СПОМЕН
СПОМЕН
Пъстра люлка в края на двора.
Детски тайни. Хвърчило игриво…
Скрит в листата на стария орех,
този спомен не си отива.
Сякаш дочувам гласа на баба:
“Помилуй, Боже, пази децата!”
Странен е днес вкусът на хляба.
Някой открадна душата му…
НАДЕЖДА
Бяла котка пресече пътя ми…
Размечтах се:
„ Добър е знакът!”
Стискам палци,
сияйно изтръпнала.
Нещо хубаво?
Ще го дочакам.
Знам, че някак нелепо изглежда -
с бели котки
поверия няма.
Но ми трябва тази надежда
сред вулкана от хаос и драми.
БЯГСТВО
Сама си тръгвам. И не искам нищо.
Оставям ти билета си за рая.
Натрупах райски красоти в излишък,
но на любов не мога да играя.
Защото любовта не си отива -
/когато е любов, а не - театър./
Не съм актриса. Сцената е сива.
За нов декор избирам свободата.
РИТОРИЧНО
Доливам чашата. Доливам… Още…
На едри глътки пия от живота.
Осъмвам будна след тревожни нощи.
Върти се с бясна скорост колелото.
И докога ще се върти? Загадка.
Не ни е дадено да знаем всичко.
Животът е един. И е за кратко.
Тогава закъде съм се затичала?
ОТКРОВЕНИЕ
Живея ден за ден, докато чакам
да си отиде зимата безснежна -
с дърветата оголени и с мрака,
с убийствения цвят на безнадеждност.
Живея монотонно, като в клетка.
Магията на бялото ми липсва.
Без преспи зимата е тъжна гледка.
Денят потъва в сиви полуистини.
Живея машинално и се питам
какво му става на света околен?
Къде е скрил палитрата с боите,
защо се бави идващата пролет?
А може би напразно се тревожа.
Не е виновна зимата невзрачна.
Аз просто търся повод невъзможен
да се ядосам, за да не заплача.
И ВЪПРЕКИ ТОВА…
Нещастието идва изведнъж
и без да пита. Никога не пита.
Залива ни като пороен дъжд
и впива хищни пръсти във душите.
Нещастието никога не спи,
не си почива даже във неделя.
Изпречва се на пътя ни, мълчи,
прицелва се спокойно. После - стреля.
То има страшно много имена:
предадена любов - пустиня сива,
понякога е чувство за вина,
или пък страх, че нещо си отива…
Понякога е просто самота -
безкрайна, като океан далечен;
горчив урок, пресъхнала трева
и полет, от светкавица посечен…
Понякога е изгорена длан,
протегната в очакване на нежност.
Ръцете ми са в белези и знам
как след това пропадам безнадеждно.
И въпреки това, незнайно как
животът ни абсурден продължава.
Зад океана се показва бряг.
През облаците слънце засиява.
И неусетно, като птичи вик
внезапно щастието ни докосва.
То трае миг…Един-единствен миг.
Но цял живот в душите си го носим.
НОВА ПРИКАЗКА
Не чакай да дойде Принцът
и след хиляда години.
Казват, че бил орисан
покрай друг замък да мине.
Разкъсай смело завесата
на дългия сън и на мрака!
Нека си търси принцеса,
която да си го чака!
Ще тръгнеш в нова приказка,
сто пъти по си красива!
Ще дойдат други орисници,
ще кажат: “Да бъде щастлива!”
Замъци много, принцесо!
И принцове - колкото искаш…
Във приказките известни
е пълно с безброй измислици.
Ще я намериш пътеката
към замъка от мечтите си.
Ще си одраскаш ръцете,
но ще останеш истинска.
Може и да се препънеш -
но това е съвсем човешко.
Понякога най-стръмното
лекува старите грешки.
Хайде, върви! Не тъгувай
за пантофката позлатена.
Просто не си е струвало -
всичко е пито-платено….
Време е да се усмихнеш.
“Оня Принц”?
Нека живее!
В душата ти бавно и тихо
една мелодия ще изгрее.
Тогава съвсем внезапно,
след дълго скитане, неканен,
някой ще спре пред вратата
на замъка. И ще остане.
