ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ – ПОЕТИКА НА САМОТАТА
Странно е битието на Димитър Подвързачов в историята на българското литературознание. Той е безспорно един от големите автори на родната художествена словесност, а критиката и литературната наука са го удостоявали с малко внимание. Единственото сериозно цялостно изследване на неговото творчество – това на Вихрен Чернокожев – като че ли е изключението, което потвърждава правилото…
Да се каже, че в самата творческа личност на Димитър Подвързачов има нещо необичайно, странно, означава нищо да не се каже – значимите автори по принцип не са типични, а уникални; или са уникални в типичността си. Има смисъл да се открои спецификата на необичайното в текстовете на човека, наричан Бащата – от Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Константин Константинов…
Може би най-натрапващ се парадокс в Подвързачовото творчество е съсъществуването на поета и журналиста. За Възраждането това е логична, почти задължителна идентичност на човека на изкуството; идентичност, породена от идеологическия патос на епохата. Но за емблематично свързания с поезията на символизма творец това двуединство е странно, защото той е не само редактор на периодични издания, сред които – първото определено символистично българско списание “Звено”, но е и автор на стихотворни пародии, фейлетони, потопени в злободневната действителност, коментари на периодичния печат и – на всичкото отгоре – е коректор на вестници. Определено “вестникарството” трудно се съвместява със символистичния копнеж по Идеалния свят и Абсолютната красота. У Димитър Подвързачов това обаче се получава, както се получава и толкова рядкото в историята на българската лирика преплитане и преливане между иронично-хумористично, иронично-сатирично и иронично-елегично. Самият творец ясно е съзнавал своята парадоксалност, дал й е великолепен лирически израз в хумористично-елегичния си “Епитаф”:
Роден аристократ –
във вечно безпаричие,
живя като във ад –
но с нужното приличие.
И в своя нежен страх
и весело безволие,
редактор бе на “Смях” –
умря от меланхолия!
Като че ли парадоксалността е същност на автора, инвариант, генериращ интересни в своята бинарност варианти. Димитър Подвързачов твори поезия, но не цени поезията (и своята, и изобщо) твърде високо. Десетилетия наред е един от водещите български журналисти, а пише: “Що е журналист? – механически музикален инструмент: вържи му заплата, пусни му идея – и завърти дръжката.” Създава текстове, които поетизират едновременно сериозно и шеговито простите радости на човешкия живот (“Март”, “Април”, “Декемврий” – две стихотворения с това заглавие, “Борисовата градина”, “Вопъл”), и наред с това е автор на две от най-ярките метафизични апологии на смъртта в историята на българската лирика (“Смърт” и “Смъртта”). Впечатлява и едно изказване за него на Николай Лилиев: “Обичаше живота, но беше влюбен в смъртта.” Феномените на Подвързачовата парадоксалност изискват интерпретация както на неговите творби, така и на релациите между тях и личността на автора. В това отношение много могат да ни помогнат афоризмите и размислите, които той публикува в продължение на десетилетия (естествено, ако изходим от аксиомата за тяхната искреност). Те лесно обясняват противоречието между създаването на поезия и резервираността към нейната смисленост. Идеализмът е същностна черта на човека и твореца Димитър Подвързачов. Моралният императив за тъждество между посланията на литературата и характерите на тези, които я създават, е ключ към разбиране на казуса “човек на изкуството, който не го цени”. Ключ, който авторът сам дава на тълкувателите си с два свои афоризма (единият е по-скоро фрагмент):
“Малък човек може да не бъде голям писател, но голям писател не бива да бъде малък човек.”
“Някога Уайлд е казал: “Изкуството е най-безполезното нещо на света.”
Без да искам да се натрапвам за събеседник на Уайлда, аз бих добавил:
И няма нужда от други доказателства за това: достатъчно е да се доближиш до хората на изкуствата, за да видиш, че ако и да се занимават с възвишени неща, те – наравно с обикновените човеци – са най-често като тях подлеци и мошеници.”
Всъщност истинската, културно значимата парадоксалност само привидно е това, което е. Тя е контекст на нещо изключително дълбоко, субстанциално. Както парадоксалното съжителство на хумористичност и макабризъм е контекст на Подвързачовата поетизация на самотата като екзистенциално битие.
Самотата е един от ключовите лайтмотиви в лириката на твореца (не се изкушаваме да я назовем основен лайтмотив, защото стихотворенията на Бащата са колкото – като количество, лесно обозрими за читателя, толкова и не така лесно и еднозначно податливи за интерпретацията на литературоведа).
Кои могат да са факторите, определящи афинитета на автора към самотата?
Безспорно не трябва да се пренебрегва естетическата, литературноисторическата идентичност: Димитър Подвързачов е символист; символизмът според трактовката на Реми дьо Гурмон(1) (най-меродавен за българските поети теоретик на направлението) е идеализъм и индивидуализъм, а самозатварянето в душевното пространство на самотата е логично осъществяване на индивидуалистическото светоусещане. Житейската съдба на автора също има роля. Той израства като сирак – ражда се след смъртта на баща си, а когато е дванадесетгодишен, фактически губи и майка си, защото не може да приеме, че тя се омъжва повторно. Единадесет години след събитието, оказало трайно негативно въздействие върху неговата психика, Димитър Подвързачов пише: “Нейния втори брак аз не можах и не мога да й простя; от деня, когато тя се омъжи, тя престана да бъде за мене това, което беше по-рано.”
Естествено биографията не е най-важният фактор за идентичността на лирическия свят на Бащата. Най-съществени са нещата, които са основание на самите себе си, тези, спрямо които не може да се зададе въпросът: защо? Афинитетът към самотата е иманентна, изконна характеристика на Подвързачовия лирически човек, и това обяснява ангажираността на автора с конгениалната му символистична философия за изкуството.
Впечатлява всеприсъствието на самотата в лириката на твореца. Тя е идентичност на Аза в разнотемни и разнотонални стихотворения. Именно това всеприсъствие идентифицира самотата като ключов лайтмотив. Срещаме го и в един от ранните текстове – “Сънувах…”, публикуван първо в “Работнишко дело” (1904, №8) и проникнат от младежките народнически и социалистически увлечения на автора. Лирическият Аз копнее за борба, идентифицира се като социален субект чрез желанието си да участва в отстраняването на несправедливото устройство на обществото: “престоли и кумири да катурна, / на рой слепци победен меч да дам!…” Необичайното е, че в този, проникнат от социален патос, текст лирическият субект се самоопределя, от една страна, посредством стремежа да бъде съпричастен с другите, онеправданите (има колективистична идентичност), а от друга – самотата е негова екзистенция. В началото и края на стихотворението тя е заявена като същност на Аза. Чрез знаците на физическата изолираност творбата я внушава не толкова като социална определеност, колкото като състояние на душата, като нейно екзистенциално битие:
нито една душа човешка няма
при мен – сърце изстинало да сгрей…
(…)
и ни една душа човешка няма
при мен – сърце изстинало да сгрей!…
Без да има особени художествени достойнства, “Сънувах…” е произведение, показателно за профила на Подвързачовия лирически човек. Той е разпънат между копнежа за социална изява, за борба с общественото зло, и обречеността да пребивава в пространството на изначалната си екзистенциална самота, в безсилието си да я преодолее. Но дали има основание да се говори за “равноправно” напрежение “социално – екзистенциално”, или по-скоро поезията на автора внушава, че самотата е метафизична идентичност на лирическия човек, която той напразно се опитва да разколебае чрез пожеланите социални роли?(2)
Текстове, като “Ти и спиш” (“Съвременник”, 1908, №4), “Самин” (“Съвременник”, 1904, №4), “Бездна” (“Смях”, 1913, №110), внушават правомерността на второто предположение. Особено интересни са “Ти и спиш” и “Бездна”. В първото стихотворение самотата е страдание, отчужденост от света, различност от другите. Ти-формата носи значението на разговор със себе си и имплицира едновременно дълбинността и недостатъчността на самотата – Азът говори на себе си, защото няма с кого да говори, но има насъщната потребност да срещне своето Ти. Аз-битието се символизира от сърцето. Християнски архетип на най-съкровената същност на човешката индивидуалност, място на срещата на човек с Бога(3), т.е. топос на невъзможната самота, в творбата сърцето е “завладяно” от самотата – то е “сърце-сирота”. Лирическият субект изживява своята отчужденост от света чрез своята иманентна различност от него. Той е самотен, защото принадлежи на една трансцендентна действителност, която го усамотява в битието: “ти нямаш съдба”, “ти си звездна мечта”, “ти самотен си връх”, “Ти си блян немечтан, ти си тъжен напев – / среди яростен рев – среди варварски стан…”
В “Бездна” Азът изживява битието като абсурдност, генерирана от агностицизма на светоусещането. Символичните топоси на самотата са антитезни – бездна и “висота надзвездна”. В анафорична позиция се явява изразът “а може би”, за да релативизира самопознанието, да го означи като невъзможност, органически свързана с непостижимостта на несамотата, на взаимността с другите:
А може би във висота надзвездна
витае моят дух на мъченик
и аз съм зачарован да не слезна
и да не чуя вашия език…
Битието без другите (“другите” не като чужди, а като свои) е самота. Самотата е страдание, а кулминирането на страданието води до възприятието на живота, заедно с неговия завършек – умирането, като абсурден, безсмислен: “Скръбта е тъй нелепа, безполезна, / и жалък е дори предсмъртний вик.”
Своеобразна съпротива срещу абсурдността на битието е естетизирането, сакрализирането на самотата, идентифицирането й като съкровено Аз-битие, ценностно противопоставящо се на битието – социалност и вещественост. Лирическият субект постига своята самоличност в пространството на самотата, проникнато от страдание, но и от смисленост; то, за разлика от празнотата на социума, е заредено с екзистенциална пълнота. В любовта към самотата се съхранява съкровеното битие на Аза:
Обичам своята безсънна
следполунощна самота
и тишината странно-тъмна,
с която ме гнети нощта.
(“Нощем”)
Такъв тип изживяване на самотата излъчва и недовършената поема “Рим”, публикувана в изданието от 1938 г.(4) и странно защо – невключена в най-пълното от досегашните издания на твореца, това от 1981 г.(5) Заради проблематичната достъпност на творбата ще си позволим един по-пространен цитат от нейната четвърта част, която, като поетически издържана апология на самотата, може да съперничи на Лилиевия лирически химн “Към самотата”:
О, душа преляла, отмори се!
О, люлей ме, лунна светлина!
Искам самотата да целуна
в мъртвите й стъклени очи.
Искам мойта лютна тихострунна
мойте песни пак да зазвучи.
Искам мойте скърби да изпея
тихичко под звездния чертог.
Искам сам със себе да се слея –
сам на себе жрец, и храм, и бог.
Самотата едновременно е страдание, родено от отсъстващата взаимност с Ти (от липсата на Ти), и омерзение от принудителното присъствие сред чуждите. Само в изключителния случай на попадане на безлюден остров самотата може да бъде чувство за липсващата взаимност, без да е и страдание, генерирано от присъстващата чуждост (вълните, дърветата и камъните сами по себе си не могат да ни бъдат чужди, те стават такива, когато се асоциират със света на човешкото). Бидейки едновременно отсъствие (на “другите” като свои) и присъствие (на “другите” като чужди), самотата обикновено не равнопоставя двете негативни изживявания; едното по принцип е по-силно от другото. У Димитър Подвързачов поетизацията на самотата като непоносимост на Аз-присъствието в чуждостта е по-акцентирана от поетизацията на самотата като скръб по непостижимата духовна взаимност. Лирическият човек страда за липсващата близост, но по-непоносимо за него е страданието от принудителното пребиваване в наличната чуждост.
В редица текстове непоносимостта към чуждото е изразена чрез насмешката и сатирата. Така е в стихотворенията, тематично фокусирани върху урбанистичното пространство. Улицата (“булварът”) за лирическия субект е колкото поетизиран реален социален топос, толкова и имплициран символичен топос на самотата и невъзможния опит за нейното преодоляване. Цикълът “По Цар Освободител” (от изданието през 1938 г.) доказва правомерността на това твърдение. В текстовете бохемско-хумористичните интенции се преплитат с елегични, а оптиката на самотния човек продуцира комичните, самоироничните и сатиричните ракурси на смисъла. В “По булвара” “гледките многообразни” на празничния град са контекст на осъществимия само във въображението блян по любов. Във “В тълпата” Азът се дистанцира чрез сатирата от празнотата и суетността на социалния човек, позициониран по тротоарите. Показателно е, че в тълпата единственият себеподобен не е от света на настоящето:
Гъстей край мен тълпата,
невзрачна, смътна, плътна.
До мен върви духът на
Алека Константинова.
“Резигнация” – стихотворение, пародиращо стилистиката на философската лирика, след детайлно и иронично деаксиологизиране на социално-политическата действителност, стига до отрицание на смисъла както на битието изобщо, така и на поезията:
О, няма смисъл в стройний ред
на дивната вселена божия,
нито във моя плах куплет
с невеселите му трисложия!…
Творбата сякаш подсказва, че корените на самотността у Димитър Подвързачов не са в непримиримостта със социалните недъзи, с моралната недостатъчност на обществото. Те са много по-дълбоки и изхождат от ирационалната отчужденост спрямо битието, от изконното възприятие на света и живота като чужди.
По същество асоциално, съкровено екзистенциалното чувство за самотност прониква в емблематични творби като “Песента на самотника”(6) и “Вътре”. В първата от тях по яворовски присъства слепотата като символ на агностическо светоусещане. То логично усамотява Аза, защото познанието на битието е взаимност с него, а съзнанието за неговата непознаваемост отчуждава. Самотата се осъзнава като съдбовна предопределеност (“Зла ведма ме осъди, зла ведма ме наказа.”). Азът е абсолютно чужд на света: “Никой път – уви! – не води къмто мене. / Аз не търся – не намирам и не губя.” Отношението към другите е лишено от многоаспектност; то изцяло се изразява само чрез презрението(7) и това подчертава тоталната отчужденост от живота:
Презирам безбройните глуми на слепи съдби,
и людските чувства, и думи, и знойни борби.
Презирам спокойните песни на жалки раби,
и людските мъки безвестни, и бойни тръби…
Самозатварянето в себе си чрез презрението към външния свят се внушава като естествена, закономерна реакция срещу случайността на битието, като непримиримост с тази случайност, другите имена на която са Нелепост и Пошлост.
Във “Вътре” Азът е алиениран от света, визиран като абсурден в своята мрежа от междучовешки отношения, като празен в своята човешкост. Битието като социум, изпълнен с цялата палитра от човешки чувства и страсти, е непонятно, чуждо за лирическия субект:
Милион очи следят смутени
и горят във жажда, блуд и страх,
шепнат се молитви вдъхновени,
чуе се ту плач, ту странен смях.
Само в мен се нищо не откликна,
не разбрах неведоми слова,
само аз не смогнах да проникна
на тълпата в тъмната мълва.
Текстът внушава алиенираността не като резултат на срещата между Аза и света, а като предварително зададена, като предхождаща попадането (захвърлянето) на Аза в битието. Така самотата се идентифицира като метафизична субстанция на Подвързачовия лирически човек. Най-ярко тя е изказана, доколкото словото има възможност да го направи, във финала на стихотворението “Пролет”(8):
– Аз минавам безучастен на живота низините –
във скръбта и в суетата все тъй глух, далек,
безстрастен –
и тежи ми на душата неизречена присъда:
в глъбините на нещата аз съм бил, преди
да бъда…
Ако се тръгне от тази интерпретативна позиция, става разбираемо проникването на самотата в творби, чиято тематичност a priori изключва чувството за самотност – тези, посветени на Родината и Любовта. “На моя син” е истински апотеоз на съпричастността с майка България, но съдържа стиха: “ти беше чужденец в родината”. “Златна мрежа” поетизира изживяването на любовта, но го означава като амбивалентно и респективно недостатъчно; текстът внушава самотата в споделената любов(9):
Студен и безмълвен лежа
на твойте парфюмени, топли колене
(…)
но как във зловещо блаженство душата ми тлей,
и как съм злокобно щастлив – ти не знаеш, о Фрици!
Ако в лирическия свят на Димитър Подвързачов самотата е метафизична субстанция на Аза, с такава идентичност е и копнежът за нейното превъзмогване. Логично той търси своето осъществяване не в битието-самота, а в неговото трансцендентно “друго”, в смъртта. Тя е спасение от самотата в живота. Така я идентифицират двата текста, които авторът й посвещава – “Смърт” и “Смъртта”. Тя е “майка единствена за болните деца!” (“Смърт”) и “едничка е спасение / от безсмисленото бдение – от живота, от света…” (“Смъртта”).
Символиката на майката, означаването на смъртта като майка, внушава живота като не-свое, органически чуждо измерение за Аза; и този поетически смисъл има най-далечната си типология в гностическата идея за душата като чужденец в материалния свят(10). Най-близката, синхронната типология на Подвързачовата лирическа интерпретация на смъртта е в символистичната философия на двумирието, в противопоставянето между илюзорния свят на веществеността, видимостта и Идеалния свят, който е истинската Родина на Душата.
Безспорно темите, мотивите, а и художественото им профилиране в творчеството на всеки автор се обуславят в голяма степен от литературноисторическия контекст. Духът на времето слага своя отпечатък върху всяко творение на Духа във времето. Но истинското изкуство винаги има един коефициент на неповторимост, присъщ на всяка значима творческа индивидуалност; коефициент, в който се проектира нейната съкровена същност. Ако тези съждения се отнесат към лайтмотива “самота” у Димитър Подвързачов, трябва не само да се отчете присъствието на Духа на модернизма (и в частност на символизма) в поетизацията на самотата. Трябва да се подчертае индивидуалната Подвързачова идентичност на това изконно човешко чувство – в творби, които, без да са шедьоври на българската литература, имат високи естетически достойнства. Дълбочината, с която лирическият човек на Бащата изживява самотата, е рожба на едно съкровено лично световъзприятие, адекватно на културно-историческия контекст на модернизма, но генезисно независимо от него. Метафизичната идентичност на самотата у Димитър Подвързачов носи признаците на поетизиране на най-дълбокото, екзистенциалното битие на твореца и човека, имащ сред многото си псевдоними символичния: Хамлет принц Датски. Кореспонденциите между неговите “вестникарски” мисли и афоризми и интерпретираните лирически произведения доказват неманиерността, субективната автентичност на Подвързачовата визия на самотата. Цитирането на някои особено емблематични размисли за битието е най-подходящ завършек на настоящия текст:
“Дълго време аз мислех, че ми вреди алкохолът; сетне хвърлих вината на тютюна; сетне – на месото.
Най-после разбрах, че ми вреди просто животът.”
“През цял живот съм бил колкото в живота, толкова и извън живота. Затова преминаването в смъртта ми се вижда като факт, в който няма нищо изключително.”
“Аз вярвам в прераждането на душите. От първия още ден моята душа е тъй огорчена и отвратена от тоя свят, че за мене е ясно: сигурно някога е живяла в друг, по-съвършен.”
Бележки
(1) Слово и символ. Съст. Стоян Илиев. София, 1979, с. 199-200. Обратно в текста
(2) Погледнато от тази интерпретативна позиция, журналистическото амплоа на Димитър Подвързачов може да бъде осмислено като опит да се потисне метафизичната самота на душата, така ярко изразена в поетическото амплоа на твореца. Обратно в текста
(3) Уеър, д-р Калистос, Диоклийски епископ. Силата на Името. Иисусовата Молитва в Православната духовност. София, 1994, с. 27-28. Обратно в текста
(4) Подвързачов, Д. Избрани съчинения. Книга първа. Стихотворения. Под ред. на Иван Генадиев и Здравко Подвързачов. София, 1938. Обратно в текста
(5) Подвързачов, Д. Избрани произведения. Съст. и ред. д-р Анна Подвързачова, Банчо Банов, Вихрен Чернокожев. Предговор Хр. Радевски. София: Български писател, 1981. Обратно в текста
(6) Първата публикация на стихотворението е в “Съвременна илюстрация” (1913, №21-22), със заглавие “Лютня”. Текстът присъства със същото заглавие в изданието от 1981 г. Предпочетох редакцията от изданието през 1938 г., в което творбата е онасловена “Песента на самотника”. Според мене тя отговаря на последната авторова воля. Обратно в текста
(7) В многобройните афоризми, мисли и парадокси, които Димитър Подвързачов публикува през 20-те и 30-те години на ХХ век, презрението често се среща като идентичност на отношението към живота и хората. Например: “О, живот! Аз все пак те обичам: ти се оказа напълно достоен за моето презрение…”; “Между хората може да успее, твърде естествено, онзи, който обича хората. Но така също може да успее с демоничната сила на своята ненавист и онзи, който ги мрази. Никога обаче не успява онзи, който ги презира.” Обратно в текста
(8) Показателно е, че творецът създава стихотворенията “Вътре” и “Пролет” по едно и също време, когато поетическият му почерк определено се идентифицира като символистичен. “Вътре” е публикувано първо в “Съвременна мисъл” (1911, №1), а “Пролет” – в “Смях” (1911, №25). Обратно в текста
(9) Имаме основание да говорим за рефлексии на Димитър-Бояджиеви текстове върху творчеството на Димитър Подвързачов. Ирационалното чувство за самотност в споделената любов за първи път се явява в българската лирика именно у Димитър Бояджиев (вж. Цанов, С. Поетиката на Димитър Бояджиев. // Летописи, 1994, №3-4). С не по-малко основание можем да търсим и кореспонденции между Яворовата трактовка на любовта като отчужденост между душата на мъжа и душата на жената (“Не си виновна ти” и “Сенки”, например) и Подвързачови творби със сходен художествен смисъл. Ярък пример е “Песен за жената”:
Веднъж ли, голо и заруменяло,
прегръщах твойто малко, светло тяло!
Немирната ти гръд трепти под мене,
гласът ти в жадена притома стене, –
…….
Жена, жена! – И тия знойни нощи…
Уви! Ти никога ме не разбра! Обратно в текста
(10) Вж. Йонас, Г. Гностицизм. Санкт-Петербург, 1998. Понятието “чуждият човек” се среща в едни от най-значимите от културно-историческа гледна точка гностически системи. Вж. Йонас, Г. Гностицизм…, 1998, с. 90-94. Обратно в текста
DIMITAR PODVARZACHOV – POETICS OF LONELINESS
Strashimir Tsanov
(Summary)
The paper deals with the loneliness as a leading idea in Dimitar Podvarzachov’s poetry. The works analyzed are with different topical close-ups. The observations which have been made lead to the conclusion that loneliness is a metaphysical substance of the Podvarzachov’s lyrical man.
