Люба Александрова

***
Очите се смаляват,
присвиват се,
белеят.
Избягват да ги гледат
и да гледат.
Каквото има да се види
(още)
е навътре.

***
След нишката нагъната
на битието -
старицата
тояжката и щърбавата стомна.

Сребрее тъничка вода.
Край изворчето
подивяло от самотност
тояжката подпира тишината.

***
Палтото вехто,
сламената шапка,
опърпаните панталони
чакат.
Когато може,
спира.
Здравей,
Храбрецо! -
казва.
Здравей и ти,
Луна! -
плашилото отвръща.

НEБЕСА

Над корена - дърво,
над дървото - облак,
над облака - вятър,
над спомена - ек.

***
          На Александра

Тъй тихо растеш.
Само сянката ти
се източва.

***
Душата
из невидимото скита
и търси тялото си
да прогледне.

***
Пчела и пеперуда,
едва-едва трева.
Жълтурчета две луди
и шепа синева.

Пет храбри минзухара
на крачка от снега.
Три гарги в надпревара -
раздрана тишина.

Аз жив съм още,
жив съм -
мърмори с яд снега.
Ах, мои мили,
диви,
невнятни чудеса.