ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ И ЛИТЕРАТУРНИЯТ КРЪГ “ЗВЕНО”
Встъпителни думи
1. Този проблем е най-общо изяснен. Ценни са мемоарите и по-специалните разработки на самите участници в литературния кръг: Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Георги Райчев и особено на Константин Константинов. Принос към разработката на темата са и проучванията на различни изследователи: Георги Константинов, Иван Мешеков, Христо Радевски, Розалия Ликова, Стоян Илиев, Симеон Хаджикосев, Светлозар Игов, Вихрен Чернокожев и други – както върху личното творчество на кръга “Звено” и конкретно на Димитър Подвързачов, така и върху ролята му като организатор и редактор на различни издания, като средищна фигура в подготовката на списанието.
Известни са моментите около: именуването на списанието; избора на ръководство; колективното списване; еклектичния характер на материалите с акцент върху символизма. От “установяването на фактите” и размислите “въпреки символизма” (К. Константинов) се стига до твърдението, че трябва да бъде и “благодарение на символизма”, както и на други течения (Св. Игов). Така от по-късно време се повежда полемичен диалог с големия писател и мемоарист Константин Константинов.
Впрочем днес към символизма се прилага деконструктивистичен подход. Той се разглежда и в светлината на културологията като наддисциплинарна област.
2. Налага се обаче да се отговори на ред важни въпроси:
Първо, налице са парадокси, свързани с човека и твореца Димитър Подвързачов, както и с други членове на кръга.
Второ, не се прави разлика между приятелско-духовния и бохемски кръг (групата на артистичната бохема) и същинския литературен кръг “Звено” – макар че между двете общности връзката е органична. Между тях има преливане. Даже не винаги се разбира самата идея за литературен кръг, както и за съвременна културна (многовалентна) група.
Трето, характерът на поколенческите взаимоотношения в кръга.
Четвърто, да се вникне по-отблизо в същината на бохемството и декадентството, в поведението и творчеството на “прокълнатите”.
Пето, интересите са към трите водещи отдела в литературните издания, конкретно в сп. “Звено”. А трябва да се държи сметка и за литературните страници в литературно-непрофилираните издания.
Шесто, особеностите на реализма и модернизма (символизма) – тогава, по-късно и днес. Може ли да се говори за деконструктивистично-постмодернистични характеристики на кръга? Трябва ли контекстът да се свързва само с диалогично-междутекстовите отношения, или той следва да се разбира в широк, свободен смисъл – особено при така наречения интерпретативен контекст?
Седмо, когато става въпрос за изявена творческа индивидуалност, за водеща фигура, литературни кръгове, за приемственост, етапи, жанрове, направления, поколения, типологически разновидности или най-общо за авторитети, системи, инстанции – това не означава ли ново стабилизиране на литературната история, след проблематизирането и крайната деконструкция?
3. Не липсват и недоразумения.
Правомерно се прилагат различни подходи, като се обръща внимание на единични или периферийни прояви. Но не се виждат те в цялостния контекст на съответния автор или кръг; липсва акцент върху значимото и водещото в дейността им.
Използването на деконструктивизма не предполага знаене на конструктивизма (логоцентризма, класическата методология) и реконструктивизма (неокласическите подходи). В подобни случаи се робува на редукционизма или става “оплячкосване” на особености на други “-изми”. Защо например не се търси “пресечната точка” между “контекстуалния анализ” и “иманентния анализ”? Говори се за цитиране (междутекстовост), а не се виждат както “живите”, така и “мъртвите” цитати, за което пише още Михаил Бахтин. Или става дума за “езикови практики”, за “текстуално изграден свят”. Забравя се, че не всичко е във и чрез езика (Даниела Солнав, Ю. М. Лотман, Умберто Еко и др.). В съгласие с диалогичния принцип напоследък се оперира само с “паратекст” и “текст”. Но множество творби настояват за разглеждането им като “текстова рамка” и “същински художествен текст”. В нашата литература взаимоотношенията между “стари” и “млади” са не винаги антагонистични. Несъгласие извикват някои квалификации на символизма и някои форми на художествено осъществяване при него.
Безспорно схващанията на Константин Константинов относно реализма и модернизма на литературния кръг “Звено” са повлияни от времето на тоталния реализъм, когато е писана и издадена книгата “Път през годините”. Но тези схващания трябва да се разглеждат във връзка с изказванията не само на изследователи, като Боян Пенев, Георги Цанев, а и на Тончо Жечев, Светлозар Игов и др. Неправомерно е ограничаването само до твърденията на Цветан Тодоров и Милена Кирова, че реализмът е “илюзия за реалност”, че той е “проблематичен”, т.е. несъществуващ.
4. Целите и задачите в настоящата разработка са в това, да се направи опит за разрешаване на поставените въпроси. Да се обърне внимание на някои особености на Подвързачовото творчество, които досега не са били в творческото внимание на изследователите: мотиви, образи, лексеми.
Все пак вторично “нормализираната” и “стабилизирана” наука предполага гъвкави критерии, разчупен, “жив” литературен език.
Твърдения, бележки, коментари
1. Жизнено-психологическата съдба на Димитър Подвързачов е несретническа. У него има нещо патриархално-възрожденско: външно спретнат, скромен и сърдечен, всеотдаен, изключително обаятелен. Неговият “особен шарм” идва “от необикновената му житейска и литературна култура, от чистата му и хубава душа на бохем и мъдрец едновременно, от щедростта, с която е раздавал душевните си богатства”(1).
Правят впечатление имената и псевдонимите му: Димитър (приятелите го наричат Митьо), Подвързачов (с “о”, както и при Тодор Генчов Влайков – дядо му имал прякора Подвързача); Хамлет принц Датски; Некий Нагел; Бащата. Всички те му подхождат: носителят им е любвеобилен, романтично-пасивен, раздвоен… Бохем по природа, но и “болезнено изтънчен, и поради това е с много лесно ранима душевност”. Гордо самотен, без да е надменен.
Николай Лилиев пише: Димитър Подвързачов “обичаше живота, но беше влюбен в смъртта”. В душата си таи бездна. Символист, а е с “култ към България”. Демократ е по убеждения, а говори за “тиранията на демокрацията”.
2. Димитър Подвързачов е “не само талантлив преводач, но и очарователен поет, блестящ публицист и фейлетонист, примерен редактор”(2). В литературните си текстове посочва имената на великите си учители: Езоп, Лафонтен, Крилов.
През 1910 г. Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов издават “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам”. Димитър Подвързачов не включва свои творби в нея. Непосредствено след появата й възникват остри критики в пресата. Обвиненията са в “незрелост и разюзданост при избора на авторите и текстовете”(3). Днес се счита, че: “Това е първата истинска поетична антология у нас.”(4)
През същата 1910 г. излиза и антологичната книга на Пенчо Славейков “На Острова на Блажените”. Съотнасянето между двете издания може да се сравни с това между кръговете “Мисъл” и “Звено”. Антологията е форма на литературната история и това ще намери открит израз по-късно, още с названието “Звено”.
Димитър Подвързачов е със забележителни организаторско-редакторски и издателски качества, като определя облика и чертае насоките на изданията. В “Звено” обаче практиката ще е по-друга.
В художественото си творчество той е звено между Иван Вазов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски и Христо Смирненски. Имената на някои свои предходници Димитър Подвързачов споменава в поетическите си текстове (“В тълпата”). По същия начин той посочва и името на Димчо Дебелянов (“В кръчмата”), а по-късно ще напише стихотворението “На падналия другар”.
Димитър Подвързачов използва символистически мотиви. Пише за бляна, блудничеството, несретата, самотата, сплина (неврастенията, ипохондрията). Като Николай Лилиев казва, че: “духът ми е бял и девствен.” Нарича се “печален романтик”. Ръкописният му сборник включва творби с песимистичен характер: “Проклятие”, “Самин”, “Без път”, “Смърт”, “Некролози”, “Бездна”, “Гроб” и др. Ще стане дума и за творби с бохемски мотиви и декадентски настроения.
Следва да се отбележи отношението на Димитър Подвързачов към музиката (в това отношение е близък на Шопенхауер, Верлен, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков). За него са характерни призивните: “Ела”, “Дойди”, както е у Пейо Яворов, Димчо Дебелянов.
Двойката “есен – пролет” (есента ще бъде пролет) свързва градините с душата – също като у Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Гео Милев. Авангардистът Николай Марангозов ще да знае казаното от Димитър Подвързачов за “хулигани невежи”, “хвалба” и “хула”. Диаболистичното поведение у Атанас Далчев (“Дяволско”) препраща към стихотворението “Сънища” на Димитър Подвързачов. Казаното в “Рим” напомня някои стихове на Борис Христов.
Като мнозина наши творци, Димитър Подвързачов пише за щуреца, мравката, мухата. Особено за мухата. Съпоставката с Георги Господинов (“Естествен роман”) е твърде интересна в това отношение.
Двуезичието (стихотворенията на Подвързачов на своеобразен турско-арабски език) може да се разглежда и в аспектите на снизяването, иронизирането, хумористичния ефект – от гледна точка на “високата” литература.
И така, като личност, поет, редактор и издател, Димитър Подвързачов приема, развива и оставя традиции.
3. Двата кръга около Димитър Подвързачов (разграничението е твърде условно).
3.1. Въпросът за литературния кръг и за културната група.
И в двата случая става дума за “група”, “обединение”, “общество”. При литературния кръг обаче са налице структурна определеност, законодател, водеща и налагаща се личност. Подобно на школата, има учител и ученици. Водачът дава псевдоними, публикува манифести, пише предговори. “Канонът на кръга” означава: идентификационни стратегии и легитимиращи практики; отграничаване и разпознаване; йерархия, афиширани идеи и реализирани публични изяви; наличие на печатен орган. До голяма степен кръгът е симетрична и затворена общност.
Културната група е структурно неопределима. Тя е от свободни, равнопоставени участници. Отворена и асиметрична общност. По-други са “заедността”, “общите ценности”, идентифицирането. Различни са позициите и вкусовете, интересите и намеренията, творческите изяви. Липсва печатен орган (ако все пак има такъв, той е с широки контакти). Културни групи са: “Весела България”, “Българан”, “К’во да е”, Третата и Четвъртата четворка в нашата литература. Към тези групи може да се причисли и кръгът “Стрелец”.
Въпросните две обединения около Димитър Подвързачов са с особеностите на културна група и литературен кръг.
3.2. До сп. “Звено”.
Този първи кръг е безимен. Може да се нарече бохемско-артистичен. Не е литературно организиран. При него няма ръководство, издание. Не случайно Константин Константинов си служи с номинациите: “групата”, “нашата група”, “нашата приятелска група”, “нашата млада компания”, “тая млада дружина” и пр.(5)
В началото стои връзката между Димитър Подвързачов и Николай Лилиев. Двамата са от един град, отрано са сираци, вътрешно сродени, приятели. Чрез Николай Лилиев става запознаването на Димитър Подвързачов с Димчо Дебелянов. Към тази артистична тройка се присъединява и Георги Райчев. Така се оформя “здраво ядро” от приятели, своеобразен “вътрешен кръг” в кръга.
Постепенно кръгът се разширява: с други писатели (Людмил Стоянов, Николай Райнов, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Константин Константинов, Никола Янев, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Гео Милев); с журналисти (братята Д. и Ст. Стойчеви, Коста Кнауер); с адвокати (Хенрих Левинсон); с оперни певци (Желю Минчев); с актьори. Около 20 души, които са на 20-25 години.
Константин Константинов отбелязва, че “се принаждаха нови, млади хора от провинцията и от София, почитатели или пишещи братя, или просто гуляйджии”(6).
Между най-близките духовната общност е голяма. Те правят вечерни разходки, водят разговори. В бохемската компания е “прието изобщо, че щом някой или някои имат пари, значи всички имат”. Между пишещите съществува съревнование и взаимопомощ. Те проверяват творбите си, например Димчо Дебелянов – чрез приятелите… При събиранията “преценките биваха може би не винаги сигурни, но след взаимната искреност всеки сам създаваше себе си”. Освен сериозни разговори, има и “весели закачки, шеги и игрословици. Най-остроумни бяха Подвързачов, Дебелянов и Николай Лилиев, които взаимно пародираха – експромптно – стихотворенията си, докато Георги Райчев и Христо Ясенов бяха в непрекъснати римувани и неримувани словесни престрелки, в които се състезаваха по духовитост”(7).
Отношенията може да се определят като патриархално-задругарски. Показателна е “семейната метафорика” при именуванията и сравненията: “бащата”, “челядта”, “като братя”. Изпъква интимният, частният аспект, а не публичната колективност. При сантиментално-личните номинации се забелязва и стилизиране, искреност и “игривост в комуникацията (“лице-в-лице”). В “голямото семейство” цари идилията.
По тези причини общността може да се нарече предмодерна (предмодернистична). Тази “племенноподобна група” се отказва от публичността, авторитета, йерархията и модерните формализирани контексти. Но това е едната страна на въпроса. Другата страна се свързва с модерността (модернизма). Представителите на “голямото семейство” са дестабилизирани, несигурни, отчуждени в себе си. Ретроспекцията при тях се превръща в интроспекция. Но и в проспекция.
Известно е, другите наричат Димитър Подвързачов Бащата, а той ги определя като: “моите млади приятели, с които винаги съм се гордял”. Този “учител и духовен баща”, единодушно избран за ръководител на кръга, от скромност често се изключва от неговия състав: “Ние си влияехме един другиму в най-добрия смисъл. Повечето без мене (…). Влияеха си, насърчаваха се, ободряваха се, създаваха си топла среда на чисто съревнование.” Красноречиво е казаното за “нашия приятелски кръжец, отсетне събран около списание “Звено”.(8)
Налагат се обаче някои пояснения и уговорки. Димитър Подвързачов не е вожд, нито теоретик-законодател. Затова са пресилени твърденията, че Димитър Подвързачов е водач на символистите в България и редактор на тяхното списание. Бащата иска и работи за това – “синовете” му да го надминат и надживеят. Той е водач без пози и жестове на лидер. Взискателен, но не тираничен. Насърчава младите, но и ги оставя самостоятелни. Между тях има състезателност, а не съперничество.
Между другото, в стихотворението “На моя син” Димитър Подвързачов пише за “бащата (стария)” и “сина (младия)”. Все така фамилиарно-интимно Димчо Дебелянов говори за “старата”, а Богомил Райнов – за “стария”.
По същество става взаимно припознаване: “бащата” – на своите “синове”; и “синовете” – на своя “баща”. Той е “един”, а те са “много”. Но всички съставляват една общност. И тъкмо “младите” откриват “бащата” в себе си, както Пенчо Славейков – своя баща (“Баща ми в мен”). Базисната “патриархална нагласа” се свързва с патернализма, а той отвежда както назад във времето, така и напред в него: “Патернализмът в обществото и културата рецидивират в по-преки и по-косвени форми до ден-днешен.”(9)
Наистина в този кръг около Димитър Подвързачов има нещо от патриархално-домашното общежитие у южните славяни: с общо стопанство, общо домакинство, за обща сметка, под ръководството на бащата или на най-стария в рода, сговорчивост.
Изобщо артистично-бохемският кръг около Димитър Подвързачов е в широк формат. Лишен от организация, име и издание, той е по-скоро културна група, отколкото литературен кръг. Представителите му са “участници”, а не “членове”.
3.3. Литературният кръг “Звено”.
В началото на 1914 г. бохемско-артистичната компания се превръща в литературен кръг, колкото и условно да е това разграничение. Димитър Подвързачов съобщава на “младите”, че ще имат свое списание. При обсъждане на името му се приема предложението на Константин Константинов – “Звено”. Изданието трябва да е брънка, съединителна връзка “между връстниците и между хората от нашето и следващото поколение”(10). Литературното издание “сплотява групата”, дава й физиономичност. Участниците в нея се превръщат в членове – те вече са “звеновисти”.
Освен че няма предварително определено име, списанието “нямаше определено, предварително избрано credo”. Обликът му “се определяше от произведенията, които се печатаха в него”. Липсва “строго определена художествена програма и литературният материал на всички беше неизбежно еклектичен”(11).
Избрано е ръководство: главен редактор е Димитър Подвързачов, съредактор – Димчо Дебелянов, а сътрудници са останалите “синове”. Георги Машев (Машока) рисува заглавието на корицата. Диференцирани са дейностите по списването, което се оказва “колективно дело”. Работата се превръща в “дълбоко интимно занимание”. Няма и помисъл за хонорари: важното е да излизат ръкописите на кръга, а те са много и твърде разнообразни. “Фактически целият материал се преглеждаше от всички, или по-право от Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Никола Янев и мене” (К. Константинов). Но последен има думата главният редактор.(12)
Излизат пет книжки. По финансови причини сп. “Звено” спира. Това означава разпадане на литературния кръг. Членовете му са като “пилци без гнездо”; а гнездото е символ на домашното огнище. Смятало се, че спирането е временно.(13) Приятелството между членовете обаче остава, макар че някои от тях си отиват без време.
4. Въпросът за бохемството, прокълнатостта, декаданса.
В общ литературнотеоретичен и исторически план тези въпроси са изяснени в специализираните речници и монографии(14).
4.1. Може да се говори за бохемството по-общо и за литературното бохемство по-конкретно.
Бохемството, както и декадентството възникват във времето на модернизма. С последния се свързват най-често и “прокълнатите”. В широк смисъл бохемството характеризира “хедонистичните времена”, които се отличават със следните особености: живот в настоящето, “за мига”, “алкохолно опиянение”, игрово-спектаклово и карнавално съществуване, разговори върху културни въпроси и др. Свободни, бохемите се причисляват към друг свят – надличен, извънобичаен; стават един вид медиуми, изпитват визионерски преживявания.
Смята се, че у нас литературната бохема се представя най-напред чрез кръга “Звено”. Представителите й се събират най-вече в кръчмите. Те имат своя песен-химн (“Да пием, да ядем /…/, че утре може да умрем!” – Константин Константинов я цитира в “Път през годините”). Артистични са облеклото, поведението, снимките (в профил). Известни са стихотворенията на Димитър Подвързачов “В кръчмата” и “Вопъл”. Популярен е цикълът на Димчо Дебелянов “Бохемски нощи”. Тематизира се пиенето на абсент: Димчо Дебелянов (“Бохемски нощи”), Николай Райнов (“Абсент, поема на безумието”). Всички са “опиянени” – придържат се към призива на Бодлер за опиянение от вино, любов, поезия. Даже Николай Лилиев е “пиян” от… “виното на самотата” (“Заслушан в смътните слова”).
Димитър Подвързачов също е бил част от литературната бохема. Стилиян Чилингиров си спомня: “Димитър Подвързачов заработи за своето име още в Шумен, гдето, яко и твърде млад, можа да размърда духовете, и със своята бохема, и с широките си литературни интереси, а неколцина млади беше подтикнал и към литературна работа.” И по-нататък: “Той не се измени нито духовно, нито физически, сякаш докрай искаше да остане верен на себе си: все така бохем, с високо вдигната глава и насочена напред брада.”(15)
Нашите бохеми са бедни, материално неосигурени, лишени от меценати. Това е “гладуваща” артистична бохема. Димчо Дебелянов я нарича “нещастна бохема”.
И още нещо: бохемството е и бъбрене, разговорки.
4.2. Декадентството се свързва с кризисните епохи. То е “упадък”, “залез”, “хаос”. При него има обаче блянове по неопределимото, субективен поведенчески модел. В него деконструктивистите виждат “залез на големите култури”, а и “нови хоризонти”.
5. По въпроса за литературата и периодиката е писано другаде(16).
6. Отделите на сп. “Звено”.
6.1. Теорията и критиката.
Твърде характерни за онова време, но актуални и за нашето – главно с отношението към реализма и модернизма, са статиите на Иван Радославов, Гео Милев, Николай Лилиев и др. В кн. 1 на “Звено” е поместена статията на Иван Радославов “Малък повод за големи въпроси”, в която се казва: “Реализмът създаде една естетика, която няма нищо общо с творчеството изобщо. Изкуството се е проявявало като символизъм, съзнателно или не.”
В отзив за “Те победиха” на Йордан Йовков, Григор Чешмеджиев изтъква: “Напразно на страниците на “Звено” един от сътрудниците се е опитал да обезглави реализма.”(17) Константин Константинов отбелязва: “Как беше влязла в списанието тая статия, не можахме добре да разберем, но след нея за редактора и за близките му сътрудници беше ясно, че Иван Радославов не може повече да печата в “Звено”. Сп. “Звено” защитава богатото и разнообразно творчество (включително на реализма).(18)
В преценките за реализма и символизма (модернизма) от по-късно време личи подценяването на втория (символизма) за сметка на първия (реализма). По-убедителен е Светлозар Игов: в сп. “Звено” “се обединяват почти всички творци на българския символизъм (с изключение на Радославов)”. И по-нататък: “Дистанцирането на Иван Радославов от “Звено” е израз не само на водаческите му амбиции, но и на една вътрешна диференциация в българския символизъм.” Той, символизмът у нас, е “един от най-интересните феномени на националното художествено развитие”. Единствената цялостна формация в литературата ни.(19)
6.2. Поезията се представя от: Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров и др. Посмъртно са поместени две непечатани стихотворения на Димитър Бояджиев.
6.3. Произведения на епоса създават: Йордан Йовков, Георги Райчев, Константин Константинов, Добри Немиров, Никола Янев, Димитър И. Шишманов и др.
6.4. Пиесата на Георги Райчев “Заник слънце” е наречена “Драматичен опит”. Тя цитира в заглавието си известна творба на Зудерман. В определен смисъл диалогизира със Стефан Л. Костов (“При изгрев слънце”) и Йордан Йовков (“Сутрин, при изгрев слънце”).
6.5. Преводната литература е от Николай Лилиев и Гео Милев. Николай Лилиев превежда от Пол Верлен, Емил Верхарн, Стефан Маларме, Морис Метерлинк, Алберт Самен. Гео Милев представя творби на Жерар дьо Нервал, Шарл Бодлер, Верлен, Самен, Верхарн, Рихард Демел и др. Някои от преводите са конгениални. Известно е твърдението на Николай Масалитинов, че Подвързачовите преводи от руски са по-добри от оригинала.
6.6. Обща характеристика на текстовете, поместени в сп. “Звено”.
В своето кратко съществуване литературното издание поддържа множество отдели. Поместените текстове представят “Звено” като характерно явление в българския културен живот. За реализма и символизма Константин Константинов пише: “Не помня някога да е имало спор между нас по тия въпроси: редакторът обичаше да иронизира (и преди, и след спирането на списанието) двамата свои приятели поети – Димчо Дебелянов и Николай Лилиев, – за техните увлечения по символизма.”(20) В художественото си творчество Димитър Подвързачов също пародира символизма, използвайки собствените му средства.
Кратко заключение
1. Димитър Подвързачов е значима личност в културния живот на България. Присъствието му е с художествено творчество и с бохемско-артистично поведение.
2. Сп. “Звено” е “преход между два периода в българската литература, както времето, в което се появи то, е преход между две епохи”. След “бурните и трагични моменти, с които завърши мирният и идиличен къс от живота на нацията, след изчезването на поколението около “Мисъл”, времето на “Звено” и самото списание са несъмнено връзката между две епохи, символично изразени в самото име”(21).
3. Групата, обединена вече в списание, дава “няколко големи имена, които са достояние на новата българска литература”(22). Чрез тях преди всичко “Звено” оставя забележителна диря в българския културен живот.
Бележки
(1) Подвързачов, Д. Избрани произведения. Съст. и ред. д-р Анна Подвързачова, Банчо Банов, Вихрен Чернокожев. Предговор Хр. Радевски. София: Български писател, 1981, с. 407. Обратно в текста
(2) Пак там, с. 5. Обратно в текста
(3) Българският канон? Сборник. София, 1998, с. 192. Обратно в текста
(4) Пак там, с. 192. Обратно в текста
(5) Константинов, К. Път през годините. София, 1959, с. 159, 170, 181, 188, 259, 266, 274. Обратно в текста
(6) Пак там, с. 158, 162. Обратно в текста
(7) Пак там, с. 162. Обратно в текста
(8) Вж. Подвързачов, Д. Избрани произведения…, 1981, с. 392. Обратно в текста
(9) Краят на модерността? Култура и критика. Варна, 2003, с. 168. Обратно в текста
(10) Константинов, К. Път през годините…, 1959, с. 185. Обратно в текста
(11) Пак там, с. 263. Обратно в текста
(12) Вж. пак там, с. 280. Обратно в текста
(13) Вж. пак там, с. 266. Обратно в текста
(14) И в: Константинов, К. Предговор към “Стихотворения” на Димчо Дебелянов, 1920; Път през годините, 1959; Наимович, М. Едно поколение. Литературнокритически очерци. 1966; в работи на Д. Б. Митов, М. Неделчев и др. За бохемата в Париж и у нас пишат: Николай Райнов (“Гиньол”), Богомил Райнов (“Пътуване в делника”, “Елегия за мъртвите дни”). За нея може да се прочете също и у: Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Стилиян Чилингиров, Валери Петров, в преводите на Г. Михайлов. Също и в книгата на Пол Верлен “Прокълнати поети”, апелите на Ш. Бодлер за опиянението. Показателни са характеристиките на Иван Радославов в кн. “Българска литература” (1935). Обратно в текста
(15) Чилингиров, Ст. Моите съвременници. София, 1955, с. 285, 292. Обратно в текста
(16) Петров, М. История и литература. Шумен, 2001, с. 194. Обратно в текста
(17) Сарандев, И. Българска литература. 1918-1945. София, 2005, с. 33. Обратно в текста
(18) Константинов, К. Път през годините…, 1959, с. с. 167. Обратно в текста
(19) Игов, Св. История на българската литература. София, 2003, с. 586. Обратно в текста
(20) Константинов, К. Път през годините…, 1959, с. 265. Обратно в текста
(21) Пак там, с. 265. Обратно в текста
(22) Пак там, с. 408. Обратно в текста
DIMITAR PODVARZACHOV AND THE LITERARY CIRCLE “ZVENO”
Millyo Petrov
(Summary)
In this review we discuss a variety of questions regarding the subject “D. Podvarzachov – personality and editor of a literature forum; the magazine “Zveno” – a stage of the transformation and development of the modernism.
Key words: literary circle (formation), artistic bohemia, decadence, components of the literature, context.
