Георги Михалков

Когато беше малка Ани често чуваше зад гърба си една дума, която запомни завинаги и която остана в паметта й като грозен белег: “проститутка”. Тогава още не знаеше какво точно означава тази дума, но разбираше, че е нещо лошо, защото хората я подхвърляха полушепнешком и с презрение. После, когато тръгна на училище, някои от децата също й подхвърляха тази дума, но вече не зад гърба й, а направо в лицето й и се смееха нагло. Тогава за първи път Ани разбра колко жестоки могат да бъдат малките деца. Заставаха пред нея, казваха й “проститутка” и се смееха злорадо и злобно. Искаха да я унизят, да я наранят, защото беше различна, не като тях, черната овца в бялото стадо.
В началното училище Ани вече знаеше, че думата “проститутка” е много лоша и с нея наричат жените, които имат много мъже или които ходят с много мъже, но Ани нямаше нищо против нито жените, нито мъжете. Не мразеше мъжете, но в семейството им нямаше мъже. Живееха само трите: баба й, майка й и тя. Ани не знаеше защо са само трите. Дядо й беше починал отдавна, но никой нищо не й казваше за баща й, а и тя не питаше. Беше сигурна, че има баща, но къде е той и защо никой нищо не споменава за него? Не смееше да попита нито майка си, нито баба си. Дълбоко в себе си чувстваше, че ако попита за баща си, ще наскърби и баба си, и майка си, а може би щяха да се разплачат и едва ли ще й кажат истината. Сигурно ще я залъжат с нещо, нали е дете, или щяха да измислят някаква история, за да не я тревожат.
И баба й, и майка й гледаха Ани като съкровище, като нещо, което е безкрайно ценно и за което са готови да се бият до смърт, но да я предпазят и запазят от всичко лошо. Сутрин баба й я водеше на училище, следобед я вземаше, ходеха в парка, отбиваха се в сладкарницата, купуваше й най-вкусните пасти и най-скъпите сладоледи. Купуваха й всичко, което искаше и не искаше. Беше най-хубаво облечена в училище, винаги със скъпи и модерни дрехи и с най-красивите и вносни учебни пособия. Баба й помагаше да си научи уроците, заедно четяха и смятаха. Майка си виждаше по-рядко. Вечерите почти я нямаше у дома. Идваха модерни коли и я вземаха, а и майка й си имаше кола и излизаше с нея, но почти всяка събота и неделя майка й и Ани бяха заедно. Разхождаха се край езерото в парка, понякога майка й я водеше с колата на екскурзии. Веднъж я заведе до Рилския манастир, няколко пъти ходиха до София, а всяко лято двете почиваха на морето.
Но въпреки всичко Ани беше тъжна. Измъчваха я въпроси, на които не можеше да си отговори, а и не знаеше кой би й помогнал да намери отговорите. Не знаеше защо живее без баща, не знаеше защо майка й често я няма, не знаеше защо баба й мълчи и нищо не й казва какво е било преди Ани да се роди. Обичаше и майка си, и баба си, много ги обичаше, бяха най-близките й и правеха всичко за нея, а майка й беше най-красивата жена в града. Висока, руса с големи синьозелени очи, които приличаха на два скъпоценни камъка, с дълга гъста коса, с изваяно тяло и с лице, гладко като коприна.
Живееха в центъра на града, близо до кулата с градския часовник, но не живееха в къща или в жилищен блок, а в хотел. И това Ани не можеше да разбере, защо живеят в хотел. Другите хора в града живееха в къщи с дворове или в жилищни блокове, а те трите: баба й, майка й и тя - в хотел. Хотелът беше на пет етажа. Висока бяла сграда и на всеки етаж имаше по четири стаи, обзаведени с всичко необходимо за един хотел: с баня, хладилник, климатик, телевизор, а те, трите жени, живееха на първия етаж в голям луксозен апартамент. На партера бяха рецепцията и кафенето на хотела.
Когато стана по-голяма Ани разбра, че този хотел го е построила майка й сама. На това място, близо до кулата с градския часовник, е била къщата на дядото на Ани, известен, уважаван адвокат. След неговата смърт, на мястото на къщата и двора, майка й построила хотела, за който хората шушукаха “хотелът на проститутката”.
На покрива на хотела имаше тераса с чадъри и шезлонги и често, когато Ани беше тъжна, се качваше сама на терасата, сядаше на един от шезлонгите и гледаше града. От терасата се виждаше целия град. Седеше умислена с поглед впит в далечината, там, където се синееха очертанията на планините и се питаше защо наричат майка й така. Ани беше вече доста голяма и се срамуваше, измъчваше се, но нищо не можеше да направи. Не можеше да се изправи пред майка си и да я попита, мамо защо? Не можеше да говори и с баба си. Тя като че ли нищо не чуваше и нищо не виждаше, не се интересуваше какво говорят хората, но Ани се измъчваше и този въпрос “защо” я изгаряше непрестанно. А знаеше, че майка й е умна, че не е обикновена жена. Веднъж случайно намери бележника й от гимназията. От горе до долу имаше само шестици. Защо не беше продължила да учи, защо не беше следвала? Защо? Въпроси, въпроси, на които нямаше отговори.
Често до Ани на терасата се промъкваше една котка, сива със зелени очи, която заставаше до краката й и започваше да мърка. От къде идваше тази котка, на кого беше и как разбираше, че Ани е на терасата, за да дойде веднага при нея. Ани я вземаше, прегръщаше я, галеше я и й говореше тихо и нежно. Тази котка, сякаш я успокояваше, сякаш със зелените си очи й казваше да не се измъчва, да не се тревожи, защото животът е такъв и тя, Ани, не може нищо да промени, не може да спре времето или да го върне назад и всичко да започне отначало, но по друг начин. Може би и тя, като баба си, трябваше да приеме всичко така, както е и да свикне с всичко, което я заобикаля, да не обръща внимание на хората и да се прави, че не чува какво си шушукат. Да, но как може да живее така? Съучениците й я отбягваха, нямаше истинска приятелка и беше безкрайно сама. Така ли ще продължава да живее? Това, което можеше сама да промени, се опитваше да го промени. Беше най-силната ученичка в класа, имаше само отлични бележки, учеше упорито и правеше всичко възможно да не може никой лоша дума да каже за нея, учителите да я дават за пример, а съучениците й да се опитват да приличат на нея и да й подражават. Участваше в театралната трупа на училището, пееше в ученическия хор, явяваше се на олимпиади…
Един ден се престраши. Бяха пак сами двете с баба си. Майка й беше казала, че за няколко дни ще я няма, беше заминала в чужбина. Седяха двете, Ани и баба й, в големия хол, и гледаха телевизия. Даваха филм за някаква лековерна жена, който разгневи Ани. Тя усети, че кръвта й нахлува в главата й, лицето й почервенява като домат и пламва. Стана, изключи телевизора и се изправи пред баба си. Баба й я погледна изумена. Не можа да разбере какво става, какво се случи, очите й приличаха на две големи въпросителни.
- Бабо, - каза Ани и усети, че гласът й трепери. - Вече съм доста голяма. В девети клас съм и искам да ми кажеш всичко за мама. Трябва да знам истината!
Баба й въздъхна и наведе глава.
- Трябва да ти разкажа всичко. Сигурно си забелязала, че на двете си китки майка ти има две зараснали рани. Обикновено ги крие с дебели гривни…
- Да.
- Беше на осемнайсет години, още ученичка, и беше влюбена. Баща ти й се подигра, а тя вече беше бременна. Намерих я във ваната с прерязани вени. Едвам я спасихме. Оттогава намрази мъжете и започна да им отмъщава. Знаеш я, колко е горда и независима. Реши, че сама ще постигне всичко в живота. Сама построи този хотел и остана сама. Да докаже, че е силна и независима. Да докаже, но на кого. Не я оправдавам. Знам, че се измъчваш, но какво да направим. Бог реши, че трябва да се родиш. И ти си единствената й радост. Живее само за теб. Моля те не я огорчавай.
Баба й замълча и заби поглед в набръчканите си, костеливи пръсти. И тя страдаше, и тя се измъчваше, но криеше всичко дълбоко в себе си. Ани разбираше колко й е тежко. И баба й беше майка.
След този ден и този разговор Ани се замисли. Та тя и майка й не се познаваха, живееха в един дом, бяха майка и дъщеря, но почти нищо не знаеха една за друга, какво чувстват, какво мислят. Нито Ани беше наясно коя всъщност е майка й, какво мисли, какво иска, нито майка й знаеше много за Ани. Двете заедно сякаш се страхуваха да разговарят, да споделят и като че ли се избягваха, рядко се поглеждаха очи в очи, а Ани искаше да я попита за толкова много неща, да сподели с нея преживяванията си, чувствата си. Та нали майка й беше най-близката. Искаше да й разкаже за първото си влюбване, за първите си трепети. Искаше да й разкаже за Валентин. Учеха в съседни класове. Отначало си разменяха погледи в междучасията и в коридорите, после той намери отнякъде скайпа й, започнаха да си пишат, а след това продължиха с дълги разговори до среднощ, но не се срещаха, не се виждаха извън училище.
Един ден Валентин се престраши и я покани на среща. Най-красивото момче в училище, по което съученичките й въздишаха, я покани на среща.
В деня на срещата Ани дълго избира роклята, която да облече. Спря се на една пaстелнозелена без ръкави, но не се хареса с нея. Облече тъмна пола и бяла блуза, но й се стори, че е много ученически, пробва дънките с блуза, но и това й се видя твърде всекидневно. Най-накрая избра вишневочервената рокля с по-дълбокото деколте. Много си обичаше тази рокля. Преди година майка й я беше донесла от Италия. С нея изглеждаше по-стройна и по-висока. Пусна дългите си кестеняви коси да падат свободно върху голите й рамене. Гримира се. Не обичаше много гримовете, но леко подчерта очите и си сложи спирала на миглите. Изглеждаше добре. Очите й бяха пъстри и пак се запита какви ли са очите на баща й. Какъв е? Висок или среден на ръст, може би с тъмна коса, като нейната, и със светли очи. Нямаше никога нищо да научи за него и може би никога през живота си нямаше да го види. Не знаеше дори и името му. За него вкъщи, по-точно в хотела, не се проронваше дума, сякаш никога не е съществувал. Когато майка й и той са се обикнали, са били още ученици. Какъв ученик е бил? Отличник или буен и невъздържан? Какво е станало с него? Къде живее сега и изобщо жив ли е? Работи ли, какво работи, има ли семейство, има ли деца? За него баба й дума не отронва. Веднъж Ани се опита да я попита, но баба й се разсърди, разгневи се, искри засвяткаха в очите й и само просъска: “Не го знам и не искам да го знам!” С това приключи разговорът. Ани се уплаши и повече не посмя нищо да попита, но си обеща, че някога, след време, ще го намери, непременно ще го намери, нищо, че майка й се държи така сякаш той никога не е бил, сякаш никога не го е познавала и Ани е дошла от нищото. Сигурно майка й толкова силно е преживяла случилото се, че напълно го е изтрила от паметта си.
Влезе в стаята на баба си, за да й се обади, че тръгва. У дома беше закон винаги да казва къде отива, с кого отива и кога ще се върне. За друго не я притесняваха, но за това майка й и баба й я държаха строго. Страхуваха се да не й се случи нещо и искаха да знаят всяка минута къде е и с кого е.
Баба й веднага отгатна къде отива. Явно имаше опит. Огледа я и само каза:
- Вече си голяма, внимавай, бъди умна.
И поклати глава като че ли пак си спомни какво се беше случило на майка й.
- Ще внимавам. Умна съм.
- Телефонът е в теб, нали?
- У мен е.
Баба й я прегърна и целуна, сякаш искаше да й прошепне: “Успех, момичето ми.”
Знаеше Ани какво си мисли баба й. Трудно е да си момиче, трудно е да започнеш живота си. Очакват те изненади, подводни камъни и не е достатъчно да си умна. Трябва и нещо друго, което хората не могат точно да определят. Някои го наричат късмет, други съдба, но какво е точно. Малко хора могат да проникнат в това другото, малко хора могат да го усетят, за да успеят да променят живота си навреме.
Валентин я чакаше в кафене “Мираж”, не най-луксозното в града и не на централно място. Нарочно избраха това кафене, за да не ги видят много хора. Градът не беше голям и хората почти се познаваха, а родителите на Валентин бяха известни. Баща му - хирург, преди година и общински съветник, а майка му - зъболекарка. В града познаваха и Ани, по-скоро майка й, защото почти всички я знаеха като собственичката на хотел “Камелия”. Майка й се казваше Камелия и така беше кръстила и хотела, а в хотела работеха доста хора: рецепционистки, портиери, бармани, сервитьори, камериерки…
Валентин също се беше попременил за случая, но за разлика от Ани беше спортно облечен, с маркови дънки, с трико с някаква ярка емблема и най-важното беше окачил на врата си тежък златен ланец, а на ръката си златна гривна. Безспорно искаше да я впечатли, но той не знаеше, че за Ани по-ценни са усмихнатите му лешникови очи и меката му къдрава коса, която сега лъщеше от гела.
- Какво да поръчаме? - попита я той.
- Само кола - отговори тя.
- За мен узо.
Сервитьорът го познаваше, знаеше, че е ученик, но се направи на разсеян, защото знаеше и кой е баща му.
Разговорът не вървеше. Макар по скайпа да си приказваха с часове за какво ли не, сега сякаш и двамата се бяха гипсирали. Започваха да говорят, спираха, сменяха темата, а после в продължение на минути мълчаха и се гледаха, сякаш искаха да си кажат нещо много важно, но и двамата не знаеха как да започнат и как да го изразят. И за двамата беше първа среща.
След час излязоха от кафенето и тръгнаха към градския парк. Вървяха бавно. Вечерният майски полъх опиваше Ани и тя сякаш дишаше по-леко. Вървеше до най-красивото момче. Беше мечтала за този миг и за тази първа среща, беше като перце, което внезапно ще полети. В парка до едно дърво Валентин се спря и я прегърна. Лъхна я дъхът му на узо. Опита се малко по-силно да я притисне до себе си и да я целуне, но Ани инстинктивно се отдръпна. В прегръдката му имаше нещо грубо и невъздържано.
- Какво се дърпаш? - ядосано каза Валентин.
- Не сега - промълви Ани.
- Не ми се прави на честна!
Тя рязко отстъпи назад и го погледна.
- Какво искаш да кажеш?
- Всички сте едни и същи. Не си по-различна от майка си.
- Пи повече, отколкото трябваше!
- Не искам съвети от една…
Ани замахна и го удари по лицето. Обърна се и затича към улицата. Сълзите я задавяха. Нямаше спомен през кои улици мина и колко време тича. Осъзна се, когато се изправи на терасата на хотела. Отпусна се на един шезлонг и захлупи лицето си с длани. Плачеше, а слабите й, почти детски голи рамене се тресяха. Не можеше да се успокои. Усети, че нещо меко и топло се докосна до краката й. Беше сивата котка, подушила пак, че Ани е на терасата и дошла да е до нея, да не е сама. Ани протегна ръце, вдигна я, прегърна я и я допря до гърдите си. Не я беше грижа, че е с новата си рокля и може да я изцапа. Двете, тя и котката, стояха неподвижни, притиснати една до друга. Котката не смееше да мръдне, сякаш да не разсърди Ани. Беше тихо. Над тях тъмнееше огромното дълбоко небе, осеяно с безброй звезди като дребни блестящи сълзи.
На терасата се чуха стъпки. Някой се приближаваше. Ани вдигна глава. Беше майка й.
- Какво правиш тук? - попита майка й.
- Нищо - отговори Ани - гледам небето.
- Плакала си.
- Да. Плакала съм и какво от това. Какво те интересува?
- Интересува ме. Знаеш, че всичко, което се случва с теб, ме интересува.
- Само не казвай, че мислиш само за мен, че съм твоето съкровище.
- Точно това ще кажа. Мисля само за теб и всичко, което правя, е за теб.
- Не съм те молила за нищо, нищо не искам!
- Знам, че не си ме молила. Знам какво мислиш за мен. Мразиш ме.
- Не мога да те мразя. Ти си ми майка. Каквото и да е било, обичам те. Децата обичат родителите си.
- Но аз се мразя. Ненавиждам се - каза тихо майка й, сякаш на себе си.
- Защо се мразиш?
- Защото някога, много отдавна се оказах слаба. Не искам и ти да си слаба.
- Затова реши да бъдеш силна? - попита Ани с едва доловима ирония.
- Да! Силна, свободна и независима. Не ме интересува какво говорят хората за мен!
- Теб не те интересува, но мен ме интересува - погледна я твърдо Ани. - Не мога да живея повече така!
- Те ни завиждат, затова говорят така.
- Искам да съм като другите, да не се отличавам от тях.
- Ти си като другите. Родителите са различни, но децата не могат да отговарят за родителите си.
- Не искам повече да живея така, не искам да живея в този хотел.
- Скоро ще бъдеш пълнолетна и ще живееш, както искаш. Никой няма да ти пречи.

В първите дни на септември листата на дърветата започнаха постепенно да оредяват и по тротоарите сякаш падаха медни монети. Слънцето вече не напичаше така безмилостно. От планината подухваше прохладен вятър. Градът продължаваше да живее своя монотонен и вял живот, от време на време разнообразяван от провинциални интриги и клюки. Хората като че ли не забелязваха настъпването на есента. Не се радваха на дългото циганско лято, не съжаляваха за летните дни и не мислиха за идващата зима. Може би само майките и бащите, чиито деца щяха да бъдат тази година първолаци, се вълнуваха и усилено ги подготвяха за първия учебен ден. Купуваха дрехи, обувки, ученически раници, тетрадки, химикалки… В магазините цареше по-голяма суматоха от обикновено. И Ани се готвеше. Скоро щеше да замине за София. Бяха я приели да следва.
В деня, преди да тръгне, седяха с майка си и баба си пак в големия хол. Мълчаха, всяка унесена в мислите си. Майка й пак я попита:
- Не е късно. Ще те закарам с колата.
- Предпочитам да пътувам с автобуса - отговори Ани.
- Знаеш, че в София имам много познати, ако е необходимо, винаги можеш да ми се обадиш, за да ти помогна - напомни й майка й.
- Ще се справя сама. Вече съм пълнолетна - усмихна се Ани.
- Добре. Завърши и не се връщай повече в този град. Знам, че не го обичаш.
- Напротив! -каза твърдо Ани. - Ще се върна и ще живея тук! Тук трябва да свърша много работа, имам да уреждам много неща и да променя много неща!
Тя се изправи, погледна баба си, после майка си и в погледа й проблесна решителност и сила.

София, 23. 09. 2011 г.