Mюмюн Тахир разговаря с Иван Есенски, носител на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов”, Копривщица’2011

-  Какво е Дебелянов днес? Какво е за Вас Димчо Дебелянов?

- И днес, и винаги - България. Нашата национална митология е литературна. Родоначалници на този уникален феномен са Светите Седмочисленици с българската писменост, създадена специално за разпространението и утвърждаването на православието. Затова език и държава за нас е едно и също, а поетът е име, лице и същинска история на своето време.

-  Значи не винаги историята на духа се покрива с хронологичната?

- В това има известен парадокс, тъй като историята на факта се оказва вторична - навярно защото за книжовен народ като нашия духовната съответства на представата за идеала. Не е трудно да предположим например какво би било, ако на „Радецки” се беше качил не Ботев, а Филип Тотю? В нашия случай това не са прости асоциации, а синоними на жизненото ни пространство, начинът, по който то се развива и кое е най-съществено за отделните му етапи. Ето защо словосъчетанието „гарнизонно стрелбище” извиква в съзнанието ни Вапцаров, Демирхисар и Копривщица - Димчо…

-  Няколко думи за наградата и за празненствата?

- Това е едно от малкото отличия у нас, запазили поетичната си стойност. Горчив факт е израждането на литературните награди - в тях литературен комай е само претекстът, зад който се крият всевъзможни амбиции, меркантилизъм, политически страсти. За жалост и в родния ми Пазарджишки край е същото. Копривщица обаче успя да съхрани аурата на Димчо Дебелянов - един от най-обичаните български поети. Горд съм, че в празненствата бях редом с такива талантливи пера като Димитър Милов, Камелия Кондова, Славимир Генчев, Атанас Капралов, Михаил Григоров, Светлана Йонкова. В този смисъл Копривщица дължи много на неуморния апостол на изящното слово Георги Киров - на такива личности се крепи неугасващата почит към българската поезия.

- С оглед шума около днешния авангардизъм къде остава дебеляновското в поезията?

- Както отбеляза в словото си Димитър Милов, модерната българска поезия започва с Д. Бояджиев, П. Яворов и Д. Дебелянов.  Тази велика тройка за удивително кратко време издига българския поетически език на невъобразими висоти (тогава още работят знаменитите градители на нашия книжовен език Ал. Теодоров Балан, Й. Иванов, Беньо Цонев, Гаврил Занетов, Л. Милетич), тримата  създават поетически шедьоври, които всяко българско сърце носи цял живот. Сегашният авангардизъм в смисъла на художествения текст е имбецилен - всъщност, той не е и български. Неговия ГМО е синтезиран в чужди лаборатории като един от инструментите на разпада и дехуманизирането. Затова е абсолютно неграмотен социално и несъстоятелен естетически. Няма и намек за сравнение и нищо общо между този „хюбристичен” наръчник по уличен секс и простащина и онази светлина, засияла в началото на миналия век.  А че го толерират и „обгрижват” нашите политици, е едно от условията да ни управляват подобни недоразумения. Но и на това вече му се вижда краят.

-  И къде е оптимистичният край?

- В това, че Поезията е нашата трета сигнална система и няма време, което Словото да не е надделяло - ще надделее и това. Че където и да отидем, на прага на бащиния дом ще ни очакват в кротък унес нашите майки. Че в човешкия свят винаги е била  водеща не звездата на силата и безвремието, а Керванджийката -  на добротата и нежността, на любовта и надеждата - звездата на Димчо.