Йото Пацов

София беше столица, сега е цигански ветленик, какво ли не сипа в него новото време на преходи, промени, ликвидации, демонстрации, предприемачество, използвачество, кантрабанди, банди, гнусна конюнктурна гмеж, идеологическа плесен и политическа гнилоч, просия, разсипия, съсипия, простотия… Да, има и друго, то не се вижда под рекламните надписи, под снимките на разголените злачни девици, под емблематичния задник на Азис, но сигурно го има. Думата ми е за културата, възпитанието, етиката, морала на българина, за неговата деликатна чувствителност, за чувството му за солидарност и съпричастност, за внимание към другия и за разбиране… Но май да не продължавам с това изброяване, защото за пояснителните бележки към тези забравени понятия май ще трябва редакторът да отпусне страниците на целия брой…
Един чех, може би като отмъщение за фриволното поведение на такива като мен към чехкинките по нашето Черноморие в близкото минало сътвори карта на България от тоалетни чинии. Колко кореспондира такава трактовка със споменатия по-горе задник на Азис! Оскърбени сме, разбира се, но защо? Защото чехът е несправедлив? Нищо подобно - защото само ние имаме право да наричаме имената в България със собствените им имена, никой друг! Втурнахме се да възразяваме и заклеймяваме, да проклинаме и анатемосваме - как може такава красива страна с такива добри и трудолюбиви хора да бъде представяна така унизително!!! Чакайте малко - красива страна? Истината е малко по-различна - разнебитена пътна мрежа, дупки и хендеци, боклуци от всички страни на всяко село и всяко градче, мръсотия, кал и смет, отпадъци и келяви скитащи кучета, предупреждения за опасност от разбойници по паркингите и мотелите, нелюбезни, груби, невъзпитани, алчни и прости хора по бензиностанции, заведения, магазини и навсякъде, арогантни и развлечени, агресивни и също прости младежи, стари хора, от отчаяние тръгнали по просия, отвратително грозни и нагли проститутки и сводници край пътищата, и когато преодолееш и пренебрегнеш всичко това се озоваваш в бетонния рай, в който е въплътил мечтите си да забогатее до довечера някой юпи, нов бизнесмен, креативна личност, кадърен предприемач, финансов магьосник - т.е. човек от тези, за които Стамболов сътворява преди повече от сто години прочутия лаконичен Закон за съдене на разбойниците.
Добри и трудолюбиви хора?

—————————–

На трамвайната спирка на пл. „Гарибалди” в София пред будката за билети на леда лежи млад мъж. Спирката е заградена с полицейска лента, жена и мъж в униформа пишат нещо, млада жена плаче отстрани. Очевидно мъжът е починал, хората с разбиране заобикалят мястото, само трима развлечени младежи спират до лентата и започват с кикот да коментират сцената:
- Глей, глей, мен, тоа май е гушнал босилека!
- Некой го е гръмнал, мен, пъф - пъф, и айде!
- Пуф - пуф се казва бе, задръстеняк!
- И се е напикал, глей, мен, източил е казанчето, ебати шубето!
Е, полицаите сe загърбиха на тресящите се от възбуда и веселие добри млади хора, аз побързах да се махна от там, за да не слушам и да не гледам какво са сторили родители, учители и най-вече те самите със себе си, и колко доволни са от постигнатото. Блажени били бедните духом, а, Господи? Или пак не сме разбрали, че с тези думи иронизираш горчиво скудоумната паплач во веки веков?

—————————–

Става младеж в трамвая да отстъпи мястото си - с мъчително усилие по стъпалата се качва човек с патерици. Пристъпва да му помогне, и в този момент на освободеното място се настанява един добър червендалест здравеняк. Хората са възмутени, упрекват го един през друг - защо седна на мястото, като виждаш, че човекът едва ходи и не може да стои прав, що за безобразие, как може такова безочие и прочие. Здравенякът гледа през прозореца, става жена и настаняват сакатия на нейното място, тогава червендалестият прекъсва гневните реплики към себе си с кратко и изчерпателно изявление:
- Да бе, аз кат съм циганин се прав ще ви стоя!

—————————–

Започвам работа на ново място, в нова сграда, на новото ми бюро има нов телефон, чиито номер никога и от никого не е бил ползван преди това. Още не съм започнал да подреждам вещите си и телефонът звъни. Женски глас на дърта пушачка заповяда:
- Силва да се обади!
Обяснявам, че има грешка и затварям. След десет минути телефонът звъни:
- Силва да се обади!
Пак обяснявам търпеливо, че такава на този телефон няма. След десет минути пушачката, която иначе също е добра жена сигурно, пак ми нарежда:
- Викни Силва бе, темерут!
Вече търпението ми е изчерпано и доста троснато и казвам:
- Трудно ли ти е да разбереш, че на този телефон не е имало, няма и няма да има никаква Силва!
- Ами тогава що се набираш на моя телефон! - изкрещява тя в ухото ми, с неподражаема лекота сътворявайки истински апотеоз на женската логика и непогрешимост.

—————————–

Все пътувам с автобус 94, където се вози и цветът на нацията - студентската младеж на България. От години си мисля, че убитото пред дискотеката в Студентския град момче сигурно често е било мой спътник, без да подозирам това. Сигурно и неговите убийци също са пътували с мен неведнъж, без да ми идва на ум такава вероятност. Интересно: кой от тях е бил по-добър студент - убитият или убиецът? Но това е друг въпрос, сега нямам време за него.
Този път като никога автобусът не е препълнен, макар че всички места са заети. На площадката пред средната врата стои млада жена, сигурно също студентка, в напреднала бременност. Спокойна е, сигурно всичко е наред, макар че тя е обгърнала корема си с две ръце и е сплела пръсти отпред. На първата седалка току до нея са се разпищолили двама момци-юнаци, за които и най-болното въображение не може да предположи, че са нещо ущърбни, слабосилни или припадничави. Седят, ракрачили така четали, че за всеки да е ясно каква необуздана мъжественост пречи да си приберат краката. Да не виждат бременното момиче не е възможно, но аз се правя на ударен и се навеждам дискретно към тях:
- Момчета, жената е в напреднала бременност, не бихте ли и направили място?
- Кво място бе, да не би аз да съм й надул тумбака! - По-рижият почти е скочил да се бие с мен, толкова е засегнат от въпиющата несправедливост на моето предложение. Момичето се опитва да ме дръпне, за да не се разправям с тях, а в това време другият, очевидно интелигентът на тандема, обяснява изтежко:
- Как ще ми нарушавате личното пространство бе, господине! Кой ви дава това право!

—————————–

Излизам от голяма аптека в центъра на София, отварям вратата и в момента, в който пристъпвам навън в мен с цяло тяло се блъска младо същество с толкова много грим по лицето, че е чудно как не падат парчета от него след такова сътресение. Аз съм стара школа, твърдо знам, че човек трябва да се движи вдясно, че предимство при среща на вратата има този, който излиза и др. такива. Но съществото с пищното агиттабло вече ме е отместило от пътя си и тропа победоносно към щанда с високите си токове, като само небрежно подхвърля през рамо:
- Аз съм дама бе, простак, къде гледаш!

—————————–

Така си е - къде ли гледам пък аз?
Може би наистина трябва да кажа къде - гледам дали ще отвърнеш на поздрава и пожеланието ми за добър ден, драги мой съгражданино, дали ще ти дойде на ум в някой ден от трудното ти битие, че колкото по-ведро и любезно се държиш с мен и с околните, толкова по-лесен и ведър ще е животът ти, че колкото повече усилия положиш за децата си, толкова по-голяма ще е отплатата им, и че каквото посееш - това ще пожънеш, както е казано във вечната книга. Ще рече - лошото, което сторим на другите и на себе си се връща стократно и край няма, доброто, дори и на пътя хвърлено, както е според поговорката, прави животът ни ценен и важен.
Кухо ли ти е отвътре, драги съгражданино?
Значи - нищо добро не си направил в живота си.
Но започвай, не се бави, никога не е късно, поне докато не те просне инфарктът, инсултът или някоя друга мъндръга на леда на някоя спирка, която за теб ще е последната, поради което няма да можеш да отстъпиш място на бременното момиче, жалко, ах, колко жалко…
А впрочем знаеш ли, драги съгражданино, как се казва тази бременна жена?
България се казва, ето това е.