Иван Митев

Трябваше ли да оставят да колят прасето в последния ден, на трийсет и първи? Най-напред Бикогледача се забави; после - дойде пиян; докато го чакаха и другите дръпнаха на гладно; сетне прасето заклещи крака си между дъските на кочината и те му го счупиха, като теглеха; огласи цялото село, та си рекоха хората: Какво е туй колене, бре мама му стара!… Друга година не личеше къде е вкаран ножът, сега Бикогледача оля с кръв целия двор… И друго - когато прасето нададе последния си хриплив писък и се умири, а те изправиха кръстове и се отдръпнаха да погледнат, Капалията усети: нещо висеше във въздуха, сякаш не празник, а помен наближаваше и от това го обзе несигурност, страх се всели в него - от какво, и той се питаше… Питаше се и като порязаха кожата - за първи път от не знам кога; и като пукнаха черво, докато ги разправяха, пак се питаше; ядоха и пиха - беше последното прасе и нямаше закъде да бързат - но не него не му беше сладко; сетне жена му - най-вече да ги вдигне по-бързо, отряза от рибиците, напълни шише вино и му рече: Иди им занеси на тия нашите в града, че те няма да се сетят да дойдат, хвани рейса и се върни веднага, че и тука работа има колкото щеш - хайде!
И той тръгна със старата пазарска чанта с охлузени дръжки, но не отиде на спирката, а пое по шосето; след малко го взе камион с мляко, остави го на първия разклон, оттам го качи автобусче и пак го остави - а в града слезе от “Шкода” с ремарке, пълно с чакъл, съвсем близо до улицата на зет си. Извървя колкото трябваше да извърви, качи се на третия етаж, като се заглеждаше по табелките на вратите да не подмине тая, дето му трябваше, намери я и позвъни. Отвори дъщеря му:
- А, добре дошъл! - рече му стреснато. - Влизай де! - ръката й беше лед, а идеше от топлото - пък неговата - кибрит да допреш, ще го запали! Тя се усмихна, очите й светнаха, но той си я знаеше добре - и когато й бе най-тежко все така правеше - и от това оня страх пак го скова. Влезе, събу се и като пристъпи, огледа се - зет му опираше лакти на празната маса, здрависаха се; малкия го нямаше, попита за него - на кино бил; и те щели да излизат, да празнуват някъде щели да отиват. И тук, както и на село, висеше онова нещо във въздуха - досега не беше го усещал - винаги, когато идваше, ечеше музика и мезета се разстилаха по масата, а сега и порцелановите кучета, и каните, и чашите, подредени във витрините на секциите, му се сториха стари и сиви - като събрани от бунище и недобре изчеткани.
- Донесох ви месо - рече Капалията, за да потисне усещането си; не посмя да извади виното - бутилката беше запушена с връхче от царевичен кочан; тя му благодари, взе пакета, отиде да го сложи в хладилника и пътем запита как са там.
- Оправяме се - рече той с пресъхнало гърло.
- Една ракия ще пиеш ли ? - попита зет му.
- Ами ти? - погледна го Капалията.
- Аз ще карам след малко колата, няма как.
- Ние днеска пихме - рече Капалията. - Аз ще вървя, да стигна рано, да можем да приготвим нещичко за довечера.
Както речал. Излязоха да го изпратят, дъщеря му набута в чантата някакви сладки и кекс, тя ги била приготвила, а той забърка в джобовете си, извади десет лева и й рече да ги даде на малкия за Новата година. После махна, заслиза по стълбите, те тръшнаха вратата малко след това, денят беше чист и светъл, и студен. Стъпи на улицата, по тротоарите снегът не беше разчистен и хората се движеха по платното - с вдигнати яки и наведени глави. Не му се щеше да се разминава с тях и наместо към центъра, тръгна към края на града - реши да върви пеш - напреко беше осем километра, имаше коларски път, снегът бе твърд и обувките му бяха здрави. Струваше му се, че нещо ще се случи тоя ден - но какво ли можеше да се случи в това голо и необятно поле - прехвърляше през главата си той - какво ли? Дъб столетник ли ще срещна, разцепен от гръмотевица, а на земята - жълта река махмудии от пукнато гърне? Това ли? Не ги ща. Не ща. Нищо не ща. Вървя и ще си вървя ей така. Ей така… Нито ми се яде, нито ми се пие, нито… нищо не ща. Само да вървя… И да се тръшна, и да спя… Стига толкоз за тая година. Стига…. Нани-нани-на… - говореше си той и крачеше силно и неотклоннно, като внимаваше да не настъпи окото на някое поточе, извърнато изпод ледената кора към слънцето…
По тая пътека бяха вървели много хора, после бе валяло, стъпките им бяха засипани, но снегът се бе слегнал и пъртината говореше с гласа му. Заслушан в тоя глас, Капалията не разбра откога върви край някаква диря, нанизана досами него. Вгледа се удивен - два дълбоки нокътя, отстрани по един по-къс и още по една едва видима драскотинка край тях - това е стъпката - една-единствена; на педя от нея - още една, и пак, и пак - цяла броеница…. Пор, лисица, борсук - и дума не можеше да става, то като че ли е било с един крак и леко-леко се е движело, с подскоци… Какво ли ще да е?
Тръгна пак - тя тъй и тъй вървеше. И Гайганата да е тука - рече си Капалията - не може го позна туй чудо, а той ловува от петдесет години… Това вече е гората - тяхната гора - дирята сви навътре към дърветата. Няма къде да идеш - пошушна той - няма, все ще спреш някъде - и прекрачи след нея. Ето, тук нещото е спряло да си почине, после е забързало с големи подскоци - друго нещо го е уплашило…. Няма, няма къде да идеш - Капалията ускори крачка и в един миг замръзна на мясотото си - дирята изчезна. Свършваше и толкоз.
Той обходи снега наоколо, огледа - нямаше следа. Хай мамка му стара, рече, спря най-после, въздъхна, разтри челото си и се огледа - денят му се стори по-светъл, отколкото преди; бръкна в чантата, извади шишето, махна шолечето и отпи няколко глътки. Пъхна го обратно, изчака виното да го стопли и тръгна да се връща към пътеката. Когато стигна там, изумен видя стъпки - някой беше минал преди малко. Погледна напред - там се движеше човек. Крачеше широко и пешовете на дългото му палто се хвърляха насам-натам. Беше прегърбен и наведен на една страна - като че носеше нещо тежко!
Капалията дълго го гледа, претегляше го, но от един гръб можеш ли да разбереш нещо? Сетне тръгна след него, реши да върви полека, да не го застига… Вгледа се в стъпките му –едри и малко разкривени. - Като че го боли крака тоя човек! - помисли си Капалията.
Шарките го озадачиха - от цървул не можеха да са тия шарки, сигур бяха от ботуш… Някога имаше такива шарки, ама кога беше то… Вдигна глава и видя, че човека го няма. - Не може току тъй да изчезне - рече си Капалията - свърнал е в гората, може нужда да го е притиснала… Обърнал се е и е видял другия след него, няма да клекне край пътеката, я… Сега ще видя къде е кривнал!… - той вървеше, вървеше, вървеше, а стъпките продължаваха да си криволят пред него. Ама че!
Капалията спря. Извади шишето, отпи и го прибра пак. Майната му и на човека, и на всичкото! Що ли не си върви по пътя, стигна вече!
Той се ослуша. Някъде близо до него се чуваше тънко съскане, като че змия се ежеше на куче. Взря се в трънката и видя как едно листо, останало само на клончето, се върти около дръжката си като откачено, а от нийде нямаше ни полъх от вятър. Капалията приближи до него и го загледа. Листото се въртеше като пумпалче, шибнато от детско камшиче. Капалията стоеше и гледаше, стоеше и гледаше унесен и кой знае още колко щеше да стои там, ако не беше го стреснал дрезгав глас - гласът на човека, застанал до него!
- Хубаво ти е виното! - каза оня, спрял се на две крачки оттам и му подаде шишето. Капалията проумя, че това е неговото шише, а чокарчето е в собствента му ръка.
- Сполай ти! - рече човекът. - Добър път! - и продължи по пътеката, но назад!
Капалията следи с поглед широкия гръб в разкопчаното дълго палто, докато се присвиха очите му от блесналия сняг, опитваше се да си спомни виждал ли е някъде тия провиснали мустаци и рунтавите вежди, сетне пусна дълбока и глуха въздишка, избърса гърлото на шишето, погледна виното - доста имаше още, въздъхна пак, бучна шишето в снега до тръна, хвърли поглед към листото - продължаваше да пее, обърна се към пътеката и видя, че човека пак го нямаше!
- Стигнал е до оная диря и се е увлякъл по нея - поклати глава Капалията, вслуша се в гласа на въртележката и тръгна към селото, накъдето продължаваха да се редят стъпките…
Влезе у дома си, жена му я нямаше. Капалията седна до печката да се стопли. Котката се измъкна изотдолу, протегна се и се отърка по краката му. Той посегна, побутна я и когато тя впи зъби в терлика му, я повдигна да я разгледа. Козината й беше с цвета на онова листо - преливаше от жълто в оранжево, черно и бяло. Краищата на космите й имаха златист оттенък и като се извиваше, котката менеше цвета си. На Капалията му се стори интересно това. Посегна да я докосне с ръка, но тя замахна с лапа и му драсна пръста. Заболя го мълниеносно, като ухапване от змия. Видя как на пръста му бързо изби тъмна капка, уголеми се, откъсна си и - кап! - падна на чергата. Потъна в прогорена от изпуснато въгленче дупчица. Следващата попи отстрани. Той мръдна малко пръста си. Така се беше залисал, че не чу скърцането на вратата.
- Какво има? - попита жена му.
- Нищо - рече той и притисна пръста си.
- Какво правят?
- Добре са. Пращат сладки.
- Сладки ли? - тя взе чантата, излезе в салона и раздрънча стъклата на бюфета.
Капалията погледна пръста си. Малка точица тъмнееше там. Кръвта беше спряла. Той постави пръста си над прогорената дупчица и го стисна от двете страни.
Котката задраска по вратата, искаше да излезе, но той не я чу, опрял поглед в мястото, където трябваше да се появи капчицата.

1985 г.