Валери Станков

КАКВО СИ ТИ?

Ще те попитам някой ден
дали си трън, дали си цвете.
Дали растеш – трева за мен,
в която да си развъртя конете.
Дали вихрулка си в степта,
дали си хладинка в пустиня.
Или си стомна на уста –
за мъж, за блага първескиня.
Дали не си авлига в ръж,
дали не си на книга – връвка.
Или си песничка на мъж,
поел в реката с еднодръвка.
Дали не те из сън вършах
през нощи, речени за друго.
Или си стиска пътна прах
в длан на пешак из тиха угар.
Дали не си сърна в летеж?
Невям измислих те в неведа?
Какво си ти? Навярно свещ,
която паля – и те гледам.

БОЖЕМ НИ Е ДАДЕНО

Неукротена, вряща и бълбукаща –
изригваш ти – неозаптяема вода.
Ти врязваш се във бездните на скуката,
катериш с вик щастливите бърда.
Ти сриваш се през мъжките ми прагове,
дереш ми каменливите русла.
Не е ли време вече да си лягаме? –
ме питаш тихо, казваш ми – ела!
И не смирен – покорен на стихиите,
забивам дъх във твоите гърди.
Навярно тъй единствено светиите
се къпят във светите си води.
Люлей ме – с шемета на водопадите,
просни ме на росистите треви,
че Божем с теб в безкраи ни е дадено
да пием Неговите синеви!

ГЛАС

Закроти ме на скут – завърти ме на тръгнали лави,
не ме пускай – ще се срина – и на магмите твои изтлял,
аз ще зная защо Бог ме прати при теб – да се слави –
да святится Жената която за мен е посочил – и за мен е избрал.
Искам да те целувам – да си мека и мокра – да си горска дъхтяща дъбрава,
да разгръщам с гърдите си полетялото твое тяло над отнесени птичи гнезда
да те нося в спиралите на дъжда –
трепетлика – седемструйна изпъната моя дъга,
искам да падна в бездънната власт на смирената мъжка забрава,
след която няма после – и утре не е в календара – има само сега,
да те гледам в нощта как на пламнали сипеи ти се свличаш пред мен –
полетяла из врящите струи на безлюдните северни гейзери,
на гръдта ми да падат Исландии и Чукотки
с разкъртени – полетели през твоите изумени очи – небеса,
а после кротко да стана и да изпея за теб всичките си поезии –
ако силици имам да си чуя изобщо гласа.

НАСТАВЛЕНИЯ ЗА ПРЕМИНАВАНЕ ПРЕЗ ГОРАТА НА НЕВЕСТУЛКИТЕ

Момиче със светулчица на челото,
слънчасало из нощи със светулки,
нима за теб в горите стъпвам смело –
което ще рече сред невестулки.
Къде ме води твоята омая ли? –
през долове по ридове – над бездни.
Дойде за мен часът – да осъзная,
че аз без теб, момиче, ще изчезна.
Нима бе страх, нима бе стихнал вихър,
нима бе летен дъжд животът мой?
Нима безсмислици редих на дълги стихове?
Нима бях писък, вик и вълчи вой?
Нима не следвах правилната линия –
канонизиран в лозунг хоризонт,
през който хлътнах яко дим завинаги
с душа – юмруче стиснала – рот фронт?
Нима не пях в пред нас жита са блеснали,
хей тамо лодка, пътник ли не пях?
Или висяха в мен – загърлени, обесени,
разстреляни поетите – и аз със тях?
Как да ти пея песни за светулките,
с каква душица – и с чии уста?
Сукалче – ти, без страх от невестулките
върви, момиче мое, през света!

ВЛЕЗ ПОДИР МЕН В НОЕМВРИЙСКИЯ ДЪЖД

Няма го твоето мило момче.
Няма го лятото с дългите дюни.
Камъни, стволи морето влече.
Вдигат се, падат из бездните шхуни.
Съска в тръстиките късен мелтем.
Откъм скалите мъгла се тътрузи.
И се обръща от гръб на корем –
пльосва прибоят раздрани медузи.
В тиха колибка на морския бряг,
с огън – от твоите шепи запален –
къде да те скрия, кажи ми, и как?
Моето слънчице пада на залез.
Плажове спитени – мокро кече.
Дим от последния кораб се вие.
В песен ли, вик или вой на зверче?
Време е вече да тръгваме ние.
Влез подир мен в ноемврийския дъжд
и остани ми в последната зима.
И целуни си момчето веднъж
с цялата святост и страст на любима.