ВЛЮБЕНИ ОРБИТИ
***
Какво да се прави, така те обичам -
не много разумно и много лирично,
не много спокойно, по-скоро тревожно,
от време на време - съвсем невъзможно.
Обичам те пролетно-есенно-зимно
и слънчево-снежно, и малко старинно,
съвсем сериозно, понякога смешно;
обичам те детски, обичам те грешно,
обичам те цветно и неоцветено
обичам те шумно и после - стаено,
обичам те светло, обичам те лунно,
обичам те нежно и после - тайфунно,
обичам те диво, неопитомено,
небеснопрозрачно и морскозелено,
и тихо, и земно, и огненогневно,
като за начало, като за последно.
Обичам те лятно, с усмивка и тъжно,
и с цвят на изгряло сияние южно,
до края на дните си. После - нататък.
Обичам те с порив безкраен и кратък,
по начин безумен
и егоистичен.
Така само мога.
Така те обичам.
***
Пак вали,
пак вали -
дали сняг,
дали дъжд
или спомени…
Пак вали като в нечий забравен и призрачен стих.
Пак душата се вглежда в пространствата тъжно-огромни
и навярно си спомня деня, в който аз не простих.
А чертите на моите длани приличат на твоите.
Аз отново докосвам пътеките с твойта ръка
и откривам следите ни в грохота бял на пороите
и в дълбокия зов на незнайна подземна река.
Аз танцувам сега сред отдавна забравени спомени
и те чакам така, както можех да чакам веднъж.
Ала Господ случайно е счупил небесните стомни
и вали -
дали спомен за нас,
дали сняг или дъжд…
СРЕБЪРЕН ОБКОВ
И ни захлупи делникът нелеп.
И слънцето замаяно изтръпна.
Строши се нещо между мен и теб.
Навярно идва време да си тръгна.
Мълчанието сяда между нас,
разстила се като мъгла, която
забулва вехтия иконостас
на онова вълшебно наше лято.
Остава само спомен за любов.
Остава само сянката на спомена.
Като ненужен сребърен обков,
изгубил от сърцето си иконата.
ЗИМНА ОБИЧ
Тази зима, точно сега, точно днес те обичам.
Обичам те утре. Обичам те винаги всъщност.
Тази зима единствена, влюбена, безумно различна.
Обичам те зимно. Дано не е станало късно.
Преди нея живях сред лета и слънца равнодушни,
след които вече
не чаках да дойде никой.
Ти си усмивката, забравила дните ми пусти,
ти си дъхът, с който преди съм те викала.
Извивката на твоите устни е странно гореща.
Твойте целувки имат вкус на очакване,
а любовта като сън неочакван ме срещна.
Не си представям как не съм те познавала някога.
Обичам те зимно.
И ти ме обичай.
Кажи ми,
че любовта е добрата съдба на човека.
Искам такива да бъдат
всички зими.
И до последната да остават
няколко века.
***
Почти с усмивка
се сбогувам, скъпи.
Така съм свикнала.
Аз няма да си тръгвам много пъти.
Отивам си сега - усмихната.
Навярно много те обичах, обич моя.
Но всичко е донякъде.
Научи ме да разсъждавам по-спокойно.
И да не чакам.
И може би заради теб престанах да се влюбвам.
Научих се да оцелявам.
Ако се срещнем някога на някой слънчев ъгъл,
навярно ще си кимнем с теб
на разминаване…
СТЪПКИ
Внезапен сняг във уличката стръмна.
Мъждива предвечерна светлина.
Две сенки тръгват от невидим ъгъл
и след това се сливат във една.
Две светли сенки зачертават здрача
безмълвно - като падащи листа.
Снегът със бели сълзи сякаш плаче.
А всъщност
в бяло идва
Любовта.
