КОЛКО БАВНО И ТРУДНО…
КОЛКО БАВНО И ТРУДНО…
Колко бавно и трудно изкачвам ръбатия склон,
ала стигна ли горе, пропадам стремглаво надолу.
Тук е тихо и мрачно и вечно така е било -
неприветлива дупка, в която мирише на болест.
Има плесен по хладния зид и гадинки пълзят,
страх и ужас кънтят из задушното жалко пространство,
няма място дори за една разгневена сълза,
няма никакво място дори за едно покаяние.
Тук се свивам, попарена сякаш с гореща вода,
с благодарност усещам как глъхне край мен самотата
и безкрайната болка е някакъв вид свобода,
без която не мога отново да тръгна нататък.
ПАРАПЕТ
Градът е уютен и страшен в нощта под балкона,
когато така неусетно и властно натам ме привлича,
към острия връх на брезата и белите клони
и ранната пролет, напъпила в тях истерично.
Как искам със светлите точки и с мрака да слея
онази начупена моя крилата душа и да чувствам,
дори и когато викът ми съвсем занемее,
вкуса на летене след краткия миг на безумство.
Един парапет ме възпира, от хладно желязо,
прояден тук-там от ръждата, напрашен, невзрачен,
от дъжд набразден и от стъпки на птици белязан…
Но как се прекрачва, кажете ми как се прекрачва.
ОТДЕЛЕНИЕ
Край децата си бдят върху столчето твърдо и тясно,
въпросителни в бяло, със сини дамги под очите,
на етажа, завинаги с болката трескава сраснал,
в безучастния хлад откъм моргата и от звездите.
Накъде ще вървят, щом на утрото сенките паднат
и животът на криви крака своя ход заклатушка
и внезапно се свие от гърч в суматоха и пяна
или просто безсилен лежи като мъртва кротушка.
За какво ни е тоя живот, който всичко ни взема
и затваря надеждата в шепа лекарства горчиви,
и от банката кръв се цеди, натежал като бреме,
и не пита, когато с последния хап си отива.
Нека, нека тече като буен поток в планината
и да скачат игриви пъстърви из бистрия бързей.
Ще го газят със смях и сред пръски в съня си децата,
а пък майките, будни, ще гледат как той се изплъзва.
