам ли се да премеря сили,
оглеждат ме и по-високо вдигат
невидимата летва, над която
едно прехвърляне в живота стига.
И виждат винаги, че я събарям…
А другите под нея преминават.
Отупвам си праха и мълчаливо
като трева след вятър се изправям.
Не моля вече никого за милост
не търся помощ, бягам от интриги,
на себе си единствено се сърдя
и по-високо летвата повдигам.
Но някой ден, ако поема въздух
така, че да не могат и да ахнат,
и с рязък скок над ръста си премина,
заслугата ще бъде, знам, и тяхна.
