Борис Вулжев

ПЪТУВАТ СОКОВЕ

С едва дочута ласка от дихание
планинецът треви и клони сресва…

От векове - натрупано мълчание.
И ридове - препасани от преспи.

През шепот на крила и тъмни бездни
пътуват соковете към подкорията.
Легендата за твоя род изчезва,
тъй както сляпата вода към корена.

Викът ти става елегично ехо
на прародителската кръв могъща.
И сумракът с прозирната си дреха
челата на баирите загръща.

Пороят на шумящите дървета
отвлича все надолу тишината…

Но чувстваш, че си равен с върховете
и в твоите нозе лежи земята.

ЧУДЕСА

Какво усилно лято, боже.
И колко работа през юни.
Жените слизат и се качват
по този рид един и същ:
отглеждат пилета и крави
и ако някой ги целуне,
то този някой става техен
завинаги единствен мъж.

Нозете им по пътя прашен
оставят дълги многоточия.
Изпречи ли се пепелянка -
улучват я с един замах.
Въртят коса. Секат дървета.
И щом разсъмне над
                          Левочево
небето тихо просветлява
от поривистия им смях…

А иначе са речовити
и гласовити.
В здрача летен,
запеят ли, гората стихва,
стаена в янтарна роса…

Отивам си, но все ги виждам
като изваяни в небето.
Почти божествени. А казват:
„Не съществуват чудеса!”