Георги Н. Николов

Малко село в гръдта на Родопите… Изтъкано от сънни делници, които новият век с нищо не променя. Няма как, няма и защо. Из пустите улици щъкат натежалите нозе на шепа бивши люде. Понесли върху приведени плещи отминал живот, изтлели надежди, дребни старчески щения. Само порутените църква и джамия и мъртвото училище спомнят, че тук е кипял живот. Малкото общество на Буйново отдавна не чува детски гласове. Всяко ново утро е дар Божи, падащата вечер - плашещ гост пред вратника на живите. Понякога в кръчмата местните разпалват дух и страсти, както някога е било. После мракът покрива всичко със сънния си плащ… Комуто е писано - до утре…
Именно тук, в Буйново, ни кани Мона Чобан с новия си роман “Доста”. С предишните си творби - “Сексът не е повод за запознанство”, “Раз - два - три”, “Париж,18″ и пр., авторката не се нуждае от представяне. Те носят по страниците си аналитичната разсъдъчност на съвременника, умело психологизиране на сюжетния избор, вплитане на реалност и прозрения за бъдещето в цялостен, убедителен разказ. Можем да определим “Доста” като поредна стъпка на Мона в стремежа й да пътува във време без граници. И от историческите му дипли да възражда съдби, предания, страсти и прокоби. Които, зрими върху панорамата на днешния ден в затънтено село, или по улиците на тътнещ мегаполис, осветяват красотата на непреходната любов.
Привидно родопското село отдавна е забравило за нея. То живее в заниманията на Вела и Зуко, на Дона и Дано, бай Сава, Митко Чочев, тъкачката Стана… И разбира се, в странностите на Пабоб - човек учил в странство и знаещ езици, но покосен от странна лудост. Която го лишава от вътрешен мир и пробуждане за реални делници. На моменти навява прилика с Павле Фертигът, ала мисията му в романа е на изкупител за вековна прокоба. Тя го е лишила от реално място в живота и още прави част от съвременниците му нещастни. Това ще се усети след пристигането на Катерина и Мано от Париж. Купената от Чолака стара къща приема откровението на сцена, върху която едновременно пеят репликите си всички в Буйново. Върху вехтите драперии на някогашен бит отново избуява тайнството на домашно омесения хляб и мили занаяти, останали вече във фолклора. Наситени с послания, предавани от поколение на поколение: “Правенето на хляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата й можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото й е на душата, такава е и средата на хляба”. Родопското село и “Париж” загърбват отлики, за да се потопят в хармонията на българската патриархалност. От нейните дълбини, с откриването на старинен кървав нож, изплува сянката на прокобата. А от помътения разум на Пабоб - случилото се между капитан дьо Пер и красивата Доста (Достана), чието име носи книгата. Лумва отново красивата любов между хора с отдавна изтляла плът, но с неизпепелени чувства. Край тях мрачната сянка на черкезина отново търси разплата. Ще я открие в клетвата на собствената си майка: всяка девойка от рода на Доста млада да си отива от света, радост в живота да не види. Ранната кончина на Невянка изважда от реалност брата й Пабоб, но не го лишава от човешки образ. Стана знае тайната на злите сили, които обитават плевнята на Катерина и очаква своето време, за да я разкаже. Реалност, мистика и любов са трите сюжетни кръга, изграждащи конструкцията на романа. Те взаимно се преливат, допълват и обогатяват. Защото преданието е облечено в разума на наши съвременници. Неговата тъмна одухотвореност трябва да се пребори с аналитичното им разбиране за света и… да загуби. Любовта пък остава винаги любов - чиста, страдащо достъпна, светла, обречена на безсмъртие. Тя е и стон в пожълтелите писма, за които разказва професор Спас Донев. “Духът ми крие тайна, животът ми - загадка - споделя Пабоб и добавя - Една любов внезапна гори ме с вечен плам”. Интимните повеи в разплитането на загадката са нечакан лек за Катерина, събудена да се вгледа отново в делниците с Мано и да установи роденото вече отчуждение. Съпругът винаги е търсил близостта й, но днес предпочита да е сам. Простичката мъдрост на Вела и останалите жени идва от вековен опит за смисъла на семейството и за цената на човека до теб. За цената на цената, която плащаме в битка с делничните тегоби и за страха, че утре те ще победят. Често любовта е предадена пред нуждата от хляб, лично спокойствие и дребен егоизъм. И тя плахо се скрива зад грубия, или привидно щастлив лик на делника. За да си отиде неусетно завинаги. Срещу такъв безцветен финал се възправя пламенната обич между Жан дьо Пер и Доста. За да не бъде опетнена, младата жена моли баща си да вгради сянката й в темелите на строящ се наблизо мост. Отново в съвременния разказ на Мона Чобан изплува мотив, запечатан във фолклора и сега красиво възроден за нов сюжетен размисъл. В неговия рисунък е добавена детската люлка под смърча, където двамата млади обричат сърцата си. Всъщност, недалеко от там почива самата Достана, очакваща прераждане в спомените на новите хора. С думите на старинни клетви, гонещи нечистите бесове завинаги и от паметта, и от реалното в динамиката на един модерен свят. И чудото става! От червеното кресло - дар на Мано за Катерина от Париж - изпада кания. Тя и кървавият нож, забит някога от дьо Пер в черкезина, съвпадат точно. Както по времето, когато се разиграва трагедията, превърнала любовната красота в гибелни проклятия. Сега е сложен финалът на мрачната история и Пабоб връща разума си. Всички страдалци, стари и нови, се радват на мир със себе си. С нова, взаимно събудена любов живеят един за друг Катерина и Мано. “Хареса им да се гушат в къщата си, когато навън бушуват виелици. Загледаха се с нови очи и дали историята на Достана и капитан дьо Пер или особено непроходимия сняг, но поради някаква такава причина те започнаха особено старателно да се преоткриват, да се опознават, да се виждат и чуват. Тепърва откриха, че за толкова години брак са си станали чужди и непознати, но имаха време да се намерят. За пръв път Катерина попиваше всеки негов поглед и дума, всеки ден изживяваше като пръв и последен. Мано за пръв път слушаше, когато жена му говореше… Като пролет бе тая зима за Катерина. С нови очи виждаше тя мъжа си, с нови уши го чуваше, с друго сърце го усещаше. Дали се беше променил Мано или живота за него започваше отново, но и думите и реакциите му бяха различни. И за пръв път Катерина изживяваше оная любов, за която винаги бе мечтала. Тая, чиято липса я държа будна 30 и кусур години. Тая любов, отдадена, съпреживяна, взаимна”.
Заради която Катерина, без да извести предварително никого, си тръгва. Мано пък ще открие прощалната й бележка, оставена на камината, два дни по-късно… Защо авторката избира толкова енигматичен финал за романа? Без подсладени акорди за едно щастливо семейство с установена хармония и спокойни бъдещи дни? Защо вплита библейското внушение: “Срещнаха се и не се познаха?”
В книгата старата Вела твърди, че без любов може, ала не бива. Греховната й връзка със Зуко при жив някога съпруг и неодобрение на близките, е проверка за правото на сърцето да живее в свой чувствен храм. Да отхвърля закостенели стереотипи и да брани правото на личността за емоционален избор. Мислите на Вела са катализатор, подтикващ Катерина да изчезне от своето собствено “аз” и да изгуби физическа реалност в последните редове на творбата. Крачките й в разкаляната утринна пътека са връщане в миналото, скътало спомен за далечните младежки трепети. За радостни надежди, които животът с Мано ще окрили. Но постепенно обезцветени в делничната броеница и заменени с охолно ежедневие. До прага на вътрешен, неусетно дошъл катарзис и неумолимо пробуждане за истината. Че любовта си е отишла завинаги, а късните й цветове вече не ухаят в помъдрялата човешка душа…
Романът “Доста” е умело вникване в народопсихологията от различен исторически ъгъл. В който гражданското общество се мени, но моралните ценности запазват непреходната си стойност. И за които саможертвата е по-желана от компромиса, а духовният подвиг надживява плътта. Над всички наши начинания, белязани от раждане и смърт, грее любовта. Чувствен факел, даряващ хората с чисти помисли, доброта и самовъзкресяване с идването на всяко ново поколение. Галерията от образи по страниците е поднесена с привидна фрагментарност, но всеки от тях е дарен с вътрешна красота. Отрудена, делнична, застаряла. Мъдра в здравата си връзка със селския бит и с непоклатима философия за случващото се в разказа. Характерите им са като прясна бразда. В нея авторката хвърля плодните зърна на размисъл, оценъчност и защита на постъпките им. Над всички хвърля златни лъчи резбованото от бай Сава слънце - иконостас, който стопява равнодушието ни на съвременници и подсеща, че не сме сами във времето, в света и в погледа на обичаните от нас хора. Лъчите му ще сгреят и мисълта на читателите, потапящи се с интерес по необичайните за съвременника редове на “Доста”…