КАК ОТИДОХ ПРИ БАБА
КАК ОТИДОХ ПРИ БАБА
Грип прихвана мойта баба -
в друг квартал живее тя.
И досетих се, че трябва
да я навестя с цветя.
Купих хубави бонбони,
хляб и мляко, сладолед,
хайде и кило лимони.
И зачаках рейса в пет.
Закъснява, то се знае.
Брей, че хора! За беда
в блъсканицата накрая
от торбата - ни следа.
Клюмнаха цветята свежи,
а и аз оклюман бях…
Баба ме прегърна нежно,
пак засмяна я видях.
“Мое мило внуче, каза,
ти подарък си за мен.
И не си дошъл напразно -
стана слънчев този ден!”
ЧАНТОШАПКА
Къде захвърлих шапката си вчера?
Ушите ми замръзнаха от студ.
Опитах сутринта - не я намерих…
и съкратих познатия маршрут.
А вятърът намръщен ме пресреща,
боде ме с ледени игли от дъжд.
Такъв измръзнал сигурно съм смешен.
Сърдит ми е. Обидих го веднъж.
В лапавицата силна бавно крача,
ако не спре, след миг ще се разплача.
Но хрумна ми идея и със смях
аз чантата училищна опразних -
учебници, тетрадки разпилях -
главата си от вятъра предпазих.
ЗАКАНА
Слушай ме, ветре немирен,
свойте шеги прекрати!
С воя, с плача си неспирен
вече омръзна ми ти!
Щипеш ми бузките с ярост,
шапката дърпаш напук.
Знай, ще порасна и с радост
ще ти покажа юмрук.
Ветре случаен, без име,
сам ти е скучно, нали?
Но не забравяй, че зиме
и от закачки боли.
В ПЪРВИЯ ДЕН НА ПРОЛЕТТА
Снежният човек, изпъчил се на двора,
бръкнал във джобовете нехайно,
някак ненадейно взе, че проговори…
Аз го гледах и го слушах смаян.
Не харесвал тази тенджера за шапка -
спукана била… и много стара…
Морковът бил скапан… И ми вика: «Зяпльо,
тичай донеси една китара!…»
Що за чудно чудо? Май че бой си просиш!
Малко вкъщи всички ми нареждат.
А не щеш ли още баница да нося?
Или пък да спра снеговалежа?
Но тогава се събудих. Ех, че смешно!
Този сън припомних си отново.
През прозореца погледнах, ахнах. Спешно
се облякох, втурнах се надолу.
Нямаше го! Търсех и оглеждах зорко
двора ни, просторната градина.
Плаках, взел в ръка захвърления морков.
Снежният човек си бе заминал…
РЕШЕНИЕ
Ще обявя домашна стачка!
Това не е живот, а ад.
Поставям си като задачка:
щом те не дават, аз пък - глад!
Бе хора, искам равноправие!
Да гледам филма в полунощ,
парите да делим по равно,
да не крещите, че съм лош…
“Съгласна съм - ми каза мама, -
ще ставаме задружно в пет,
а върнем ли се вечер двама,
ще готвим, чистим, но по ред.”
“Съгласен съм - ми каза татко, -
ще пазаруваш вместо мен.
Пране, химическо - накратко,
ти ще се трудиш всеки ден.”
Размислих се и не стачкувах.
Че как ще издържа на глад!
Да беше стачка с мързелуване
и ядене на шоколад…
