90 години от рождението на писателя Янко Добрев

Въпросите зададе Иван Енчев

- Като човек на солидна възраст би ли казал какво ти даде Хасковският край?

- Моят роден край ми даде богатия колоритен език, който носи очарованието на неповторимата краймаришка и сакарска природа. Неизмеримото българско сърдечие. И ония тъжни жътварски, седенкарски и сватбени напеви, без които едва ли бих написал ред. Аз съзнавам много добре, че докато не заговорих в писанията си на езика на хората от Хасковския край, автор не станах. Затова все по-често се завръщам насам, за да потърся черупката, от която съм се пилнал.

- Какво ти донесоха твоите седемдесет години?

- Възнаградиха ме с две деца, три внука, двама правнуци. Освен тях - седем книги. Донесоха ми звание „бай” и вярата в себе си и в утрешния ден.

- Как си с политиката?

- Смятам, че политиката е стара песен, преповтаряна до втръсване. Истинският писател е чист извор, размъти ли се с политика, ще си изгуби чистотата и ще се превърне в гьол, който ще обичат всички жаби.

- От години обикаляш цяла България. Защо?

- Получавам много покани за срещи с читатели. Като се започне от Девин, Доспат, Триград и се премине през Видин, Варна, Бургас, Странджа, та се стигне до Дервиш могила в Сакар. Само в атомната централа в Козлодуй съм имал шест творчески срещи.

- Бай Янко, след като навсякъде рецитираш толкова много свои стихове, защо досега не си издал стихосбирка? Редакторите ли те възпират, или ти сам се въздържаш?

- Литературните критици разправят, че съм бил три пъти по-добър като белетрист. И за да им докажа, че се заблуждават, пожелах да ме представите на читателите на в. „Шипка” със стихове.

- Откакто те познавам, ти не се разделяш със своята гласовита свирка. Какво е тя за тебе?

- Отдъхване и пренасяне в Сакара. Там, където през детството сме се борили като воловарчета по зелените морави и сме се ослушвали кой пръв ще чуе кукувицата и колко пъти ще изкука, за дълголетие или за кратък живот. Без тая свирка щях да стана един друг човек, присаден на ялово градско дърво. А сега си оставам сакарско чедо като моите деди и прадеди, които забиват кама между очите на вълк, но и знаят да плачат на сватби и кръщенки.

- Какво мисли твоят род за тебе?

- Брат ми Иван, който живее в Пловдив, отива на гости в Доситеево, питат го как съм, а той отвръща: „Не е добре с главата”. „Защо?” „Ами по цели нощи чете и пише”. Пък аз си викам: добре, че има такива ненормални като мене да просветляват нормалните като моя брат.

- Образът на съпругата ти е най-хубавият женски образ в твоите произведения. Тя знае ли това?

- Ако първата ми дума е била „мамо”, втората е: „обичам Пейчов Благовата Елена!” Все я възпявам и все я слушам. За петдесет години три пъти не съм я послушал и трите пъти съм сгрешил. Без нея нищо нямаше да постигна. Веднъж й рекох: „Лено, прочети ми романа „Момчето и огъня”, пък тя ми отвърна: „Как да го прочета, като знам, че е от тебе!” Не й се сърдя. Тя все още си мисли, че съм онова момченце от вечерните хора в Доситеево, което се опитва да я ощипе, в знак, че вече я харесва.

- Каква е следващата книга, която пишеш?

- Един голям роман. И ми се струва, че това ще бъде последната стъпка от литературното ми хоро. Казва се „Синът на говедаря”. За мене голям писател е само оня творец, който знае кога да се откаже да пише. Повторението за един автор е неговото живо погребение.

- Защо ти едва на петдесет години издаде първата си книга?

- Защото късно узрях. Някога казваха за момата, когато е малка: нека си походи още, да я пече слънцето на нивата и отпред и отзад, за да узрее за женитба. И аз така трябваше да узрявам в големия град. Пък той е като голямата вода - ни край, ни дъно има. Едва не се удавих с моите селяшки идилии.
Някои граждани ми казваха, че съм прост и те бяха прави. Защото години наред се борих с културата като свиня с тиква по харман, за да наваксам необходимото. И днес всичко друго мога да се нарека, но не поет и писател. Поети и писатели са тези, дето портретите им висят по коридорите на училищата и университетите.

- И все пак, как се чувстваш на седемдесет години?

- Като орач, пожънал своите ниви.

- Приятно ли ти е обръщението към тебе „Бай”?

- Изгубя ли тази скъпа думичка, аз ще съм всичко друго, но не и Янко Добрев.

- Благодаря за този разговор. Бъди ни още сто години жив и здрав!

- Непременно ще изпълня благопожеланието ти.

Интервюто е публикувано първоначално във в. „Шипка”, бр. 50, 14 март 1991 г.