Георги Н. Николов

Наскоро във Велико Търново присъствах на среща, нелегално организирана от местната община, с група изявени български творци и публични личности. Срещата практически не бе оповестена и в заседателната зала на местната власт слушателите, заедно с озвучителя, наброяваха осемнадесет души. Срещу осем гости, сред които Иван Гайтанджиев, Иван Гранитски, Панко Анчев, Вели Чаушев, Валери Станков… Най-общо тема на срещата, поради която бяха тръгнали по градове и села, бе ролята на духовността и на културата за решаване наболелите проблеми у нас. Чрез словото на найните представители, с авторитета им, с жизнен опит и трезво надникване в бъдното. Защото е известно, че творецът, духовният човек въобще, има свойството да мисли, да прави анализи и да предупреждава обществото за днешни и утрешни беди. Поради което е недолюбван, а с похватите на панаирджийска публична демагогия и с “хранени хора” е и държан в килера на държавната къщица…
Не останах разочарован от срещата. Чух това, в което вярвам - че културата е сериозен двигател за очистване на обществото ни от язвите, с което сега снагата му е щедро окичена. Но нейната роля, както е видно в историята ни, е отново поставена на заден план. Нейде зад гърба на решаваните “приоритети”. На заден план, като досадна мърморана, представителите на която не знаят какво искат.
Те всъщност искат хармонизация на обществената картина у нас. Гарантирано социално добруване. И мислещ народ, сплотен около изконните си духовни ценности и исторически върхове, признавани от други страни не поради евтин политически популизъм. Това искане, тези надежди, несъмнено ще станат факт у нас. На Върба, на куково лято, на мук, на марта във вторника. На която дата си изберат. Защото каруцата с останалия в държавните граници народ е твърде дълбоко в блатото на какво ли не…
Без да политизирам, търся в какво се изразява днес държавата България. Къде е, освен на географската карта? На практика тя няма своя промишленост, а чуждите инвестиции не са национална икономика и могат да си тръгнат винаги, когато пожелаят. Правят го вече на бегом. С продукцията си селското стопанство е навлек на кооперативните пазари сред “чуждоезични” земни дарове. Които най-често са без акт за раждане, но на това сме свикнали отдавна. Самото село е оставено на милостта на мародери и мошеници и опитите на държавните институции да ги спрат извикват единствено смях. Е - и нецензурни приказки…Не смях, а смешен плач ражда националната отбранителна доктрина, че сме заобиколени от приятели и сме в НАТО. Близката история е свидетел как две стари дружки от НАТО се дебнеха с кораби около спорни острови в исторически близко нам море и чакаха коя първа ще гръмне. Най-много болят приятелските шамари. Що се отнася до армията, на бойните ни знамена особено подходящ е девизът: “Бягайте, краченца, да бягаме!” Начело с гвардейския духов оркестър. Бягането стана символ и в офиса на Хипократ. Болните бягат от здравеопазване, здравеопазването бяга от тях. Едните от безпаричие. Другите -от облечено в закони бездушие. Но страшно няма: всички ще умрем…
Докато този момент настъпи, ще видим как броят на безработните расте, а с него, лавинообразно, битовата престъпност. Наркоманията във всичките й форми. Престъпността сред деца, включително самоорганизирани в групи. Бягство на всеки, който може, с еднопосочен билет зад граница. И още много емблематични за нашето съвремие примери, крайно негативни и без рецепта за лечението им. Вместо това триста и кусур партии се надпреварват за благото на народа. Вече вярвам единствено на партия, която ще издигне лозунг: “Борим се срещу благото на народа”. Защото поне ще е искрена. Много повече и от Народното събрание, в което за присъстващите там, в лека перифраза е валидна песничката: “Когато бях овчарче и овците пасях, бях много благодарен - на мястото си бях!” Над цялата страна, жестоко поразена от демографски взрив, по тлъсто платени сцени и мегдани друса кълки масовата култура. Не защото е наистина масова. А защото е налагана като такава от монополни структури поради печалбите. Имащите власт да оправят нещата обаче са плашещо бездуховни. В зейналата пропаст между космично богати и унизително бедни у нас те предпочитат да витаят в измислен свят. Да жонглират с обещания. С европейски ценности и бъдеще с много мед и масло. Някога, но не сега…
Тогава, къде е мястото не само на приказващите, а и на действено готовите духовни недоволници у нас? Какво да сторят? Че и как?..
Преди всичко, да се отърсят от мухлясали надежди, че някой сит властник или клика наистина ще им предоставят рупор за истината. Безкрайното очакване на българина някой друг да му подобри хала е негова особено вредна черта. Защо този друг да го прави и на каква цена да го прави Европа? Да не ти е случайно сват и брат? Другата черта - да се вярва на лъжи, изречени от върха на социалната пирамида, е също вид отрова. Капан за наивници, склонни към баламосване до Второто пришествие.
Не това е пътят…
Верният път е генериране на общественото недоволство със средствата на духовното. По културен начин, достъпно поднесен на людете, че хомотът, който влачат, е надянат от самите тях поради чудовищно политическо и всякакво предоверяване. Че недоволството трябва да стане видно във всички елементи на обществения живот чрез законово допустими лостове. Че европейските приятели трябва да погледнат на България така, както в далечната вече 1989 г. В началото на прехода, от който така и не излязохме. И че банкрутът ни: демографски,икономически, социален, фискален, духовен, законово адекватен и като бонус - и морален, е вече трудно скриван факт. Нужна е гласност за истините и духовни рупори, които да ги забиват в съзнанието на нашето днес стресирано, уплашено, смачкано мише общество. Трябват корави духовни люде, готови с авторитета си да защитят истината. Може би - с личното си спокойствие и добруване. И някой трябва да даде личен пример, оглавявайки Комитет на духовната саможертва в името на обществото. Дано сме живи да научим имена на водачите, ако въобще има такива…
Защото налягане на парцали по кафенета, философстване в приятелски компании и правене на мили очи пред раздавачите на заплати не правят дееца на културата духовен водач. А добър човечец, който не създава проблеми. Щом се плашим от проблеми, за какво духовно водачество говорим? За клакьорстване сред силните на деня? Или за реално водачество, което носи трънен венец, а не безплатна кифла и орден на стари години? Ще ми се да вярвам, че в разните творчески съюзи и извън тях, по борсите на труда или в занятия, които просто ги унижават, все още има кристални, добронамерени, честни, достойни българи. Водачи от плът и кръв. Чакаме ги. Дано не са в едно купе с Годо, защото неговата посока е друга. Или са заети с по-важната задача да предават празна стъклария в гастронома срещу дневния си комат хляб…