ЧУБРИЦА
Не съм предполагал, че тази мъничка и нежна тревичка крие в сърчицето си вълшебна магия.
Ще ви разкажа за нея, макар че почти всеки от вас е седял на маса с гаванка чубричка и щом донесат топлата питка, отчупвал е парещо залъче, топвал в гаванката и вече е готов половин час да чака, докато го попитат какво друго ще хапне. Ходил е по планините и овчарска ръка му е посочвала крехкото стръкче, което като се изсуши на слънчице, може с него да подправяш еди-коя си манджа.
По пазарите, прегърбени бабички я отсипват с дървени лъжички върху парченце стар вестник направо върху носовете на опулени политици. Бабешките усмивки, между останалите няколко зъбчета, са тяхното сладко отмъщение, че ей сегичка ще се разкихат тези никакъвци и белким им премине простотията. Хем знам, че бабичките не си ги мислят такива, хем ми е приятно аз да си ги измислям.
Изобщо, още като се каже чубричка, и дяволско гъделче почесва нослето и… ъх- ъха… Билкар би могъл половин ден да ти говори за тази вълшебна тревичка и… ъх- аха, апчхххиии, извинявайте. От мене толкова, защото бързам да ви разкажа незабравима случка, поръсена с чубрица, станала на един огромен континент.
Имах късмет да отида до Америка. Недостижимата Америка. Забранената Америка. Това щеше да стане вдруги ден. Майката на моя съсед Бобо, бе заминала за този далечен континент преди двайсет и пет години. От тогава не бяха се виждали. За това рядко или изобщо не се говореше при нашите взаимни гостувания през годините, но знаейки че ще бъда в Ню Йорк, Бобо много елегантно ме бе помолил, ако е възможно да се обадя на Мама Катя, за която е подготвил малки подаръчета от жена му и нейните внучета. Те още не ходеха на училище, но на откъснати листчета от тетрадчици бяха прекопирали разперените си ръчички за здрасти с баба си, която не познаваха и тя съществуваше за тях, колкото съществуват бабите в приказките на Андерсен.
Самият той бе купил парче карловска луканка. Нищо и никаква пратка за да не ми тежи през дългия път, камо ли мъничкото листче на което бе изписал телефонния й номер в Ню Йорк. Сгънах го като муска в тайното джобче на дънките си, като че ли пренасях секретната формула на свръхмодерни ракети за нападения върху USA, тогавашния враг номер едно, на нашето социалистическо щастие.
Отишъл съм на сервиз, там нещо за колата. Сашо, монтьорът, я бъзика от долу, аз пуша и не ме свърта да не го подкача за това, което ми предстои, защото знам, че това е негова отдавнашна болка и мечта. Не веднъж съм откривал в себе си издевателски нотки. Сашо, казвам с отегчен тон, предложиха ми да отида до Америка, ама на мои разноски, та искам да те попитам, парите които ми искат са 750 лева. Според тебе много ли са или са малко? Оня показва омаслено лице отдолу, бърше нос с опакото на ръката и вика, виж сега, ако са само за отиване са малко, ако са и за връщане, са много. Но ти иди, може пък да ти хрумне нещо друго като я видиш. Мама му стара, как пък не се случи някой и на мен да направи такова предложение. Но те съветвам да не ходиш с тази кола, щото още на границата, като я видят нашите няма да те пуснат. Кои, питам го, са нашите? Сашо не отговаря, а псува някакви ръждасяли болтове, мамицата им!
Колата я поправях защото преди няколко дни ми бяха позвънили от ръководството на панагюрските медни мини. Ще имат тържество за раздаване на награди на миньорите - първенци в труда, та не бихме ли могли, аз и няколко колеги актьори, да им изнесем весела програма по този случай. Миньорите много ви обичат - бодро ме агитира някакъв другар, и това ще придаде на празника незабравима усмивка.
Аз си рекох, защо не. Приятели, викам на Кольо, Васо, Хиндо, Мито, колко съвременно е да знаеш, че снощи си бил в героично Панагюрище, а пък сутринта летиш за Америка. Моите с готовност приемат да отскочим, хем ще припечелим нещо и ще си облекчим пътните, хем ще имаме чувството, че чак толкова не се вълнуваме от приключението Америка. Какво като е Америка, хайде де, „ аз съм българче. Обичам наш,те панагюрски мини”.
Качваме се на колите, хей живот, здравей, здравей. Летим по гърба на Стара планина. Боже, колко е красива България, в един глас викаме някъде към село Антон и надве-натри пристигаме там, за където сме тръгнали, сиреч в Панагюрище.
Красива секретарка ни посреща - ние винаги сме ценили красотата. От къде ги намират все такива пустите му началници! Пита ни с усмивка гладни ли сме - жадни ли сме. Нито сме гладни, нито сме жадни, достатъчна ни е нейната усмивка и не забравяме зад гърба й да си намигаме и всеки да си представя зелена панагюрска полянка, по която тича тази красавица и бере цветя и здравец, за да кичи юнашки влюбени гърди, пълни с песните на пойни птички и възторг от грейнало слънце и, ужким, примижали от него да я придържаме за тънкото й кръстче. И нищо повече, защото ний бяхме морално поколение актьори, което не си позволява да отиде по далеч от полянката с тази самодива, в бяла минижуп премяна. От къде ги намират тия началници, мама им стара!
Часът на тържеството дойде. Бяхме посрещнати с аплодисменти и много възторг от публика и директорите на мините, заедно с техните понапълнели съпруги. Ние наистина играхме с вдъхновение и, позапъхтяни, накрая бяхме поканени на богата трапеза. Вдигнаха се наздравици за любимите артисти, които със своето изкуство подтикват работническата класа да преизпълнява производствените си норми и, които днес с право бяха наградени с високи отличия. Така, ръка за ръка, изкуството заедно с миньорския труд, приближаваме светлото бъдеще.
Хапнахме здравата, въздържано пихме от наздравиците, щото утре бодри трябва да тръгнем към тази пуста Америка. Хората около нас се шегуваха с нескрита завист, а ръководителите на обекта, пожелаха да разкажем на президента Рейгън да си гледа работата и да не ни закача, нас, които сме отсам желязната завеса, и по специално сплотения колектив на панагюрските медни мини, а да ни остави да си живеем в мир и любов, щото и тука си имаме туй-онуй, ако работата стигне да се разправяме с него за това-онова.
Ние, какво, усмихвахме се. Отдавна беше време да си тръгваме и все се оглеждаме за човекът, който ще донесе хонорарите, та на момента да скочим. Зер, колко става вече
часът, пък и път ни чака. Не и не, от никъде не се показва така желаната личност. На туй отгоре оркестърът засвири за танци. Стана от мястото си, не знам кой, и обяви на всеослушание, с потропване по чинията, че голяма чест и ще се запомни завинаги, ако любимите артисти изиграят по един танц със съпругите им. - Дами канят!- извика. Защото те, ръководителите, от денонощни съвещания, командировки и служебни задължения, не им обръщали така необходимото внимание. И, понеже не забравяме да мислим за съпругите си, днес сме поканили знаменитите артисти да ги позабавляват и да потанцуват заедно. Белким ни простят неволните грешки и нашата всеотдайност към производствената дейност
Някъде, в другия край на масата, секретарката със своите тънкостволи дружки, скътали в своите деколтета много секретни тайни за производствените успехи на предприятието, ехидно се закикотиха и изръкопляскаха. Какво пък, за постигане на такива високи показатели, ако перефразирам поетът, всеки трябва да вземе участие - секретарките с кафета и деколтета, ръководителите със среднощни безсънни съвещания. Въпросът е да се приближава по-скоро това, пусто бъдеще.
Оркестърът гръмна аржентинското танго. Пренебрегваните съпруги, недоволни само от непрекъснатото мислене за тях по време на съвещания, скочиха, да се надпреварват коя да свари да ни хване, щото ние бяхме малко и за коя по напред. Останалите, без кавалери се сетиха за оная игра на „шапка”, която се слага на главата на танцуващият и той, с престорена усмивка, на мига е отнет от единия бюст и залепен от здравите ръце до следващия напращял бюст и както и да си въртиш главата, щеш не щеш миришеш парфюм след парфюм. Имаше и хубави. А плътно залепналият бюст демонстрира, как напразно е бил оставян да скучае нощно време самичък в спалнята. Заради непрекъснатите съвещания, да пукнат, дано!
Мъжете им доволни, вдигаха чашите. Оркестърът преливаше тангото в румба. Съпругите, позачервени и щастливи, стискаха ни в прегръдките си, а ние бяхме готови да побегнем, но все се надявахме, че тоя оркестър най-после ще се измори, и трябва отнякъде да се появи човек с химикалка за подпис, и все пак с някакви пари, вече колкото и да са. Пък на зажаднялите съпруги им се танцува, та ако ще да е до изпращането ни на летището. Минавайки край масата на шефовете, някой от нас им е казал, че не можем повече да останем и крайно време е да си тръгнем. Оня замахна на оркестъра да спре. Отново бурни аплодисменти за незабравимия спомен, който оставяме на трудолювите миньори и развълнуваните прекрасни съпруги, на които съдбата е отредила самотни вечери. На тоя пък, дето махна на оркестъра да спре, дай му да говори. Съжаляваме, горещи се, че удоволствието беше толкова кратко, но да се надяваме, че отново ще дойдете след като са върнете от тази пуста Америка, да я вземат мътните, която и в момента пречи на дружбата между работническата класа и нейната любима интелигеция, която си тръгва, прекратявайки танците.
Обаче човек с пари няма и няма. Стана друг, вероятно най-авторитетният началник, и той да ни благодари. Вече ни писна от благодарности и тук-таме прихващаме от речта му. Ще изкажа отново и отново нашите възхищения за неповторимата и назабравима вечер от ръководството и трудовия колектив и, моля да не бъда прекъсван, пък никой не го прекъсваше, искам тържествено да обявя, че като благодарност даряваме на любимите артисти един кашон, пълен като миньорска вагонетка, както се казва, натъпкан до козирката, както викат някои, с любимата панагюрска чубрица!
- Моля, красивата ми секретарка да я раздаде лично на всеки артист, а пък аз от своя страна, другари артисти, ви разрешавам да я целунете. Но само по бузата, ха-ха-ха, нал така! В това време оркестъра да свири някаква тържествена музика за раздаване на чубрица и прощални целувки!
Опулено се спогледахме. Оркестърът задъни нещо като „покойници, вий в други полк минахте…” , може да не беше това, но така ни се стори. Красивата секретарка вече не беше толкова красива, разтвори кашона. Избухна вулканичен мирис на чубрица. Нейното ухание победи цялата бъркотия от мазила, потни вратове и парфюми. Секретарката вадеше привързани пакетчета чубрица, подлагайки зачервените си бузки. Нейният парфюм, не издавам никаква клюка, беше най-изискан. Тя пък щеше да отнесе най-хубавия спомен от вечерта, но дип, че нямахме време. Ние се понавеждахме към нея, забравили предишните фантазии за полянки и ефирни роклички. Някой от нас подхвърли, трябва ли да се разписваме на хонорарен лист за чубрицата, но намека му никой не разбра.
Навън небето бе осеяно с големи звезди. От планината слизаше свеж въздух, та малко облегчени понесохме дългата раздяла. Публиката и ние, почти просълзени се разделихме - публиката от спомена за нас, ние от хонорара в кашона. Слава на Бога, тъй е сторил, че и най-дългото сбогуване да има край. За това пък, както казах, вечерта бе тиха и прекрасна и в колите ни се върна чувството за хумор. Смеехме се от сърце и всеки припомняше нещо от горещите танци със съпругите. Към хонорара от чубрица, чиято миризма побеждаваше и миризмата на бензина, прибавяхме и жертвата на началствата да ни поверят телата на съпругите си. Аз, като по-лирична натура, добавих и удоволствието от красотата на Родината, което при дългия полет над океана, да не би да се окаже, че за последен път сме я видяли. Малко черно, но то трябваше, за да бъде окраската на преживяното по-пълна.
В къщи ме попитаха как мина тържеството. Казах прекрасно, даже имахме време да си наберем чубрица, да я изсушим, стрием и пакетираме. Е, какво ще я правим тази чубрица? Ще я правим това, че както я опакована, слагай я направо в куфара за Америка. Защо ти е тогава толкова голям куфар, пита жена ми. Куфарът е голям, защото аз няма какво да занеса на Америка, а в него ще донеса Америка. Тури и две кофички кисело мляко, щото сутринта над Ню Йорк ще ми трябва бацилус булгарикум, което и аз не предполагах, се оказа точно така - докато се въртяхме над летище „Кенеди” , чакайки на опашка за кацане. Толкова много кръгове правихме, та Малък Пацо възкликна по едно време, че е живял в тоя квартал.
Всичко това, което ви разправям, и сега, и тогава, беше весело. Това, с чубрицата, не беше първия случай на заплащане към „любимите” артисти. В едно пазарджишко село накрая, за благодарност ни дадоха една щайга ябълки, специално подбирани една по една, за да няма нито една гнила, както нямало нищо гнило в отношенията „изкуство - народ”. Докато си дойдем в София ги изхрупахме, от смях рискувайки да се задавим. А пък в друго село, накрая, пак за благодарност, ни попитаха искаме ли по една топла баничка с боза. След като хапнахме баничката и изпихме бозата, казаха ни отново - благодарим и сполай ви, заповядайте пак, когато намерите време, ние много обичаме смешки. Смешки, нали? Щото ние обичахме народа си не на шега, а пък и той си мислеше не на шега, че ние не се нуждаем от нищо, освен от любов. По това време вървеше слухът, че на витрината на Американското посолство има списък с имената ни в графата „Милионери”, копие от който бил окачен и на входа на Холивуд, за да ни завидят тамошните звезди.
Аз не знам дали до тук не съм ви изгубил като читатели, за това ще съкратя описанието на очудените ни погледи по летищата от невероятните чудовища, за които и до сега не ми е ясно, как грамаден жилищен блок ще се отлепи от земята и ще литне като перце над облаците. Обяснявали са ми и пак ми е необяснимо. Повече работа ми върши фантазията, отколкото науката. С нея има кой да се занимава, за сега аз съм в огромния търбух на „Боинг 707″. Очарователната усмивка на стюардеса, и тука от къде ги намират, бе, предлага ми меню с чаша вино и ме гледа толкова влюбено, като че ли само мене е чакала.
Не съм чак толкова шашав, че да й повярвам, но е приятно, дявол да ни вземе двамата, както не веднъж го е правил с други и другаде. До мене един сърбин ме пита бугарин ли съм. Как така са ме пуснали да одиш до Америчко. Щото ние, у Србско, имаме отколе паспорти да идем, де сакамо. Ей, овай го, и ми показва с нескрита гордост паспорта си, я идем да радим, щото лепи пари ще зарадим и ке се вратим богат у домовина. Малко ми е досадно да слушам за нашите балкански проблеми и викам, друже, хайде да оставим вашите и нашите дертове, в момента сме близо до Господа, нека се молим да не ни потрябват спасителните жилетки и праха срещу акулите в океана, щото острите им зъбки нема да питат, ти от србско ли си или от бугарско, имаш ли паспорт или немаш. А на мене повеке ще се зарадват, понеже бугарите летим по-редко и по-малко бугари са хрускали, а пък от сърби може да им е втръснало менюто.
Оня се смее и не му пука, че няма два горни зъба. Вади препеченица и отпива. Наоколо замирисва на ракия. Подава и на мене шишето. Па що да не отпия и аз. А ти, продължава моя съсед, явно не му се спи, шо ке радиш у Америчко? Я ли, я идем по бизнес - носим около пет тона чубрица, голяма сделка ми предстои. Той се шашна. Надига се от стола и вика през няколко реда, Бранко, Бранко, ей, овай бугарин, иде да продае чубрика у Америчко. Браво, ей ова е бизнес. Йебем ти майцу, как не съм се сетил за тая работа. Ей, душо, бугари сте квалитетни бизнес-люде. Ами, така де, бугарите може да си нямаме като неговите паспорти, но и ние си имаме гордост. Донякъде де! Оня беше готов да продължим нашия махленски разговор, но на мен не ми беше до него, щото Атлантика отдолу бушуваше в тъмното, аз бях на десет хиляди метра в небето, а пуснаха и филма “Крамер срещу Крамер” с Дъстин Хофман. Сложих слушалките и тоя го оставих да си мисли за долари и чубрика.
Като го усетих, че е задрямал, извадих и аз попътната „столичная”, отпих две солидни глътки и оставих всичко на съня, който е еднакъв където и да си.
Някой от нашите се провикна, че пристигаме. Отворих очи и видях как се въртим на все по нисходящи кръгове. Постепенно приближавахме земята. Радостни бяхме, че прелетяхме голямата вода, без да се случи нещо. По-деловите пасажери, на които през ден-два им се налага да летят над океана, започнаха да звънят по телефони и се приготвяха за срещите си, а пък ние, групата, свикнали други да отговарят за нас, слязохме чинно и зачакахме да дойдат тези, които отговарят за нас - като кажеха натам, ние тръгвахме натам, като кажеха чакайте, ние чакахме.
Нещо трябва да поясня. Беше се позатоплило малко в политиката и някой от „високо място” бе родил идеята известни български актьори да направим патриотична програма, съставена от възрожденски песни и текстове, с които да кажем на нашите емигранти, че вече не е така, както някога е било, и ако си дойдете отново, никой няма да ви закача. Не знам колко от тях повярваха. Някои след това дойдоха на гости и дори един от тях, когото по-късно видях пред хотел „България” ми се похвали, че като стъпил на българска земя, крака му престанал да го боли и хвърлил бастуна.
Такава патриотична програма трябваше да направим актьорите от Сатиричния театър, обичани и уважавани, още повече, че ние се водехме, ужким, малко встрани от официалните линии на властта. Програмата - спектакъл сторихме с любов. Бяхме Калоянчев, Стояна, Кольо Анастасов, Константин Коцев, Мито Манчев, композиторът Димитър Вълчев, Пушкин, не оня, с Евгени Онегин, а нашия си Пушо. Великолепен епизодик, щото не му даваха главни роли. И аз, разбира се. Леле, за малко да се пропусна от афиша. Изброих имената на колегите за тяхна чест, защото знам, че забравата само това чака.
Нашето представление беше умилително. Спомняше гордите моменти от историята. Пеехме възрожденски песни, облечени в народни носии. Всичко това се случваше в едно възрожденскио читалище, което се готви за най-светлия празник на светите братя Кирил и Методий и по-будните хора се събират да репетират за тържеството. В интерес на истината бяхме го сторили добре. Изчистено от всякакви политически намеци, макар че всичко си беше една „подкожна” политическа пропаганда, пък кой както ще да я приема.
В момента на летището не мислехме за това. Ние седяхме малко глуповато усмихнати и въртяхме главите си като пеленгаторите на кулата. Изглеждахме като клас ученици, които другарката е довела на екскурзия и за това, деца, дръжте се за ръчички, за да не се загуби някое от вас. Посрещнати, както подобава, от работещите в посолството, ние бяхме прегърнати от внимателните грижи на непознатите, които бяха наясно за какво става дума, и кои сме и какви сме. Към моя куфар посегна един от тях, добре си спомням гъстия му черен мустак, после седна до мен в автобуса и от тук нататък не ме остави никъде самичък. Грижеше се човека, като за близък роднина, с когото няма какво чак толкова да си кажат, но все пак нека да не се отдалечавам извън погледа му. Само дето му се сторило странно, че куфарът ми на нещо познато му намирисвал.
Беше март. Удивих се, че София и Ню Йорк са на една и съща географска ширина, което изравняваше температурите и там и тук, но заради океана ли или капризите на Баба Марта, беше си доста студено. Потръпнах и както бяхме седнали да закусим, на мен ми хрумна да си купя дълги долни гащи. Станах и тръгнах към изхода. Другарят, за когото стана дума преди малко, скочи, остави си вилицата, на бърза ръка избърса ръката си със салфетката и попита малко стреснато накъде? Да си купя гащи, отвърнах, щото за такава покупка имах познания. Ще дойда и аз, рече той и почти под ръка ме изведе от ресторанта. Това го споменавам, за да ви кажа с какви грижи бяхме обградени. Аз и тогава му благодарих, но му благодаря и сега, щото благодарение на него купихме хубави гащи, които ме топлиха през цялото време, особено край Ниагарския водопад. Не бива да се правим, че Държавна сигурност винаги ни е пречила. Понякога помагаше, какъвто е случая с моите гащи.
Като ги плащах, пустите му гащи и като вадех доларите, почти се уплаших да не би да извадя и листчето с телефона на Мама Катя. Да не би да го види и да ме попита що е туй. Щото, признавам си, аз съм малко шубелия и не ставам за конспиратор. В такива моменти трудно лъжа. Но покупката, първата в Америка, беше сторена. Америка обедня с едни гащи. Придобивката трябваше да бъде сложена мигновено и по предназначение. Тръгнах към стаята на хотела, сами разбирате, че такова нещо не е удобно в ресторанта, когато въпросното лице поиска да ме придружи. Аз пък, и тогава, и сега, не давам никакви признаци на човек, на когото е приятно, когато си събува или обува гащите, да го гледа някой отстрани, освен ако не е от другия пол. Останах малко озадачен и не бе трудно да се досетя, че отсега нататък ще си имам редовен събеседник. Той се бе заел с работата си на много сериозно ниво, щом още на първото ни представление, което се състоя в самото ООН, в зала „Даг Хамаршелд”, дойде да ме пита, знае ли някой онова стихотворение за арменците от оня, чирпанлията, как му беше името, щото в залата е преброил, че присъстват към седемдесет арменски семейства и много хубаво би било, ако някой го знае и го каже. Великата балада на Пейо Яворов наистина бе предвидена в нашата програма. Аз имах честта и удоволствието да я изпълня, с което заслужих любовта на всички присъстващи арменци. След представлението се надпреварваха да ме канят на гости, но и за това ми помогна моят придружител и ми каза кого да предпочета. Ние, с Димитър Вълчев и Мито Манчев, гостувахме на забележителна арменска фамилия в Бруклин. Те се изселили преди много години, но не забравили България и на трапезата бе сервирано вино от региона на Тракия, чудесно българско сирене и още трийсет и пет блюда, сторени по български и арменски рецепти, с които не знаехме как да постъпим, защото домакините искрено се обиждаха, ако не посегнем към някоя от тях. А на масата, в празнични рокли, с изискан вкус, седяха двете им дъщери в цветуща младост и грееха с белите си усмивки, като че ли при тях тази вечер гостува Марлон Брандо и Франк Синатра, които, обаче, говорят на чист български език, но това не пречи на дъщерите и те да водят разговора на този език без никакви затруднения. И бяха толкова очарователни, че не позволявам на спомена ми да остареят.
Ето, че пак се увлякох и почти забравих да ви кажа, че процедурата около смяната на гащите отдавна бе свършена. С моя придружител отново седяхме на масата и дъвчехме елементарен разговор, но вече изгарях от нетърпение да позвъня на майката на Бобо за да й предам поздравите и подаръците от син, снаха и внуци, и все не можех да измисля причина да сторя това. И не щеш ли, случаят сам помогна. Моят човек стана и каза, че се налага да тръгне някъде по служба и много се извинява, че ще ме остави сам, с колектива. Въздъхнах и веднага изтичах до телефоните край рецепцията. Имах късмет да намеря Мама Катя и да си уговорим среща. Майката на Бобо, като че ли е седяла до телефона и ме е чакала. Естествено, тя трябваше да дойде, защото Ню Йорк, и тогава, и сега, го чувствам близък, но неговите мащаби не са мащабите на ж.к. „Младост”, макар че по- късно се убедих, как по-лесно е да се загубиш в нашите жеката, отколкото в Ню Йорк.
След един час, милата, загърната в топло палтенце, бе пред хотела. Как се познахме не си спомням, но направо се хвърли да ме целува, като нейно чедо. Просълзена, с треперещи ръчички, пое подаръчето. С нетърпение започна да го разгъва, нацелува терличките, възклицавайки колко са изящни. Почти бе готова на улицата да ги сложи на краката. Възхити се на разперените ръчички на внучетата, допираше ги до своите, ръкувайки се с тях и заразвива хартията на луканката. Едва сега се намръщи. Как може сина ми да ми изпраща тази вкусотия, рече Мама Катя, та вие там гладувате и той вместо на децата да я даде, я изпраща на мен. Мамо Катя, рекох, не говорете така, ние там не гладуваме. Бобо, сина ви, е фотограф и ето го на снимката какъв корем е пуснал. Няма да те лъже, опитвах се да я успокоя. Е, добре, добре, с опрощаваща усмивка се съгласи, но той по-добре щеше да стори, ако ми беше изпратил пакетче чубрица. Закопняла съм за чубричка.
- Ах, Мамо Катя! Боже! - почти извиках, та чак я стреснах. Почакай ме тук, не мърдай, отивам до хотела и веднага се връщам! Забравил съм нещо много важно!
Изоставих я озадачена на улицата. Тичешком влязох в стаята. Теглих „една” на куфара, дето се заяде, а целият беше вмирисан на панагюрската, грабнах я всичката, и просто в същия миг се изтресах пред Мама Катя.
- Ето я, като че ли съм знаял. Всичката!
- Ама това е чубрица! - възкликна Мама Катя. - От къде сте знаели, че…
- Не знам, скъпа Мамо Катя. И аз не знам откъде съм знаел. Понякога и да знаеш, не би могъл такова нещо да измислиш!
Тя дали ме чуваше, не знам, защото бе залепила пакетчетата от двете страни на лицето си. Заровила нослето си в тях. Дишаше като човек, останал дълго време без въздух.
- Моля ви, не ми се смейте. Нека да изглеждам на глупачка. Мирише ми на България. Бог да те благослови, Вели! Все едно, че прегърнах Бобо, все едно, че до мен са децата!
И целият огромен Ню Йорк замръзна. Там, на ъгъла на 142 улица и Пето Авеню, имаше един щастлив човек!
Мама Катя беше дребна женица, облечено в черно кожено палто. Около врата имаше голям снежно-бял шал и приличаше на лястовичка, затъжила се за родните места.
Прашец се беше полепил по нослето й и тя се разкиха. Наздраве, Мамо Катя! Апчхии! Всички световни събития изчезнаха в тази кихавица.
Ами ако наистина носех пет тона чубрица и раздавахме на публиката след представление? Половината българи щяха да кихат и тананикат „ …де се, апчхии, белий Дунав, апчхии, лей…”
Ако отново се случи да отида до Америка, пак ще отида до панагюрските мини, пак ще изнеса концерт на първенците в производството. Ще танцувам до насита със съпругите на началниците, този път на бизнесмените, и ще искам да ми подарят пет тона чубрица. Знам къде да я занеса. Ех, ако все пак се сетят да дадат някой и друг лев, няма да е лошо, щото самолетните билети все повече поскъпват.
Извинявайте, и още нещо. Ако решат да правят нов герб на България, ще настоявам, в лапите на двата лъва да сложат и по едно пакетче панагюрска чубрица.
18 януари 2010 г.
