ЧУДЕСАТА
Денят е 17 юли 2011 г. Пред хотел “Свети Никола” в Сандански се мотаят няколко циганчета, които просят пари и цигари. Младата русокоса сервитьорка се опитва да ги изгони от кафенето на хотела, разположено на площада, но голите до кръста циганчета, загорели като препечени филии, не й се дават лесно. Едно от тях е твърде изобретателно. Решава да помага на сервитьорката, като събира от масите празните чаши и се опитва да ги внесе вътре, но тя му препречва пътя без да се интересува от кавалерското му поведение. На масите седят гърци, гости на хотела. Чува се само гръцка реч и човек си мисли, че освен полуголи циганчета и гръцки туристи, наоколо няма други хора.
Автобусът ни чака и се изтърсваме солидна група, за да поемем на екскурзия към манастира “Свети Георги”, недалеч от Мелник, в който е живяла Преподобна Стойна.
Днес е Света Марина Огнена, покровителката на ковачите, на водите, пазителка на здравето и от змии. Че е огнена личи от горещината, която ни гори от ранна утрин. Денят се очертава като един от най-огнените, но решили сме да видим този манастир и дори не се питаме колко ще пътуваме, къде се намира и кога ще стигнем.
Автобусът пълзи между голи хълмове и малки села с полуразрушени къщи. Никъде не се вижда жив човек, нито добитък. Сякаш всички са се изнесли завинаги на запад или на юг - към Гърция. Тук-там се мяркат нивички като зелени кръпки върху кафявожълтите хълмове. По тях се зеленее тютюн, а се виждат и рехави лозя, оградени с килнати огради.
Пътят, както се очаква, е меко казано път. Тесен, изровен и автобусът може всеки момент да спре и да не пожелае да ни отведе до светата обител. Намираме се извън света. Няма обхват и телефоните ни загадъчно мълчат. Пред едно мостче автобусът спира. Не може да направи маневрата. Опитва веднъж-дваж и когато си мисля, че сме до тук - успява. Това мостче е сякаш мислената граница между Европа и България. Непрестанно се опитват по него да стигнат до България и ние до Европа, но трудно, с много маневри, обръщания, ту напред, ту назад.
Манастирът е на гола поляна, ограден е от каменна ограда и се вижда, че тук вече някой е почнал нещо да прави, защото до старата черква се издига нова постройка. В двора на манастира има чешма, а до нея - вековен чинар. Няколко жени се опитват да прегърнат чинара. Зареждат се с енергия. Какво ли усещат и усещат ли нещо? Приближавам се и разглеждам огромния му ствол. Изведнъж забелязвам, че в пукнатините на дебелата му кора са напъхани малки бели листчета. Безброй бели листчета. Досещам се, че са молби. Хиляди молби, написани може би несръчно, но изпълнени с надежда и упование.
Влизам в храма. Има доста хора, задушно е, с мирис на горящи свещи. Горят и напомнят за Света Марина Огнена. По стените са наредени безброй икони, малки, големи, средни, някои изографисани по-сполучливо, други с белега на кича, но всичките дарени от многото посетители.
На втория етаж, където е живяла Преподобна Стойна, в стаичка, също с икони, има масички с тетрадки. Хората сядат и пишат. Пишат молбите и прошенията, желанията, посланията си. Иска ми се да надникна в тетрадките и да прочета нещо, но се въздържам, посланията не са адресирани до мен. Замислям се, вярата наистина е слово. Слово, с което всеки по свой начин изразява това, за което копнее, мечтае или жадува. Словото, написано в малките ученически тетрадки, сякаш гори. Словото, без което не можем. Запалвам свещ. Топло е и свещта се прегъва, покланя се ту наляво, ту надясно, но не угасва. Огънят е сила и словото е огнено. Купувам си една малка книжка “Житие на Преподобна Стойна от град Серес”, написана е от Зоя Петричка. Вглеждам се в думите, книжката завършва: “Чудесата на Преподобна Стойна нямат край, ни с думи се изказват, ни на книга се изписват.” Чудесата нямат край. Цял живот живеем и чакаме да ни се случи чудо. Не вярваме в нищо, но никога няма да спрем да вярваме в чудеса.
София, 18. 07. 2011 г.
