Елена Алекова

1. ТИ

Ти не вярваш, че има живот
там, където животът угасва,
че дори без посока и брод
нов живот тъмнината прорязва.

И раним, и красив, и суров,
ти си казваш, че вече е късно.
И не вярваш, че има любов
през която животът възкръсва.

Зажаднели ръце протегни
към ръцете, които те търсят,
и ще срутиш онези стени,
сред които духът ти се блъска.

Сред които духът ти пленен
и подвластен на твоята воля
разрушава те ден подир ден
безвъзвратно, жестоко и болно.

Че духът е роден за небе,
за пространства, за слънце, за птици ­
светлина и живот да гребе
от бездънните сфери лъчисти.

Дух не може да тлее в затвор,
а отвътре взривява затвора
и могъщо си търси простор,
и за своята обич се бори.

Чака пътят. А има ли път,
някой трябва да тръгне по него.
Две очи към света те зоват.
Две очи те обичат… Потегляй!

Прекрачи безпросветния мрак!
И ще видиш от слънце облени
небеса и дървета, и сняг,
и живот, и любов, и вселени.

И когато пред Нея се спреш,
ще познаеш щастлив и свободен
и вълшебния смъртен копнеж,
и безсмъртната своя природа.

2. АЗ

Недей събужда моята печал,
утихнала в клокочещия делник.
Каквото дал си ­ вече си го дал
на другите. Каквото взел си ­ взел си.

Каквото идва ­ ще се появи.
Каквото е изтекло ­ е изтекло.
Недей събужда мъртвите треви
и не рови угасналата пепел.

Но ти нахлуваш в мен и ме боли
дори и само мисълта за тебе.
Недей събужда златните мъгли,
надеждите, мечтите непотребни.

Но ти нахлуваш ­ слънце в мрачен ден,
изпълваш с огън всяка моя клетка
и сам от светлината озарен
ме караш да погледна към небето.

Душата ми покълва и расте,
пръстта пробива, в плен на светлината.
Недей събужда моите ръце
в копнежи да докоснат необята.

Ръка ръката търси без слова,
както душа душата разпознава.
Недей събужда, моля те, това,
което просто искам да забравя.

Но ти нахлуваш, озарен и чист,
и всяка моя клетка се разлиства.
И аз се сливам с грейналата вис,
със слънцето и небесата бистри.

В хралупата на житено зрънце,
познали щастията на земята,
седим със теб, докоснали ръце ­
очи в очите и душа в душата.

3. НИЕ

Животът тече и изтича в бездънната паст
на времето вихър, в което ­ искрящи прашинки ­
и ние се носим, и то отшумява през нас,
защото през нас е дошло и през нас ще отмине.

Щом има любов и те срещнах в безкрайния свят,
щом твоята длан към дланта ми намери пътека,
щом слънце изгря и засвети мъгливият град,
щом в тъмните дебри зрънцата нагоре подеха ­

не чакай, тръгни, усмихни се и всичко вземи,
щом има любов, значи има и вярна посока,
щом има такава любов, значи има земи
и има мечти недокоснати още, високи.

Дланта ти дланта ми намери в безкрайния свят,
в безкрайната глуха, безмълвна и сляпа вселена,
в мъглата без просвет, в нощта на големия град ­
и всички звезди и слънца се взривиха във мене.

Вървиш и ме гледаш. В очите ти грее любов.
Чак секва дъхът ми. И нищо не помня, не зная.
Готова съм вече. И тръгвам. И ти си готов.
Безкраен е пътят. И ние ­ по пътя ­ безкрайни.