(По спомени на Христо Герчев(1), 1937)

Д-р Иван Сакелариев

Кога дойде Димитър Подвързачов в Шумен, аз не мога да си спомня точно, но това трябва да е станало към есента на 1903 г. или в началото на 1904 г., когато бях за първи път първоначален учител в града, а Подвързачов дойде, струва ми се, от Стара Загора, заедно с преместения тук за окръжен училищен инспектор Иван Владимиров, като негов секретар. Дотогава секретар на училищната инспекция беше Димитър Тодоров, който при една хайка срещу прогресивните учители беше уволнен заедно с другите колеги, образцови учители при Педагогическото училище, но го взе за секретар тогавашният окръжен училищен инспектор Марковски, брат на комунистическия водач тук, Еню Марковски.
Подвързачов смени в инспекцията Д. Тодорова. Кога е станало това, не си спомням.
При тази смяна Подвързачов и Тодоров се сприятелиха и последният въведе Подвързачова в средата на будното учителство в нашия град Шумен, който (град – бел. ред.) беше съвсем чужд и непознат за новодошлия млад поет.
Доколкото си спомням, Тодоров ни запозна с Подвързачова, с когото приятелството ни трая в продължение на целия престой в Шумен (пък после и в София).
Окръжният инспектор Владимиров – винаги мълчалив, сериозен, замислен и делови човек, който остави хубави спомени за себе си и за административната си служба, и изглежда, че той твърде много ценеше Подвързачова, не само като свой помощник, но и като млад, многообещаващ поет, и затова той го доведе със себе си.
А после, когато беше преместен към 1907 г. за директор на Трета мъжка гимназия в София, той все там за свой секретар пак Подвързачова.
Твърдението на Стилиян Чилингирова в книгата му “Моите съвременници”, че Подвързачов (ако и да поменава за напечатаното много по-рано стихотворение “Разкаяние”) в Шумен заработил за своето име, се нуждае от една малка корекция – в смисъл, че Подвързачов вече си беше създал име на многообещаващ български поет. Така поне ние, по-младите от него, интересуващи се от българската литература, гледахме на него – с едно почитателно уважение към познатото ни негово име, което вече се мяркаше и преди това на страниците на някои от тогавашните литературни списания.
Подвързачов вече беше направил своите първи стъпки много преди да дойде в Шумен, гдето той продължава своето скромно творческо дело, макар и не толкова продуктивно, за да не се помисли, че той – скромният и свенлив млад поет, гони да си създаде гръмко име и шумна, евтина слава.
Какво работеше, какво пишеше, какво твореше и печаташе Подвързачов в Шумен, това дори и ние, най-близките му приятели, не можехме да знаем от него самия, а научавахме от списанията, когато отпечатваха нещо негово, защото той всякога отбягваше да говори за себе си, а и не обичаше да се говори за неговите работи.
Подвързачов се надсмиваше и на(д – бел. ред.) своя роден град, чиято вода била едва ли не единствено благоприятствувала за обилната реколта от поети. “Там – казваше той – всеки трети срещнат човек е поет или най-широко литературно осведомено лице. И нещо обикновено е например махлянският ви бакалин, теглейки на везната някоя ваша покупка, когато докара точно теглото, да се обърне към вас, възгласявайки: “Хайде, Алфонс Доде!”
В същото време в този “град на поетите” Подвързачовите съграждани били с особено схващане за поезията и за поетите. Като ставало дума за някой (“всеки трети срещнат човек”), обикновено казвали: “той е малко поет”, като при това завъртали пръстите на дясната ръка край дясното си сляпо око, както се прави, когато отбягваме да кажем за някого направо, че е малко смахнат.
Като ставаше дума за поезия и за старозагорски поети, Подвързачов не изпускаше случай да ни предаде възторга и удивлението от един свой сродник (следващ търговско училище в Свищов), който имал изключителен поетичен дар, следи цялата наша и европейска поезия и сам пише стихотворения, но никому не ги доверявал. Този младеж, който бил всякак подтикван в своята скромност към поетическо творчество от Подвързачова, бил Николай Михайлов, по-късно Лилиев, чието появяване и разрастване в нашата литература, аз мисля, като съдя по онова, което е разказвал Подвързачов, се дължи до голяма степен именно на Подвързачова.
Подвързачов сполучил после да изтръгне едно стихотворение от Никола Михайлова и го пратил да се публикува – първото отпечатано стихотворение на Николай Михайлова, подписано с литературно име – Лилиев, което име, както ми е известно, му е турил Подвързачов…
А има много други случаи, свидетелствуващи за широката душа и голямото сърце на поета Подвързачов, който не държеше толкова много за своето име, за своите интереси, за своята слава, колкото (за – бел. ред.) името, славата и интересите на другите.
Нашата дружба с Подвързачов продължи и след като той се премести в София, гдето и аз, покрай следването си в Университета, се настаних със съдействието на отзивчивия към нуждите на другите Подвързачов на работа в една редакция.
Какво е било отношението на Подвързачова през “Шуменския период” на неговата дейност към хумора и сатирата и какви възгледи е изказвал за тях специално в Шумен и какви – после, в София, сега ми е трудно да си припомня и разгранича. Във всеки случай отрицателните и смешни страни на нашия живот – личен и обществен, предразсъдъците, еснафството, филистерството, тесногръдието, заслепяващият фанатизъм, сковаващият свободния творчески дух догматизъм, формализъм и т.н., никога не избягваха от прозорливия поглед на духовития Подвързачов и той със свойствения си хумор остроумно ги осмиваше, служейки си със знаменателна находчивост със съответни цитати от видни наши и чужди хумористи и сатирици. Ще го чуеш в своя подкрепа да цитира цели пасажи от фейлетоните на Ботева, на Алеко, като възпроизвеждаше цели пасажи и страници от “Мъртви души” или реплики от Гоголевите герои от “Ревизор”, или пък да декламира остри сатирични стихове на Михайловски, да привежда най-хумористичните моменти от Михалаки-Георгиевите разкази, характерни смешни положения от Чеховите герои и пр., и пр.
А много често, при вида на нещо, което му е направило силно впечатление и му напомня за някое Вазово стихотворение, в момента вече му е хрумнала цяла пародия, той на момента издекламирва, без, разбира се, да ни казва кой е авторът на тази пародия. Това ние после научавахме от хумористичния вестник на Байнов(2) – “България”, гдето той в онова време редовно сътрудничеше.
Всичко това обаче не ни даваше достатъчно основание да предугадим, (че – бел. ред.) несъмненият поетичен дар на Подвързачов ще се разрасне и прояви главно в областта на хумора и сатирата. Тогава аз бях завършил средното си образование и с няколко години по-млад от Подвързачова, че бях още тъй тясно приобщен към литературния ни живот (за разширяването на своите литературни интереси, както дори и за по-нататъшното си университетско образование във Факултета по славянска филология и литература, аз съм длъжен да благодаря до голяма степен на общуването си с Подвързачов, на благотворното му влияние върху мене, както и на съдействието, което във всички случаи ми е оказвал).
Но все пак, доколкото бях тогава в състояние да съдя по тия въпроси, мисля, че призванието на Подвързачова, въпреки присъщия на природата му хумор, не беше хуморът и сатирата, но условията, всред които беше принуден да живее и работи в не особено дружелюбния каменен голям град, както много вярно отбелязва и Стилиян Чилингиров, не дадоха възможност на този вдъхновен, нежен лирик, рядък и взискателен майстор на стиха, да се прояви напълно и изключително по линията на своето призвание.
…

И преводаческата си работа, на която се отдаде и стана един от най-добрите ни майстори-преводачи, Подвързачов започна в Шумен, с Д. Ф. Тодоров, с превода на три тома от широкопопулярните още през онова време съчинения (разкази) на Максим Горки, (които – бел. ред.) тукашният книжар Павел Байнов издаде! Трябва да призная, че под влиянието на Подвързачов и аз, въпреки оскъдните си познания по руски език, който бях учил в училище, се одързостих и преведох също така широкопопулярните тогава Чехови пиеси.
Тези нескопосани преводи бяха издадени от книжарницата на К. Евстатиев във Варна. Пак под негово влияние направих своите опити да пиша и превеждам стихове от някои (? – бел. ред.), които намериха място в печата (неясно изречение – бел. ред). Така благородно въздействаше Подвързачов върху всеки, който идваше в по-тесен досег с него.
Казах вече, че Подвързачов още с идването си в Шумен се озова в интелигентната среда на най-будната шуменска младеж, хора прогресивни, от всички среди и съсловия, повечето от които социалисти – “чучулиги”, както тогава ги зовяха. Между тях имаше и някои, гонени и преследвани, учители, които внасяха в тази среда своята твърдост и непримиримост в борбата срещу обществено-политическата несправедливост в страната ни и разпалваха общото опозиционно настроение на всички тия млади и буйни хора…
…

Подвързачов не беше свързан и не се свърза с никаква партийна групировка. Така, доколкото ми е известно, до края на живота си той остана с никаква политическа партийна групировка… той, както сам казваше, не можеше да се врамчи в някаква пар. грама (не се чете; вероятно “партия”, “партийна програма” – бел. ред.), катехизисните предписания и инструкции на която щели само да сковават волния му дух. Възторжен привърженик на всяка възвишена и благородна проява на собствения човешки дух, враг на всякакви директиви и норми, превишаващи (навярно “превръщащи” – бел. ред.) мислещия човек в безволно и безсловесно същество, Подвързачов, отдаден, от друга страна, на своя скептицизъм, гледаше понякога на нещата нихилистично и с присъщия си хумор се надсмиваше – между другото – над много “прогресивни неща” и “прояви”, (към – бел. ред.) които иначе е бивал примирително разположен…
Между лицата, с които Подвързачов общуваше в Шумен, трябва да отбележа и добре познатия тогава в литературните кръгове литературен критик Друми Друмев, който беше вече повален на легло от туберкулоза и когото Подвързачов редовно посещаваше в дома му.
…

Подвързачов смяташе Вазов за незаменим свой учител в поетическото творчество, обаче ценеше, въпреки тежкия му стих, и Пенчо Славейков, без да споделя, разбира се, безусловно крайния му естетизъм, а особено пък и аристократичното му отношение към “фасулковците”, както Пенчо Славейков в предговора си към второто издание на Яворовите стихове, които тъкмо се отпечатваха, наричаше българските четци.
От немската литература любим поет на Димитър Подвързачов беше Хайнрих Хайне, които стихове обичаше да превежда (от руски превод). А като голям и взискателен ценител на звучния стих, четеше с увлечение видните в онова време представители на новите течения в поезията на европейските народи: Пол Верлен, Шарл Бодлер, Рихард Демел, Верхарн, Лилиенкрон, Метерлинк и др.
…

Широката осведоменост на Подвързачова, особено върху руската литература, беше използувана при набавянето на книги за библиотеката на нашето старо читалище “Арх. Михаил” (първото в страната ни), чиято културно-просветна дейност Подвързачов, с идването си в Шумен, взе присърце. Спомням си много живо – с какъв трепет, с каква любов ние… особено Подвързачов, отковаваше изпратените от Русия сандъци за читалищната библиотека и с какво пламенно любопитство разгръщахме стихотворните сбирки и съчинения на любимите си руски и западноевропейски поети и писатели – Максим Горки, Чехов, Бунин, Скиталец, Верисаев и други, както и стихотворенията на К. Балмонт, Ал. Блок, Маяковски, Ф. Федоров (?), Мережковски и др.
Попаднал в музикалния Шумен, Подвързачов леко и бързо се научи да свири на китара и стана член на нашата любителска “музикална банда”, която си служеше с инструментите, които Павел Байнов продаваше в книжарницата си. Тук почти всяка вечер любителският оркестър на групата ни (за който оркестър Байнов достави специално контрабас и виола) устройваше след работните ни часове импровизирани концерти, заставящи минувачите да се поспират и със задоволство да се заслушват в нашите продукции, тъй като (изпълненията – бел. ред.) на оркестъра ни постепенно се облагородяваха, облагозвучаваха и усъвършенствуваха до степен, радваща любителското изпълнение.
Освен тия “музикални литургии”, нашата приятелска компания, която Чилингиров наричаше “бохема”, отслужваше и другаде други “литургии” и всенародни бдения. В що се състояха те, не е трудно да си представи човек, като вземе предвид, че и младият, още голобрад, едва минал 20-та си година, поет Подвързачов идва в Шумен – с всички, присъщи на незадоволената идеалистична младеж, съмнения и разочарования, които, при отсъствие на сигурна мирогледна опора и твърда и решителна воля, неминуемо тласкаха младежта в самозабравата на минутни наслади и удоволствия.
Обаче въпреки това Подвързачов и в Шумен, при изобилните тогава хубави вина, когато у нас във всеки дом имаше пълни бъчви, при прочутото “Шуменско пиво” и при леснодостъпни удоволствия на младостта, не виждаше да скъсва със своето бохемство и да подири другаде лек за своите съмнения и разочарования, освен пак в забравата, отчаянието и “насладите животински”! Трябва да припомня за тогавашните увлечения по Бодлеровия зов: “Опивайте се!” – и дръзко провъзгласяваното епикурейство със стиховете на Кирил Христов:
“вино и жени”, “жени и вино!” (“жени и вино, вино и жени” – бел. ред.).
И Подвързачов в Шумен не остана чужд на тия увлечения на своето време – вечерите и всенощните бдения, за които разказвам, свидетелствуват за това.
Подвързачов дири облекчение в забравата и като нещо, характерно за неговото дълбоко притаяване, беше наздравицата му: “Сбогом памет!” – която той упорито и неопитно отправяше към всекиго, който си чукаше чашата с неговата. Навярно и тук лермонтовското песимистично чувство (“а жизнь, если посмотришь с холодным вниманием вокруг”) го възприемаше да се чукне с пожелание: “Наздраве!”
Често си устройвахме и излети из гористите околности на града – до Преслав, Патлейна и други. Почти всички от компанията взеха участие в изнасянето на пиесата “Тъкачите” от Г. Хауптман, при която учителското дружество “Основа”, с помощта на цялата напредничава интелигенция, взе участие.
Аз имах роля, но точно не си спомням дали и Подвързачов игра в пиесата, или по друг начин даде своята услуга като суфльор.
Като изминеше известно време, “бохемата” пак откриваше с “юбилеен дружески пир” своите всенощни бдения, за да ги преустанови при ново втръсване и отрезвление пак за някой друг месец, заменяйки ги с пълно отшелничество и въздържание от житейските удоволствия и наслади. После пак възобновяването на “юбилейно” отпразнуване и отшелничеството, и възобновяване на бохемските безумства, и т.н.
По онова време стана и задомяването на Подвързачов. Трябва да кажа, че възвишените пориви на нашия дух тогава ни носеха високо над въжделенията на еснафската делничност и нашата свободна мисъл стоеше твърдо върху една, открито подчертана, непримиримост по отношение на много от изискванията на грубата действителност.
Духовните интереси бяха за нас едничкото ръководно начало в нашия живот, а не материалното благополучие, и ние се носехме високо в небесните висини, на крилете на своите примамливи слънчеви мечти. За дом, семейство, за материална обезпеченост и не мислехме много-много! Бракът и делничната семейна повинност, смятахме, може само да погуби творческите пориви на духа и да го обезличи в атмосферата на еснафската ограниченост. Ето защо в бохемската ни компания за задомяване, за женитба никога не ставаше дума. С тия схващания трябва да е бил и Подвързачов до това време и затова, както ни разправяше, пратил неотдавна на един свой приятел, който се венчавал, следната поздравителна сватбена честитка: “Ако бях чул, че си се умопобъркал, не бих те съжалявал толкова, колкото те съжалявам сега, когато ми съобщаваш, че ще се жениш.”
Но за голяма наша изненада, скоро след това ние доловихме, че Митката таи дълбоко в душата си вече известно сърдечно влечение към някоя своя избраница. Тъкмо тогава беше отпечатано, не си спомням в кое списание, едно негово любовно стихотворение с рефрен:

Ружа – пламък в полет,
Ружа – камък в сърцето…

То бе пропито, както по всичко личеше, от едно действително преживяно интимно чувство – нещо, което ни даде повод да подхвърляме към Митя своите предпазливи подмятания и закачки.
А ето, че не много след това и самата вдъхновителка на споменатото стихотворение ни стана известна: това беше неговата чернолика избраница Ружа, която на път за Русия, гдето трябваше да продължи образованието си, се отби при Митя в Шумен и след това през Варна, като годеница на Митя, я изпратихме за Одеса. Там тя се записа да следва зъболекарство, но още в началото преустановява следването си и се връща при годеника си в Шумен в началото на 1906 г., когато “меценатът” Павел Байнов венча младата двойка и я прибра на квартира в своя дом, а след това двойката отиде да живее у дома на Димчо Попов.
През месец май същата година, при посредничеството на Подвързачова и с ходатайството на инспектора Иван Владимиров, аз получих задграничен отпуск от министър Иван Шишманов, за да замина да продължа образованието си. Отпътувах за Германия, понеже, поради студентските демонстрации срещу цар Фердинанда, нашият Университет беше затворен и студентите – разгонени или прибрани в казармите.
Когато се завърнах на другата година, след откриването на Университета, Подвързачов беше вече в София.
…

През краткотрайния престой на Подвързачова в Шумен градът ни имаше доста оригинален облик, който допадаше на романтичната натура на младия поет и който все не ще е останал без каквото и да е отражение в неговото творчество. Градът до голяма степен все още беше запазил стария си патриархален доосвобожденски бит, ако и многобройното и разновидно еснафско съсловие, включващо едва ли не цялото възрастно, трудоспособно население на града, се намираше под сериозната заплаха на своето неминуемо западане. В романтиката на този бит, остър екзотичен елемент внасяше внушителното турско население, което почти се равняваше по брой на българското. Все още личаха по всички по-главни улици старите чаршии, в които някога, когато само турският аскер в гарнизона на града е наброявал към 40 000 души, е кипяла трескава дейност. Запазени бяха множество типични чаршийски ханища, керван сараи, покритият пазар до “Сунтур баня” – още от времето на дубровнишките търговци.

Христо Герчев

Бележки

(1) Христо Герчев (1883-1966) е роден в Шумен. От 1906 г. е студент в Историко-филологическия факултет на Йенския университет (Германия), където има възможност да се запознае с текстовете на Гьоте, Шилер, Хайне, Ницше, Шопенхауер, Ибсен. Изучава европейските символисти, превежда цели стихосбирки. Завършва Софийския университет – в София учи при акад. Любомир Милетич, проф. Беньо Цонев, проф. Александър Балабанов, проф. Стоян Романски, д-р Кръстьо Кръстев. Започнал да печата още в студентските си години, Христо Герчев се изявява като достоен техен възпитаник, учен и публицист.
Близък е на кръга “Звено” – Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Константин Константинов, Георги Райчев и др.
Участва във войните от 1912-1918 г. в Седми пехотен Преславски полк.
Дълги години е гимназиален учител по литература в Шумен.
Издател и главен редактор е на вестник “Шуменски вести” (1919-1934), където печата уводни статии, очерци, фейлетони, репортажи, свързани с обществознанието, науката и културата. Издирва, събира и публикува ценни материали за културно-историческото минало на своя роден край. Печата още във в. “Българан”, в сп. “Пролетна заря”, активен сътрудник е на сп. “Българска сбирка”, “Учителска мисъл”, “Общо дело” и др. Преводач на Горки, Чехов, Гогол, Бунин, Куприн, Байрон, Сенкевич.
Издадени са книгите му: “Поглед върху развоя на българската диалектология” (1911), “Библиография на литературната история и критика у нас за времето от 1900-1910 г.” (1921), “Сръбски признания за Македония” (1918 г., в превод на френски език – 1919 г.), “Сръбски свидетелства върху българите в Моравско” (писана на френски език през 1919 г., а на български език преведена в 1921 г.).
Член на Съюза на българските учени, писатели, художници. (Бел. ред.) Обратно в текста
(2) Павел Байнов (1870-1943) – виден общественик, над 30 години е книжар и издател в Шумен. (Бел. ред.) Обратно в текста

DIMITAR PODVARZACHOV IN SHUMEN
(Memoirs of Hristo Gerchev, 1937)

Dr. Ivan Sakelariev

(Summary)

Hristo Gerchev is an outstanding man of letters and public figure, Dimitar Podvarzachov’s close friend, well known in the literary circle ”Zveno”, who lived and worked in Shumen. His memoirs are dedicated to Dimitar Podvarzachov’s life and work in the town at the beginning of the 20th century. The text has been published by Dr. Ivan Sakelariev, husband of Hristo Gerchev’s daughter.

ДРУГАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА