Живко Русев

Когато Ели ме покани да направя опит за представяне на стихосбирката й „Оживявам”, импулсивно приех. Първо - защото сме отдавнашни приятели. Второ - защото си мисля, че съм поне сравнително добре запознат с лириката й. Все пак имам с неин автограф пет от общо седемте й поетични книги: „Версия живот”, „Небесен конник”, „Думи за нататък” , „По оста” и „Оживявам”. Чел съм стиховете от „Огън под дъжда” и „Дом”… С удоволствие.

Посвещението, което Ели ми направи в последната си книга, е: „На Живко - да чете и пише с кеф!”

И така. Приех „с кеф”. И с известна доза самочувствие. През 2009 г. представих в Клуба на дейците на културата в Димитровград стихосбирката на Ели „По оста”. Но после… дойдоха съмненията. Ами нали ще трябва да давам своите „оценки”. А дали ще са верни? Ако не са достатъчно въздействени… Ами ако… Че нали аз, филологът по специалност, журналистът и учителят по професия, просто не пиша поезия… Нищо, че чета почти всичко… Общо взето, все ей такива едни подлички и коварнички мозъчни боцвания, които, кой знае защо, наричаме рационално мислене.
А може би пък точно заради такива мозъчни боцвания успяваме да се нагодим към всекидневието.
Успяваме да преодолеем и поредния делник. Някак си оцеляваме…
Няма как, уви!

Доколко сме живи - всеки знае сам за себе си.

И… с мисълта за самознаенето за живеенето се оформиха и някои други мозъчни боцвания - за смисъла на живеенето и за начините, по които Ели Видева го е интерпретирала в стихосбирката си „Оживявам”.
Като предварително ви благодаря за търпението, което се надявам да проявите, ще се опитам да ги споделя с вас.

Едни три строфи са се запечатали неизличимо в съзнанието ми. Заглавието и името на автора не помня. Помня изданието. Списание „Криле”, 1981-ва или година-две по-късно.

Ето и самите строфи:

Сега, когато съм далеч от тебе
и с тиха горест птиците следя,
разбирам колко си било потребно
и колко си изпълвало света.

А всъщност, опознал ли съм те истински
докоснах ли те в кроткия си стих?
Не си ли ти онази чудна мистика,
на чийто огън всичко изгорих.

Небе, небе. Навъсено и нежно.
Безкраен празник. Несънуван свят.
Макар без тебе да съм беден,
доволен съм, че бях богат.

Стихотворен опит на пенсиониран пилот, както вероятно вече сте се сетили. Без претенции. Без помпозност. Без героизация. Стихотворни помисли на човек, живеещ сред спомени. Или оцеляващ чрез тях. С тиха горест, и с дискретно доволство, че е направил опит да се докосне до божественото.

Е, при Ели, дори и в най-елегичните й моменти няма дори нотка на “тиха горест”. И как иначе. Нали ще се обезсмисли онова “обаче аз съм дива като жрица” - тази великолепна самообрисовка, с която Ели се е превъплътила в своята героиня. Позволете ми всъщност да ви припомня стихотворението:

БЕШЕ

Докосвах те, защото съм те искала.
А може би, защото бях желана.
В очите греех. С погледа, с усмивката,
не исках да покажа, че сме равни.
Обаче аз съм дива като жрица
и няма как да ми обсебиш всичкото.
Поисках те - но мразя белезници,
които да ми оковават мислите.
Ще се разминем? Радост за критиците,
които сложно ще анализират
писанията ни - врабци по жиците
на истинското наше неумиране…

Няма да се впускам в сложни междутекстови прочити, нито в анализационни лутания. Но някак от само себе си изплуват аналогиите:

ОЦЕЛЯВАНЕ

Омръзна ми да ме замерят с буци
от пръст и кални камъни отвътре
да стискам зъби, в болката да куцам
и пак да драпам друма си по пътя.

Да се изправям като луднал пумпал,
а въздухът да перпелечи гърлото.
Душата ми е корабният румпел,
на който жироскопът е изтръгнат.

Светът край мен е каменна река,
но тя живее помежду тревите,
които повече приличат на лъка,
където оживявам. Как… не питай!

От „докосването”, до „омръзването”. От „пожелаването” , до „разминаването”. От миналото свършено „беше”, до отглаголното съществително „оцеляване”. От непонасянето на сковаващите мислите белезници, до разминаването. И само чрез тези две стихотворения, а и чрез всичките, в междутекстовата процедурност може да се открие Ели.

Ако трябваше да напиша една сръчна домашна работа, бих писал за първичната и вторична образност, за високата силата на самопознанието и трансгресията на идентичността. Вероятно бих написал и за биномните корелации и техния специфичен модел на редуване в стиховете на Ели. Бих направил опит да вмъкна и семантично-метонимичните смисли и понятийността в поетично-изразната лексика на Ели. Бих написал за своеобразната „синтетичност” на нейните стихове, защото те представляват синтез на…

Спирам дотук…
Не обичам и словесното лицемерие. Никога не съм се удивлявал, нито пък съм се изкушавал от „сръчното писане”. То иде отръки на онези, които обичат да налагат нормативност, и - като четящи хора - всички ние неведнъж сме изпитвали, меко казано, смесени чувства, с определен превес на насмешката, към словесната им претенциозност. Не съм „критик”. И не искам да бъда. Това определение, поне в моето съзнание, не звучи гордо. Повече ми допада обикновението. И в живото общуване, и в уединеното съприкосновение с творчеството. Заради това няма да гадая до какво или до кого се е докоснала лирическата героиня на Ели Видева. Интересна ми е повече Ели извън художествената условност, защото именно чрез нейната делнична истинност тя у еспяла да сътвори самата художествена условност. По-интригуващо ми е да направя опит да вникна, не да обяснявам как трябва да се възприема връзката между непреходния глагол „оживявам”, наречието за начин „как” и императива „не питай”. Защото в това е закодирано по моему истинското значение на „оцеляването”. При всички случаи не иде реч за битовизмите, нали? Ели и битовизми… Оксиморон.

А поетите, без значение дали ще бъдат пенсионирани пилоти, или лауреати на Нобелова награда, всеки сам за себе си се саморазкрива чрез писанията си. Не смятам, че се изразявам грубо, защото понятия като изящна словесност, поетично изящество и прочие според мен не допринасят с нищо за възприятията на четящия. Както не допринасят с нищо определения като „синтетична” поезия, защото била синтез на… Познавам доста автори на стихове, при това написани красиво, интелигентно, но… без живец. Вероятно това е и „синтетичното”. Няма органичност, нали? И писането, и четенето, и съпреживяването, и осмислянето са занимания самотни. Споделеното от мен пред вас е това - простичко, но по свой начин уникално Ели е успяла да овеществи чрез поетичното си слово екзистенциалния код „оживявам”:

„писанията ни - врабци по жиците
на истинското наше неумиране”.

В предишния си опит за представяне на стихосбирката „По оста” пред гостите на вечерта, посветена на Ели Видева в Клуба на дейците на културата, направих ретроспекция със стихотворението „Автобиография”. Сега няма да го цитирам, но отново ще кажа, че е едно от знаковите стихотворения на Ели Видева, показващо непрекъснатия й диалог със себе си, със света, с поезията си. В новата й стихосбирка „Оживявам” този диалог също не е прекъснат. Само че има нови измерения. Винаги влюбената Ели Видева, според определението на Елена Диварова, прави една нова:

КОНСТАТАЦИЯ

Любовта
е като изкупление
на това, което
съществува.
Мисълта за теб
е токов удар -
от вибрациите й
ще оцелявам.

Внушенията на предходната стихосбирка, че любовта всъщност е глагол, защото търсещият думите за необяснимото чувство Любов се стреми да изрече Любовта като низ от житейски действия, в „Оживявам” са надградени с друг глагол:

Мога да ти бъда
изповедник.
Мога да ти бъда
дяволица.
Мога да разсипя
същността ти.
Ала мога и да те обичам!

Привидно лековатата със словесната си игривост миниатюрка впечатлява с трикратното си анафорично „мога”, почти контрапунктно разделено с четвъртия глагол мога. Какво? Да направя онова, което е най-трудната за изричане дума: „Обичам”? Не само, че не натежава в седемстишието това повторение, но подсказва и едно кажи-речи безкрайно действие. Каквото е всъщност и самото ни битие, в което оцеляваме някак си, уви, но дали сме живи - всеки за себе си знае. А моженето да обичаш някак си не се свързва с понятийната система на рационалното мислене за оцеляващия индивид. Любовта в действие - това беше моето мъничко лично откритие в стихосбирката „По оста”. Без да настоявам за съгласието ви, ще си позволя да кажа, че аз лично намирам диалога. Дори и да не е, или пък най-вероятно не търсена съзнателно, е налице кореспондентната поетична връзка между най-трудната дума за изговаряне според метафориката на Ели и готовността да обичаш, пак според Ели. А тази готовност е отвъд границите на рационалното мислене, тя е присъща само на индивида, който въпреки замерянето с „буците пръст и кални камъни отвътре” надмогва всичко… оживявайки. И отглеждайки красиво-рошави врабчовци върху общочовешката жица на неумирането чрез споделеното слово. Без значение дали за радост или за злорадство на критиците. Нали е казано : „В началото бе словото…” А след това начало в словото сме самите ние - за слава, за радост, за срам…

И в този дух на разсъждения ми се ще да вметна за интересния порядък на стихосбирките на Ели Видева: „Дом”, „Версия живот”, „Небесен конник” „Думи за нататък”, „По оста”, „Оживявам”. Всяко едно от заглавията е натоварено, от една страна, със собствени прастари значения, а, от друга страна, в една обща, ако щете дори житейски-смислова обвързаност ориентира към разбирането за човешките достойнства на оживяването. На езика на обясняващите как трябва да се мисли, това вероятно би звучало приблизително така: „В контекста на семантично-метафоричната идиоматика в заглавната номинативна верига на изброените стихосбирки реципиентът може да дефинира символиката на креативния и екзистенциален континуум на твореца в параметрите на хронотопната безкрайност, презентираща битийността и инобитийността…”

Отново спирам дотук…

Слава Богу, че подобни насилия над езика се ограничават в тесния кръг на снобската самовлюбеност. Нямам предвид академизма, а всякакви видове псевдо…, които могат да се открият във великолепната метафора на покойния Иван Динков: „Провинция - напрягаш мускул…”

Да, провинцията не е географско понятие, не се определя по местоживеене, а по местосъзнание. В състоянието на духа провинция се подвизават обясняващи как трябва да се мисли. Нека си припомним и Иван Цанев, имам предвид „гъмжилото от книжници и фарисеи”… Нея я обитават самооблъщаващи се любители на натруфени словоформи. Напъват мускул сръчноплетци на рими, безвъзвратно заболели от манията си за единственост…
Без да бъде остро социално насочена, или претенциозно посветенческа, Ели Видева оживява, съпреживявайки тегобите на общата ни провинция:

ПИЕТА

Тя прилича на дрипава циганка
и протяга ръка - не да проси -
да погали децата си в редкия миг,
в който може да дойдат на гости.

Тя прилича на лес подир пладнешка сеч -
тук-там някой филиз е прораснал.
И се моли студът - заскрежения меч
да не мине през тяхната пазва.

Тя прилича на малко безумно дете,
свито в кофа с боклук вместо дом.
И скимти, бърше сълзи и стяга сърце
във юмруче, нетърсещо помощ.

Но е моя Родина. В тъгата - сама.
Съкрушена, но някак велика.
И съзнавам, че искам да я продължа,
преклонена пред нейните дрипи.

И тук се сещам за едно интервю, което Ели беше дала пред пловдивска медия преди година-две: „Ролята на кварталната даскалица не ме притеснява - приела съм я отдавна. Лошото е, че съм „тая”, т.е. никоя. Градовете в България си познават мутрите, миските и фолкаджийките, но не и творците. От време на време някоя кабеларка покаже някой артист, колкото да си запълни времето. Пак е нещо.”
Цитирам го в пряка връзка с финалното стихотворение на „Оживявам”:

КОНТРАЕТЮД

Горчивините
пак не ни отминаха,
а радостите -
все са преброени.
Животът ни минава
като минало -
проекция
от бъдещи проблеми.

Ами това е, Ели. В отглаголното съществително „оцеляване”, наречието за начин „как” всеки определя сам и комай никой никого не пита. Оживяването е друга тема. Реторичен е въпросът на пенсионирания пилот за познаване на непознаваемото.

Пенсионирани пилоти има, но пенсионирани поети няма!

В своя дом - словото, ти имаш своята версия живот, на „дива жрица”, която не само може, а не може да не обича - най-сигурният белег, че човек е жив.

Това са моите лични думи към теб за нататък. И нека стиховете ти никога не бъдат „кротки”!

А бъдещите проблеми единствено могат да ни държат живи.

За да можем да четем и пишем, „с кеф!”