Христина Панджаридис

- Не искам да живея повече! - уж са мисли, а ги изрекох на глас. Изтекоха от мен заедно с умората, полепнала по изтърканата от жулене гъба. Събирането на две стаи и кухня в кашони и пликове, за да ги пренесеш на друго място, не е като да опаковаш килограм сирене в амбалажна хартия. В началото подреждането изглежда забавно и се стараеш да увиваш бързо, да не пропуснеш хартийка между чашите и чиниите. За да останат здрави и да ги наредиш в шкафовете на онова ново място - авеню генерал… не знам кой си, трети етаж, апартамент 412. След няколко пакета търпението ти започва да фучи и разплисква кофата. Край на реда и дисциплината! Правиш още и още бройки кашони заради задължението. Домът може да излезе от тук и да отиде на другия адрес единствено залепен със скоч и надписан за съдържанието: “Книги, лекции”, “Спомени”, “Зимни дрехи”… Има и един с думите: “Дрън-дрън” - докато го пълним, се смеем и чудейки се как да обобщим разнообразните дрънкулки, които побира, го кръщаваме по този начин. Но после ще се маем какво ли сме набутали вътре…
Стаите остават празни, изпразнена се чувствам и аз. Силите ми са опаковани заедно с вещите. Почивката ми е обърнала гръб. “Бързо товари и продължавай! Денят лети и няма време за зяпане по мухите!”
На новото място ръцете увисват от разтоварване и после не смееш да излъжеш, че си с къси ръце… След толкова старание да увиваш и пазиш чупливите предмети сега следва разопаковане. Разрязвам с ножовката скоча, помагам си с пръсти някъде и вадя. Качвам се по стълбата три стъпала, поставям, пак слизам. Изваждам една феерична нощничка с тънки презрамки - бяла на лилави и жълти цветенца. Материята е мека, както отдавна не са вече ръцете ми. Купих я от Баня, Карловско. Лятото там беше лято заради хазяйката Мария и мъжът й Димитър, и тяхната зеленокоса къща, обкичена с астми - хора душички, гледаш ги и говориш с тях, все едно блага ракия пиеш. Даваха ни етажа с големия балкон и козирката от пощурели лозници против юнашкото слънце. Колко изгреви и залези съм висяла да посрещна, замествайки пресъхналите плажни хавлии. Когато леля Мария реши да продава къщата и да се мести на друго място, лятото загуби слънцето и удоволствието си. Градчето заприлича на себеподобните си малки острови на скуката и прахоляка.
Новияг дом е приготвил изненада. Подобно играчките, от които изскача едно неочаквано, плезещо ти се животинче. Стъпките скърцат по паркета. Никога не съм живяла в стаи с под от паркет и стенанията ме спират. Бутат ме до стената. Не знам как да пристъпвам, за да не чувам ходенето си. А и стъпките на останалите. Такива подове, си спомням, имаше в някои музеи, но там шума издава посетителите и ги пази от забранени отклонения. А в един апартамент? Уведомява съседите, че си се появил в личната си собственост.
Обикалям, надничам. Скърцането се движи подмишка с мен. Все едно ме режат с трион - стар и предпенсионно взел да поръждясва. Доплаква ми се. Уморена съм за тишина. Уморена съм за легло. Уморена съм и искам да се сгуша и да не пипам рафтове, парцали, препарати, почистващи стари петна, да не търся и подавам кутера, отвеса или плоската отверка. Дали съм в депресия или не, но сълзите ми тичат по кожата. Изгубена съм сред предметите, в които уж човекът намира хармония и душевен уют. Чакам да се стъмни, да дойде времето за спане, та да кротне цялата тази олелия. Под прикритието на нощта търся утеха, а откривам само досада от изтеклото време. Смяна на жилището. Смяна на мебели, смяна на тапети и бои. Прахосване на дните с битови небивалици. Животът гардероб ли е, с три отделения и огромно виенско огледало по средата - тежко на носене и приятно да се оглеждаш, ако си отслабнала… Надзървайки в сериите на американския “Медиум” се питам съществуването ни на престъпление ли наподобява, убийство ли е всеки пореден ден и какво в нас умъртвяваме. Покрай сменяването на жилището ми се мотае мисълта, че дните ни натежават съвсем излишно от натруфените секции и холни гарнитури. Със или без пълно кухненско обзавеждане пътеката ни се скъсява и дърветата оредяват. Очите ми си бяха харесали зелени гледки, ивиците светлина между близките ниски блока, белия панталон на русокосата жена, тичаща в седем сутрин… Губя тези гледки. Празни са очите ми. Адресът е сменен. Шум, от който прозорците в мен се напукват. Стига да можех - бих избола очите на умората и удушила жилавото й тяло, а не да й позволявам да извива гърба ми и от тежестта й да не успявам да стана и спра капещата чешма. Дори саксиите с любимите ми кактуси ме дразнят. Въпреки лудостта на червените и жълтите калдаръмчета, избуяли в глинените съдинки. Бих ги оставила без поливане, на дъжда и пека. Нямам жал във вътрешното си пространство. Никаква милост към зеленина.
Милост! Дали имам милост и към себе си. Ако ми се намираше, щях да се обърна и да се затичам нанякъде. Където не се бърше едногодишна прах по лампиони, не се сгъват дрехи, неносени от купуването им, не се прибират обувки, тесни, но модерни. Аз хлипам - кога отвътре, кога с глас и отвън, и оставам. Дращя по нервите на другите, дращя и по собствените си ръбове… Иска ми се да легна, но не и да се събудя. Светлината влече преумората след себе си, пълзенето подир грижите на покъщнината. Нещо като животинско тичане след миризмата на месо.
Смяната означава по-евтин наем, мазе, таван, колективно парно. Плюс тераса. Дума, неоправдаваща значението си заради миражавата квадратура.
Бих направила нещо. Раздразнението ми изкачва връх след връх. Бих… но изпитвам страх от неизвестното. Предпочитам нещичко да се случи - приумица на случайността, изява на съдбата. Както се изразяват полицаите: “Били сте на неподходящото място и в неправилния момент.” Инцидент, недоглеждане, накриво стъпване… или както и да го наричат орисниците, изгубили приказката си. Да си изкълча, да си счупя крака, например, да падна от стълбата. Но лекичко, безобидно. Просто стряскане, обръщане на внимание. Ту мислех за смърт, ту за някакво нараняване. Чаках раздвижване, мръдване на пръста, вятър. Не ми е ясно докога енергията ми ще блика и пълни фонтана. Нуждаех се от освобождение, но нямах яснота. Казваха, че съм отвикнала да работя, но напъването си струвало. Но не видях гаранционна карта и обещания за компенсации.
За преместването се знаеше предварително и то стана горчилката, присъстваща неизменно на масата. Месеците минаваха под неговата облачност и ми се привиждаха купести, увиснали от гръмотевици и дъждовни капки, пълни с кал от неплодородна земя. На масата, под душа, пред телевизора то присъстваше и отърване нямаше. Затискаше ме с пръста си отгоре, но не до издишане, а с леки разхлабвания, за да не изпусна сърдечния ритъм.
Представях си, че се разболявам. Неизлечимо. И това е моето удовлетворение, моят протест срещу преживените мъки. Болестта щеше да е моят вик, че не са ме изслушвали, не са се опитали да ме разберат. “Не може да си такава егоистка и да мислиш само за себе си. Погледни напред, още известно време и теглото ще свърши…”, стимулираха сковаността на тялото. Депресията ми се чудеше каква болест да си избере. Редях наместо пасианс лумбаго, високо кръвно, диабет и краката ми не се подкосяваха, а се успокоявах. Нервите се скриваха в дупките и ги замазваха с гипс. Чистех притихнала и разведрена.
Двустайният апартамент подуши и запамети миризмите ни. На изветрял парфюм и скъпи цигари. Стените започнаха за наказание или послушание да получават рафтове и закачалки, съседките се наежваха от шумовете. Суфлирах на прахосмукачката, гъбата, препаратите и жуленето до прокъсване кожичката около ноктите.
В някакъв си момент спряхме. Свърши се! Свърши се? Е, да, но и вярата беше изстъргана. Пресъхнал кладенец бях - спускаш кофата за надежда, но в склада, т.е. в кладенеца няма. А за камъни клиенти не се редят на опашка. Къщи не се строят в парцаливо време. Както талашитените плоскости се надуват от намокряне и аз се бях подула от реване и тъгуване. Място за светлинки в мен никакво.
Зимата се топях от надутото общо парно и тъкмо да се разсъблека и закача полувера и панталона на разцъфналите дървеса, ме блъсна кола. В един ден, когато през отворения прозорец влизаше топлото време и излизаше уханието на приготвена храна. От напредналата фаза на безсъние разсеяно пресякох на кръстовището и светофарът мълчаливо ме предаде на обстоятелствата. Неоглеждането се заплаща… понякога.
- Не искам да умирам! Мина ми черногледството. Пие ми се живот…