Красимира Кацарска

Когато преди години започнах да чета ръкописа „Докато плачат лозите” на Борислав Владиков, си помислих, че има нещо общо между неговите тревоги и тези на Франсоа Вийон в „Балада за обесените” и на Юлиус Фучик - „Репортаж, писан с примка на шията”. Малко след това си дадох сметка, че и Никола Вапцаров създава своето „Предсмъртно” под въздействието на драматичното очакване на края. И ми трябваше много време, за да продължа четенето, преди да разбера, че в действителност подобна книга се пише през целия съзнателен живот на човека. И не са необходими много думи, за да се разбере и предаде дълбокият вътрешен смисъл на асоциативната проза, в която се наслагват трупаните през годините истини - повече премълчавани, отколкото споделяни; скрити в сърцето или прошепвани под сурдинка само с най-близките. В действителност трудното започва от този момент нататък. Защото срещата с истинската творческа личност все още предстои. И от читателя ще зависи дали ще успее да влезе в тоналността на елегичния по природа човек, изкушен понякога и от по-патетичните интонации.
Книгата „Докато плачат лозите” е размисъл за отминалите години. Тя е задочна среща с роднини и приятели, с обикновени хора и с властимащи мъже, със силни или огъващи се характери. С някои от персонажите Борислав Владиков среща читателя периодично, с други - епизодично. Едни се запомнят с техните думи или с делата им, а някои само поддържат повествованието. И неслучайно до разказите за преживяното (хронологически неподредени, но не хаотични) застават и съдбите на други герои. Така ренесансовите похвати разказ в разказа и разказ в разказа на разказа добиват нови измерения и очертават един по-плътен щрих към личната съдба на белетриста.
В пространството на тази мемоарна изповед се срещат няколко теми, които зазвучават многогласно и показват вътрешната потребност на всеки човек да разкаже за себе си тогава, когато усеща, че би могъл да закъснее с признанията и уроците, отправени от миналото към бъдещето. Сигурно много радостен е бил моментът, когато писателят намира удобната отправна точка към композицията за една такава книга, заложена в „Автобиография” на Марк Твен: „скачай от епизод на епизод…”. Тези епизоди се срещат и диалогизират помежду си като малки изворчета, ставащи поточета, а след това потичат като пълноводна и щедра река, излизаща доста често от коритото си. Важното е, че до края са намерени толкова много мостове към времето, разположени на двата бряга, че читателят си дава сметка за сянката, хвърляна от планините върху ранимата човешка същност. И всъщност точно от този момент нататък започва истинското приобщаване към драмата на личността, готова да се раздаде без остатък на близките си.
Още от първия родилен писък става тръгването на изкушения читател към съдбата на разказвача. Много поетични са онези страници, в които природата е показана като страж над децата, израстващи едно след друго в бедния дом - научени на труд и на самодисциплина. Оживяват тихите вечери след тежкия летен задух. За да се окаже, че човекът през целия си живот стои между Живота и Смъртта, готов да изстрада всички препятствия в името на бъдещето. Но за това е необходимо всеки Рицар на Печалния образ да има до себе си по един безкористен и всеотдаен Санчо Панса, който да му напомня, че промяната е възможна, а пътят на човека към щастието е безкраен - като трудно постижимата свобода на духа в мракобесните и безчовечни времена на малокултурие и безпринципност.
Най-обемна е темата за уроците на времето. В края на краищата се оказва, че за мислещия и протестиращ човек няма дори утешителна награда. Всичко е въпрос на комбинация. Но не всеки е научен да оцелява на всяка цена. Във времето, когато взаимоотношенията са базирани преди всичко на покупко-продажбата, големите сметки се плащат обикновено от романтиците по душа, от оптимистите по убеждение и от скептиците по вътрешна убеденост. Колкото и да са различни на пръв поглед техните възгледи, те несъмнено си приличат по готовността да отстояват каузата си дотогава, докато не се убедят на практика, че ще си останат аутсайдери - в името на честното име и на съхраненото достойнство. Това са личностите с планини и криле в душите си, с песни и стихове в самотните си часове; с надежда за постижимостта на един по-красив утрешен ден, в който и тях ще ги има - продължени чрез внуците или чрез словото (а защо не - и чрез двете едновременно).
Вървя по стъпките на човека, който би желал да скрие от целия свят болките си и да сподели най-светлите си възторзи, най-красивите изгреви и залези, най-прекрасните срещи с близките на сърцето му хора. И разбирам колко свенлив става той в миговете на равносметка, която би желал да представи на своите читатели (не всички добронамерени, не всички вярващи в истината му, не всички стоящи на неговия бряг във времето на всеобщото потресение на интелигенцията). От селския дом до храма на театъра, от детството до зрелостта, от любовта до предателствата стоят десетилетия, изпълнени с неказани думи и преглътнати нелицеприятни жестове от страна на хората, от които повествователят се опитва да скрие, че е разочарован. И разказва своята история през сълзи и смях, през възторг и огорчение. За да направи съпричастни своите читатели със съдбата на ранимия и по човешки уязвим интелектуалец, който познава и корените, и върховете на дърветата в гората; и изпълнените със злост крайпътни храсти, и бистрите планински извори. Той може да разговаря с птиците и цветята, с небето и земята, със светкавиците и слънцето. И колкото повече разголва душата си, толкова по-близък става на изкушения възприемател.
В света на Борислав Владиков влизат и излизат родители, братя и сестри, съпруга и дъщери, внуци и приятели; хора на труда и такива на духа. Прозаичният текст се редува от стихотворни откъси, създаващи алюзията за едно непрестанно течащо време, което е необратимо (но това в никакъв случай не го прави по-малко значимо). Оживяват любими песни и красиви жестове. Лекари и журналисти, литератори и театрали, кметове и селяни с възвишени души очертават параметрите на един буден край, в който Владиковата „Македонска песен” ще звучи и ще се превърне в пътеката, по която ще се играе неговото „Македонско хоро” - тежко и елегично, несвършващо като въздишката на тази разделена земя.
Влизането в книгата на Борислав Владиков „Докато плачат лозите” е бавно, умъдрено, ангажиращо. Има тревога за дължината на пътя - но има и безброй ретардации, които доказват, че надеждата е жива. Има разговори за началото и края на пътя - и преодоляване на следващото препятствие. Има завръщане при корените - но и отлитане към непознатия свят на почти неограничените възможности, където човек продължава да търси себе си. И намира отговори на екзистенциалните си въпроси. Не че съмненията са изчерпани. Но са намерени други гледни точки към бъдещето, към което трябва да се върви със съзнанието за поправимостта на погрешните посоки. А тази е и една от най-големите теми в поезията на Борислав Владиков, към която той тръгва още от първата си поетична книга с емблематично заглавие „Обратни посоки”. Точно завръщането към себе си е истинският център на живота. И който е усетил тази родствена връзка с миналото, може да продължи напред по-уверен, по-целенасочен, по-вярващ.
„Докато плачат лозите” е книга за преодоляването на страданието по пътя на приобщаването към чуждите болки. Кой би могъл да отрече факта, че равновесието се постига само там и само тогава, когато има поне една протегната за помощ ръка на близък човек, готов да заживее в сянката на по-нуждаещия се в момента. Не всеки би проявил благородството на старозаветния Йосиф. Защото изборът винаги е личен - нищо че на всички, встъпващи в брак, им се казва да поемат тежкия кръст „ в богатство и в бедност, в здраве и болест” - до края. Жертвената всеотдайност на съпругата - майка на две дъщери и баба на двама внуци - е маркирана. Но завладява със съпричастието си, за да приглуши елегичния патос на тази изстрадана книга, към писането на която се тръгва в момент на върховно изпитание.
Само хората със силни характери могат да разберат така отчетливо могъществото на природата, както повествователят в „Докато плачат лозите”. Само човек с изострени сетива за нея може да внуши на своите читатели усещането за самоувереността на дърветата и слабостта на завистливите храсти, за краткотрайността на красотата и вечността на цветята, за живите сърца на птиците и сърдечността на щурците. Нееднократно заставал под буреносните облаци в планината или на полето, човекът в тази книга винаги намира сили да изправи ръст и да съизмери волята си с тази на природата - за да стигне в мислите си по-далече от видимия хоризонт на действителността, вгледан в мечтите си. В такива мигове той може да сподели възхищението си от достолепието на планинските борове и да напомни за преходността на драките по пътя на честния човек. И независимо дали пише за вестник или списание, дали говори по радио или по телевизия, дали ражда стихове или проза - поетът по душа внушава своята истина за правото на личността да отстоява позицията си. И оставя след себе си диря.
Аналогиите с различни поети и писатели, философи и политици, журналисти и културни дейци са многобройни. Те недвусмислено доказват желанието на Борислав Владиков да утвърди виждането си за връзката между времената и хората. И още нещо. Става ясно, че независимо от първоначалния замисъл, едно произведение става четивно тогава, когато е минало през сърцето на писателя, накарало го е да се замисли върху смисъла не само на собствения живот, но и върху проекциите му върху бъдещето, подготвяно от всеки вече изминал ден. И когато се види крайният резултат, той никога не е еднозначен. В този смисъл „Докато плачат лозите” е живо доказателство, че изминатият път е бил плодотворен и ценен с опита и поуките си. И обещава още красиви срещи със значещото слово, което прави богати хората, които се докосват до него. И така името започва да носи повече послания, отколкото всеки си мисли, че има. И очертава кривата на този свят, в който всеки миг живот е доближаване до края.
По повод оценката на Стефан Цвайг за книгата на Фридрих Ницше „Тъй рече Заратустра” Борислав Владиков пише: „Премълчаването на един творец е по-тягостно и по-страшно от всяко отрицание.” Но пишещият за своя живот автор не е нито премълчаван, нито отричан (поне през последните години). Да, първите му стихосбирки излизат през големи интервали от време. Но не остават незабелязани - не само от приятелския му кръг, но и от колегите по перо, и от литературните критици. Защото наистина са стойностни. И той го знае. Усеща обичта на хората около себе си. И с достойнство загърбва недостойните думи по свой адрес и отминава с безразличие онези, които не заслужават да бъдат до него. И така прави своя подбор на личностите, с които може да общува.
Прозаичната книга на Борислав Владиков „Докато плачат лозите” е различна от всичко, създадено досега от автора. И е още едно зряло доказателство за продължаващото търсене на своя пътека през планината на словото. За да намери и сподели най-чистите извори с жадните за познание и истина. Да им открие своето небе, целунато от мълнии и просветлено от светкавици. Да ги направи съпричастни на преживяното през десетилетията. И да отправи погледа им отвъд казаното. Защото истинското пътуване към голямата литература се осъществява насаме - през болките и радостите, през спомените и мечтите, през осъзнатото настояще като един-единствен и неповторим миг от живота, който всеки пише сам.
Затова бих искала да кажа на читателите, които сега ще посегнат към тази книга, да тръгнат към нея с чисто сърце и с отворени за доброто сетива. Само тогава тя ще постигне целта си - да направи света по-хармоничен и по-желан. А дотогава - нека всеки държи при себе си надеждата, че неминатият все още път ще коригира част от грешките и ще обърне ветровете натам, накъдето има повече светлина за човека на идващото време.

23-25.07.2011 г.

Бoрислав Владиков. Докато плачат лозите. 2011