Тодор Каракашев

Народът ни казва, че една птичка пролет не прави. Това, разбира се, е само една красива метафора, която привидно няма нищо общо с житейската логика на нещата или с тяхната природна същност. Естествено, пролетта не идва заради птичките, дори е тъкмо обратното, но иначе звучи красиво, нали? Та тази именно малка особеност е литературата, или поне магията в нея. Тя крие знаците на нещо, което е много повече от видимата страна на житейските реалии. Иначе казано, посредством чувства и състояния, както и причините за тях, литературата дава израз на своето разбиране на човешките истини за живота и битието.

Една от големите заблуди на литературата е, че писателят, ей тъй, си измисля - сюжети, конфликти или характери. Всъщност работите не стоят толкова просто. Той действително взима от живота около себе си и го дописва, сиреч материализира чувствата в състояния, а идеите в думи по свой образ и подобие, без кой знае колко да се интересува дали всичко това е плод на жизнен опит, фантазия или технически умения, при все, че и трите са задължителни. Но какво по-различно е литературата, ако не другото лице на реалността, онова, което не се вижда, или по-точно, което единствено писателят съзира? Авторът като неин пророк, се опитва да преведе житейската философия от езика на привидностите в ежедневието ни, на езика на духовната същност на човека, да го подтикне към вечните и ненарушими истини на битието.

Едно от най-значимите качества на изкуството е, че може да се приема по много различни начини, в т.ч. и такива, за каквито и самият автор не си е представял, и всеки един да е правилен. Свободата на тълкуване е свобода на духа. Какво друго е една картина освен платно и бои? Ограниченото от рамките пространство, където реката не е река, дървото не е дърво и жетварят не е жетвар? Те са само образ за сетивата. Една идея според разбирането (и уменията) на нейния автор. Зрителят може да има много по-различна, дори противоположна представа за предметите и значенията, които и както са изобразени на картината. Именно това наслагване на неговото виждане върху художническото, е начало- то на онова състояние, магическия миг, от който начева изкуството.

 Всичко това в пълна мяра важи за литературата, независимо от различията в изразните средства. Тя борави със символи. Нейни градивни елементи не са реалните факти или обстоятелства, а представата за тях. Литературното произведение е съдържание, което се крие не зад същността на нещата (хора, предмети, действия, факти или състояния), а зад тяхната множественост и повторяемост. Изобщо литературата си остава една мистификация, която никога няма да си признае, че е такава. Извлеченият от живота смисъл е редуциран до определен обем, събран между заглавието и съдържанието на последната страница. Той е повече символ, отколкото смисъл, символ на символа.

Най-същностното, харизматично свойство на литературата е, че съумява да превърне фантазията в реалност. Него най-добре го разбира читателят, без да има възможността да го изрази. Писателят пък напротив - къде с повече, къде с по-малко успех, но го прави. И именно тук е пресечната точка между присъствието на двамата. Пък и самото изкуство на изящното слово не е херметически затворено в нечие съзнание, нито се прави за лична употреба. То е функция на социалното битие във всичките му измерения. И тогава, като пощада или наказание, идва присъдата на читателя, който все едно, че казва: „Аз знам, че литературата е свят, изграден от измислици. Но само лишените от въображение автори или, не дай боже, служещите някому или за нещо, се опитват да открият смисъл там, къде- то той изобщо не съществува. Така че си опичай акъла, драги ми писателю! Щото аз мога без тебе, но ти без мене не можеш.”

 И ще бъде прав, разбира се. Измислената литература както и да я погледнеш, е ерзац. От което произлиза и големият парадокс, понеже самата литература по същността си е едно велико съчиняване. И то трябва да е едновременно достоверно, убедително и интересно. Днес никой не иска да чете, слуша или гледа неща, които са му известни, пречкат му се в ежедневието и не го оставят да изживее мечтите си, та ако ще и те да са най-истинското нещо на тая земя. Така че целта на литературата не е да показва света такъв, какъвто е, а какъвто си го представяме. Ето защо илюзията е актуална. Но не като лъжа, а като друга представа за живота и битието на човека. Или както казва Марио Варгас Льоса - „без илюзия няма роман”.

В крайна сметка наяве излиза смисълът за отношението между истина и неистина, или още по-точно, между истината и илюзията за истина. А той се изразява в следното: задача на литературата е не толкова да разкрие истината за света и хората, а да покаже, че има и такава истина. И когато го разберем, вече няма защо да се питаме дали тя е фикция или обратната страна на познато-непозната реалност.

________________

Есето е отличено на Национален конкурс, организиран от ИК”Анубис”, Булвест 2000 и в. „Сега” през 2009 г.