Дима Политова

АКВАРЕЛ

Досега с живата природа, с летните поля, с дъждовете, с изгревите и залезите, приемам като раждане на ухания и свежест, които радват сетивата ми. Така гледам и акварела - тази най-нежна живопис - с настроение и радост, с размисъл, обърнат към собствения ми духовен мир.
Обикновен сюжет - недостъпен или забравен между храсталаците хълм, събрал палитрата на есента. Дали тя е закъсняла или зимата - избързала… проста и вълнуваща красота, съчетание на белота, която създава чувство за безкрайност и тиха, мечтателна тъга. Породена от сливането на цялата червена гама при храстите, тя скоро ще трябва да умре…
Отвъд този малък свят остава необятен простор - светлината, планините като далечни силуети, едва докоснали небето, небе - кехлибарени и виолетови пламъци, тук- там сапфирено, бледо и кротко сияние като от лунен камък…
Усещам картината като нежна поезия, споделена откровено, без капка сантимент. Усещам светлината и белотата като надежда, че красотата я има и ще я има, само аз трябва да запазя усета на очите и сърцето си…Когато видя такава красота, когато я усетя като обагрена нежна музика, тогава и тъгата ми е очарователна и мила.
Тиха, мечтателна тъга по красотата е и един спомен, който мога да нарисувам само с думи… излет до вила на Цигов чарк в ранна пролет - тя, полегнала на хълм, а пред нея - поляна. Млади ели я загръщат като в прегръдка. Набола е вече тревата, зеленее, свежо, но какъв ден, Боже - вали късен сняг, вали като първи, ситно, после на парцали, а цялата поляна лилавее от пролетни минзухари…
Не можах да запазя очите си сухи при толкова хубост… виждала съм цъфнали пролетни ливади, вървяла съм през тях, полягала съм, усещала съм уханието на билките… но тези минзухари - лилави - по зелено-бялата поляна са друго нещо, такова нещо…
Помня един абзац от поетична проза…
- Моля… нарисувай ми овца….
(Прекалено внушителна загадка - Екзюпери).

ЗЕЛЕНИ ОЧИ

Моята баба по майчина линия имаше най-хубавите очи, с цвят на грах, в зрялост, когато шушулката потъмнее и е готова за откъсване. Дядо, докато почина, не се раздели с бозинявите си потури, най-дълбоките, които някога съм виждала.
Двамата живееха в старата къща, в задния двор и това беше най-интересното място в детството ми. Полусрутена, тя е още там, поради което захапвам усещането за неотлъчното им присъствие някъде тук.
Скръцват пантите на ниската врата и с открехването й баба ми подава стар светилник и в очите ми грейва невидимото. Тя отваря стария сандък, изписан с цветя, слънце и пеперуди, в който държи ризата с червено петно от първата си нощ, там са надиплени и други белосани ризи. С такава дреха в хладината на приземието хлътват уморените легла под зрелите им тела. Няма тук изтънчени неприличия, има разпасване на пояс и от дълбоките потури се надига сила - сила на мъж, годен и винаги готов за любене…
Чудех се защо дядо по никое време сядаше на пейката, скована от нерендосани дъски, и захващаше броеницата. В сладък унес отместваше с палец едрите зърна, докато ги отброи всичките. После вадеше огнивото, палеше лулата със саморъчно нарязан тютюн и блажено я отлепваше, сякаш довършваше друго действие докрай, до насита… идваше моментът да ми даде една пара, за да не тревожа баба, докато си почива.
След лулата двамата с дядо подкарвахме биволите към реката - само той имаше биволи - едри, черни, дошъл с тях някъде от Беломорието. Качваше ме на гърба на един от тях и прекарвахме в прохладата на плитчината, докато се захлади. Баба ни посрещаше - сега разбирам, че животът им е имал вкус, защото са давали и получавали еднакво. Изпитали са най-голямата сладост на пътя - неотлъчното присъствие на другия…
Човек не може да преживее всичко, но за сто години и 6 месеца живот дядо ми сигурно е преживял най-същественото, озаряван от зелените очи на баба. Потурите на дядо, черните биволи и зелените очи отвинтват едно ежедневие, което е източник на близост, а привичките отстъпват място на важните неща - удивлението от живота.

КОТЛЕТО

Първо видях котлето - медно котле - имаше такива във всяка селска къща - личаха следи от калайдисване, тук-там позеленяло, а на дъното му - луковици на лалета, пробили вече кафява люспица, зеленее наболо връхче…
Тогава видях и нея - старица, с дребно телце, палто - в забравен цвят, държи пролет в съсухрена ръка - “вземи, скоро ще цъфне… боцни го някъде…”
Тротоарът стенеше под крехкостта й, огъваше се, невидимото за очите беше в нейните очи - простите, важни неща от нашия живот видях със сърцето си. Студен страх ме полази, а улицата живееше, огласяна мажорно от тромпет.
Помня, преглеждах световната мъдрост и попаднах на тема за неблагодарността. Шестима не помнят този, който им е помогнал по-рано: ученикът - учителя, жененият син - майката… по непонятен начин се пренесох във времето на пищна младост и хубост, а колко близо е драмата, макар че в кръговрата на времето все ще се срещнат там някъде, родители и деца… там някъде… Взех всички луковици - трябват ми, важно е…
Познати стъпки на прага, докоснато рамо и “Мамо! ”
Намери ми котле, малко медно котле. С невен ще го напълня, да грее като теб, когато ме гледаш в очите… сине…

ОБИЧ В ТИШИНАТА

“Някога, някъде по пътя грешах, мамо…”- това е началото на мой стих и усещам тези думи като мравки да пълзят в главата ми, пулсират в слепоочията, пречкат се в гърлото, а сърцето търси тишината, за да спомни бащината къща.
Надничам в тайното си място - останал е там един жест на мама и „чедо” на изпращане. Разнищвам с умиление тази и други реликви от времето на младостта и детството в дома, от където тръгнах по пътя си.
А имаше цвят този дом и блестеше със свой колорит - редицата на овошките, лехите на зеленчука, ягодите, цветята от пролетни до есенни и пълзящите къпини по мрежестата между съседска ограда. Асмата опасваше къщата от три страни с няколко десертни и винени сортове грозде. Плачеше лозата и пускаше нови филизи в ранна пролет, цъфтеше, а после увисваха тежки гроздове и наливаха сок до есента. Обичах тази асма най-много тогава не само заради богатия плод, който даваше, а и за златния блясък, който придаваше на целия двор - накъдрени най-напред, дрипави след това, листата приемаха ръждиво кафяв цвят, който се проявяваше от краищата навътре и ги подготвяше за падане. Късно окапваха, земята шушнеше под тях, а тръпката на вятъра разлюляваше шепота им и го препращаше към мен…нарушаваха тишината, а за спомени и обич тя е нужна, нужна…
Имаше в избеното място чешма. От нейното циментово корито се извеждаше вода и тръгваше навън, падаше от високо като водопад, мъхест водопад - наоколо листа и клонки зеленееха и продължаваше в лехите зелена жива вода…
Светлина избистряше въздуха, светлината, която излъчвахме ние, защото се обичахме. Останали само с мама, жилава жена, която не знаеше умора, ние щъкахме по двора, притичвахме до курника при Пиле, който много обичахме.
Пиле беше опърпано, проскубано и изкълвано от другите петле, поради което имаше нашето внимание и грижи - за него беше зелевото листенце, царевичния мамул, чистата вода, дори го пускахме между лехите да си клъвне нещо, докато ние събирахме топлите яйца от полозите.
Много трябва да разказвам ,да съживявам невидимото, но аз “грешах, мамо, някога някъде по пътя.” Този дом вече не е наш - ние, твоите деца, се разделихме с него. Всеки от нас има свой…
Прихлупвам този притъмнял дом в спомен, радостен и тъжен, но винаги жив…

ХАРЕСВАМ ЧЕРУПКАТА СИ, МАМО

Ей така, на път за гр. Б. минах през родното ми място. Отдавна не бях идвала тук, но още по път, карайки към града,усещах как някой опипва мислите ми, усещах “разговора” като докосване и връщане на времето съм себе си сякаш се оглеждах във все опрощаващо огледало. А имаше защо да ми се прощава…
Преобладаваха есенните нюанси, любимите ми цветове се редяха от двете страни на пътя, дърветата интимно си шепнеха - отклоняваше се мек път към лозето ни от едно време -извираше отвред красотата на полето с есенно богатство. Видения на отколешни хора, шепот на познати гласове или акустична измама?
Пред познатата къща отворих металната плетеница на пътната врата. Чух как къщата въздъхна,замърмори си нещо сама на себе си. Пълна със спомени, явно не можеше да свикне с новите стопани - не бяха те с нашата душевност. Разкриваше къщата скелета си, лишена от скрупули и простота, усещах я жива, опазила се в лоното на собствената си цитадела…
Срещнахме се пак като в коридор на мечтите - ето го люляковия храст, с вече дебели клони и тънки връхчета в сърцевидна форма. От влагата под него избиваше зелено, а добре отгледана фантазия виждаше мамините цветя, розите й - най дъхавите и сред тях,кадифената, обичана най-много от всички.
Чувствах се като част от пейзажа на двора, така познат, докато не срещнах погледа на новия стопанин. В очите му имаше най-чупливото зелено кубче лед, кънтяха на кухо - в тях нямаше нищо, освен безучастност, така присъща на постоянните пиячи. Непохватният поздрав и гласът му преминаха през мен като нож, устните му , забравили да се разтягат, ме плашеха, а редките му коси можеха да се номерират, падайки по старчески.
Горката ми къща -каква грапава ласка изтърпяваше…
Приседнах на първото стъпало към втория кат на къщата - там беше моминската ми стая - не влязох, за да я запазя в сърцето си каквато беше.
Прихлупвам този притъмнял дом в спомен - радостен и тъжен, винаги жив…