Иван Енчев

Съвсем случайно попаднах в тази закътана планинска местност доста встрани от шумните пътища. Привлякоха ме зелените поляни в сенчест дол край тихо поточе сред високи тополи и борове. Изкуши ме свежата българска природа - направо библейска! Честен кръст! Същинско кътче от приказен рай…
На невисок бетонен блок - като тежък камък, побит в земята, ме посреща надпис:

6. ІХ. 1885.
Съединението на България.
По тези възвишения
е минавала границата
между Княжество България
и Източна Румелия.

Спретната трайна сцена - за празнични художествени изяви.
По-встрани - на друг огромен блок с дълбоки букви е изписан националният химн на България:

Горда Стара планина,
до ней Дунава синей.
Слънце Тракия огрява,
над Пирина пламеней.
Мила Родино,
ти си земен рай.
Твойта хубост,
твойта прелест,
ах, те нямат край.

Наоколо пред погледа ми - зелени и гладки поляни! Моравата - ниска и мека, само да я газиш! Иде ми да изтичам натам, да се търкулна по гръб и да забия поглед сред посребрените от слънцето трепкащи шумки на тополите! Гостоприемно ме канят пейки от разцепени стволове край тежки маси. Да ти е драго да поседнеш - хем за отмора, хем като почит към паметта на войниците, загинали за единението на българската нация, за които напомня това скромно планинско паркче.
Потъвам в душата си, както се вглъбява човек в религиозно уединение. Продължавам да крача, а едно весело горско птиченце пее ли, пее направо в сърцето ми.
Как не се спънах?! Хич да не бях пристъпвал по-напред от входа на този природен храм.
И храмовете имат заден двор. Но тук самият храм е превърнат в заден двор на човешкото благоприличие и съвест.
Сепвам се, сякаш съм настъпил пепелянка в треволяка! Какво ли няма тук?! Огнища с черни въглени, пепеляви като пустинни бръмбари. Пластмасови и стъклени бутилки за минерална вода, бира, водка, уиски. Чашки от кафе. Найлонови торбички. Картонени опаковки от сладкиши и дъвки. Смачкани вестници с фотографски и словесни безсрамия. Край тях като рехави парчета от кожа на смок се търкалят найлонови обелки от кренвирши и спластени гумени мехурчета с отпадък от кърски полови страсти. Лигави бананови кори…
Подивялата нашенска цивилизация крещи право в лицето ми ругатни и срамотии, каквито никога не съм очаквал.
Преди години по такива планински поляни много често съм намирал перца от криле на орли и черупчици от разпукани яйца на славеи, от които наскоро са се излюпили млади песни.
Цъкам с език и наивно си спомням как се пее в една стара патриотична песен:

Върви народе, възродени!
Към светли бъднини върви!…

Пъстра чешма на склона, която грижлив българин е облицовал с обли речни камъни, грабва погледа ми. Вика ме да изприпкам при нея! Радвам се: „Ще утоля жаждата си направо от чучура. С две шепи ще напръскам лицето си с прохлада и свежест.”
Плиска ме нов пламък от срам. По-добре, да не бях съзирал чешмата!
Коритото - сухо, пълно с пластмасови чаши, бутилки, цигарени кутии. Кранът - отскубнат из корен! Тръбичката, на която е бил завит, зее грозно. Из нея едва сълзи вода, колкото да напои уморената пчела, дето я пие с хоботче като капка мед.
Изкушавам се. Близвам една сълзица от плачещата чешма - езикът ми още гори!
А някога тук е пеел чучур с истинска жива вода не само за радост на хора, птици и горски животни, а и за прослава на Съединението на България, което трябва да прави нацията ни силна.
Незнайните български войни, загинали за защита на тези красиви възвишения от чужди нашественици, сигурно и в гроба си плачат от срам за вероломните свои потомци…

2011