Радост Даскалова

СИНДРОМЪТ НА ОГРАДАТА

Светът му, който ми е забранен,
не ме привлича вече с нищо.
Дори да е с решетки ограден,
от тънки паяжинни нишки -
не спирам поглед там, като дете
с чело в сладкарската витрина.
Научих се на двеста и на две
и предпочитам да подмина.

Не ми е интересен. Вече - не.
От бариери и забрани,
от стягане на зъби и чене -
не стъпвам в него и с покана!

За свободата си - боец без страх,
той би се в толкова обсади.
Но с мен защо? - Беззъбо пале бях
пред непристъпната ограда.
Въртях опашка, тиках топъл нос
в глада си за човешка дума,
но границата, винаги с откос,
бе подчертавана срещу ми.

Светът му, който ми е забранен,
човещината му е глътнал
и безразлично вече е за мен
дали, все още, жив е вътре.

ВЪПРОС НА КЪСМЕТ

Тъгувам се тиха - превита ела,
след дългите седмици леден мистрал.
През мене за кой ли път вятър фуча -
тъгата поне да ми беше отвял.
Да беше под кривата круша замел,
каквото остана от моя живот -
един излинял и изгърбен шинел,
по овчи привикнал с обозния ход.

Тъгувам се цяла - от корен до връх.
Не бях онова, за което дойдох…
Едва си лича - изкорубена, в мъх,
по-тъжна от праг на пустеещ метох.
И сигурно някога ще се смаля
до дребна шишарка, до крив силует…
С едничката мисъл: “Поне съм била!” -
Животът, все пак, е въпрос на късмет.

НЕ МИ СЕ УМИРА

Не ми се умира, мой бели красавецо…
Под бъзова клонка си крия живота.
И рони се цвят дваж по-бял от светкавица
и трижди по-тих от прегръдка с гарота.

Не сварих подковите на Росинанта си
да лъсна до сребърно по калдъръма,
вратата навън да избия от пантите
и в собствени грешки крака да препъна.

Не ми се умира, мой бели красавецо…
Мъгливи воали не мятай за було,
не идвай за мене, не вдигай наздравица
на горния кат в алабастрова кула.

Под бъзово клонче небе недоносено
люлея и цвят по косата си сбирам.
Мой бял и прекрасен, прощавай въпроса ми,
но как неживял се умира?

И ПРАХ ПРИ ПРАХТА

втори пеон (- | - -)

Спотайват се руините на църквица
сред гърбиците дремещи на хълмовете-дракони.
Пленена от баирите, озърта се -
от колко ли столетия за мене тук е чакала?

Вилнее треволяк под къпинаците -
по камъни порутени, по мъхове подпухнали.
Сред килнатите кръстове, в трънаците,
запазил се е някак си бял ангел от разрухата.

Момичето, с крилата изпочупени,
подава ми ръцете си, застинали под мрамора.
Устата под къдриците, заучено
усмихва се, а гълъби са кацнали на рамото.

Какво ли е видяла със очите си?
Да беше тя от живите, какво ли би разказала?
Истории за битки и за рицари,
за тайни и проклятия зад мрамора са пазени.

Кому ли си водачът, ти през времето?
И кой ли тук заспал е под усмивката ти, ангеле?
Мълчиш, а от крилата ти по земному
се ронят песъчинки върху камъните паднали.

ALONE AND LONELY

Той е толкова сам, че душата му ходи на пръсти -
да не би да събуди и другата дума “самотен”.
Обитава прозорец в отсрещната къща до късно
и говори с китарата-бас на езика й нотен.

И, провесил коси, по слухарски налучква римейка
на живота си, който е труден за хващане в ритъм.
А е само един обичаен шофьор на линейка
и по малкото радио често животът го вика.

Аз го гледам и виждам как моята дума “самотна”
ме е свила в пашкул насред къща, препълнена с хора.
Аз съм повече даже от него сама и сиротна
и китара си нямам, с която така да говоря.

Ние с него сме двете предсърдия на самотата.
Две нелеки съдби на кантара висят доживотно.
И е ясно защо се държи равновесно везната -
несамотен, но сам е като несама, но самотна.

ТОЗИ ДЪЖД МЕ ОБИЧА

Този дъжд ми дойде като нафора -
да нахрани и да причести.
Да е мен и без всяка метафора,
да ме плаче, когато боли.

Ежедневен вали ми под кожата
на трохици планински кристал
и отмива със пръсти озонови
суетата на пръските кал.

Този дъжд - той ми е изкупление
и до капка предаде се цял.
Без претенции и в уравнения
да пресмята какво ми е дал.

Той лекува ме с говор и музика,
на тъгата ми е контрапункт
и завръща цвета върху бузите,
щом ме смажат в поредния рунд.

Този дъжд е и чакан и истински -
точно моя нагласа за дъжд.
А отвъд, зад олтара на смислите
е, че… всъщност говорех за мъж.

БАЛАДА

Жълти листа като плахи секунди
капят по мене от стария бряст.
Толкова друга съм, че ми е чудно -
аз ли съм още или не съм аз?
Вече не мога дори да заплача.
Тихо е времето, тихо е в мен.
Само листата на бряста прекрачват
право в смъртта си с безмълвен рефрен.

Е, покръжи ми сърцето по тебе,
във пируети край тебе летя…
После, ненужно, се сгуши и легна -
жълто листенце на хладна земя…
После ще дойде дъждът, ще закапе
на монотонни студени сълзи…
После слана ще го сгърчва и хапе,
докато то чак докрай се стопи…

Жълти листа като тихи секунди
късия птичи живот ми броят.
Този, когото избрах, не ме пусна
нито в сърцето си, нито в ума…

БЯЛАТА МИ КЪЩА

Свети над моята къща черна луна.
Пие я - сякаш е стомна.
Вика ме къщата бяла да се прибера.
Късно е - аз съм бездомна.
Все ми помахва подканящо с бяло перде -
нещо ли да ми разкаже?
Толкова много далеч съм - самотно щурче
нейде, под шумка, в боаза.

Свети над моята къща черна луна.
Мръква я - бялото пие.
Орехът, свъсил коруба, чак мен отмълча -
стръкче под черна синия.
Тъмно е. Вече забравям, не виждам назад.
Късно е, за да се връщам.
В трън калдаръмът обрасна и черна луна
глътна ми бялата къща.

МОКРИ ОБУВКИ ЗАВИНАГИ

Историята ни,
в обувките на пролетта,
тътрузи токчета като пияна блудница.
Една невзрачна е
и хлипа жалка под дъжда
с лилавите очи на ронещи се люляци.
Забравила е теб
във някой тъпкан с хора бар,
а мен ме развали на дребни за билети.
Сценарият е същият.
Декорът - също стар -
изтърканите вишни с техните конфети.
Във нашата пиеса
няма място за звезди -
епизодични сме, макар и в главни роли.
На сцената се спука да вали…
вали…
вали…
по мокрите обувки и на тази пролет.

ОБЕСНИЦА

Аз се връщам понякога през златокосите просеки -
там пътеката още с мъха си ме помни.
Мълчешком ми са думите малко внимание просещи.
Аз се връщам - парче от строшената стомна.

Тишината ми глуха остана от толкова писъци,
на изкъртена панта й висне вратата.
Изоставена хижа. Освен за подслон на лисиците,
няма друго какво да се случи нататък.

Аз се връщам сама да приседна на края на лятото,
а очите ми - ягоди търсят в тревата.
Няма ягоди. Само къпинов трънак в избуялото
пъпли хищно и хижата бавно пропада.

Продъни се, небе! Изплачи ме докрай с дъждовете си -
чак и аз да забравя, че мен ме е имало!
На къпиново трънче до капка да висна - обесница,
дето гроб не намира за своето минало.