Мина Карагьозова

Минаха тридесет и четири години - ще се опитам да пиша за това без болка и сълзи… Бог да ми е на помощ. Трябва да разкажа за тази любов и болка - може да е дошло времето и моите сълзи най-после да се превърнат в бисери…
Бях едно зайче, току-що изскочило от гимназията, бях преживяла катастрофа и кома. Сега се възстановявах със силни лекарства и, може би, и те бяха повлияли усещането ми за пълнота и интензивност на живота. Бях се срещнала със смъртта и бях я победила… Още помня неописуемата, дива, ликуваща радост от това, че съм жива и не съм сляпа, и виждам светлината на деня…
Помня как тогава си обещах да използвам дадения ми шанс за живот докрай… Да преживея всеки миг така, че да бъде запомнен. Бях готова да се влюбя в живота, който дотогава приемах за даденост… И тогава се влюбих в Пловдив. Беше любов от пръв поглед, още от първата стъпка на пловдивска земя…
Помня особения аромат на есенни листа по улица „Иван Вазов”… Помня особения аристократизъм на това място - стилните къщи - тогава не знаех, че това е сецесион, но чувствах стила и красотата със всяка своя клетка…Помня сградата на университета и постоянните репетиции на университетския оркестър - свиреха мелодии от „Кръстникът” и „Особен урок”… Срещата ми с Пловдив беше моя особен урок.
Моето Хасково ми беше дало всичко, на което беше способно. Тялото и душата ми бяха оформени, красиви, готови да приемат в себе си големия свят… Благодарна съм на родния си град, но никой не остава в пелените си, нали…
Попаднах в особена квартира - моите хазаи бяха интелектуалци. Леля Донка беше трето поколение юрист - още баба й беше учила право в Женева. Интелектуалният Пловдив дишаше направо до мен - отвъд стената. Идваха на гости артисти, певци, учени. Ще спомена само диригентът Александър Райчев и литературоведката Клео Протохристова… Ще спомена и ретгеноложката доц. Поборникова, която 9 години по-късно спаси живота на сина ми… Нищо не е случайно и съм благодарна на Божия промисъл за мен… И това беше моят Пловдив.
Сутрин се събуждах - аз съм нощна птица - с трелите на оперната певица отсреща, а не с трелите на славеите. Репетициите на съседа - виолончелист - малко ми досаждаха. Но и те бяха част от Пловдив.
Помня как изведнъж разбрах какво е интелектуална емоция - когато се срещнах очи в очи с хора като проф. Никола Георгиев и Огнян Сапарев, който тогава беше просто асистент. Веднъж, в една студена и мъглива зимна вечер парното вече беше отдавна изключено. Замръзвайки, слушахме лекцията на проф. Никола Георгиев. Макар и с температура, все пак беше дошъл от София заради нас. Никой не смееше да си тръгне - съвестта ни, младата ни съвест не го позволяваше… А и никой не можеше да се откъсне от магията на неговото слово. Бях притворила очи и си мислех, че това просто не може да бъде реално, толкова този миг беше някак извън времето и пространството. Беше като сън, който изчезва веднага, щом отвориш очи…
Отворих очи - него наистина го нямаше… Има прозаично обяснение, беше му прилошало и беше излязъл да се наплиска с вода…Но този миг завинаги остана в съзнанието ми - толкова беше интензивна интелектуалната емоция, че изчезването й дори за миг причиняваше чисто физическа болка… И това беше Пловдив за мен…
Професор Мария Василева от МГУ, другите руски преподаватели, командировани специално само за нас - и това беше Пловдив за мен.
Пловдив за мене бяха пеещите фонтани и Народната бибилиотека, където направо живеех - толкова време прекарвах в четене… Пловдив за мене беше Пловдивския театър, режисьорът Любен Гройс, Явор Милушев и Цветана Манева в”Двама на люлката” - театърът, за който вечно нямаше билети - беше единствен в големия град. Помня как се промъквахме закъснели в залата - бяхме висели с надежда да се появи билет на „търси се”и накрая разпоредителката ни съжаляваше, продаваха ни правостоящи билети и вкарваха за нас допълнителни столове…
Пловдив за мене беше стария град, където в едни мъглива вечер дори се изгубихме. Честите пловдивски мъгли - и това беше Пловдив за мен - градът става призрачен, като в готически роман. Само просветват уличните лампи и от мъглата изплуват фантастични неща - като например един луксозен черен файтон с гюрук от началото на века.. Файтонът си беше напълно реален - туристическа атракция, само Пловдив можеше да го направи приказен…
Пловдив за мене беше и Бунарджика с паметника на Альоша, където имаше оперен фестивал на открито. Помня как силна буля провали представление на „Аида”, как хвърчаха скъпите декори от ураганния вятър и как солистите от виенската опера се опитваха да пеят докрай - докато не им дадоха ясен знак, че представлението е отменено. Помня свистящия вятър и гневната ария на Амнерис - тя отпраща робинята Аида в пещера… И това е Пловдив за мене.
Цял живот мечтая да живея в Пловдив и след хиляди абсурдни пречки разбрах, че не ми е писано, че Бог е на друго мнение за мене. Но когато пътувам с влак от София, на пловдивската гара има престой за смяна на локомотива. През всичките тези години едва се сдържам да не сляза от влака и да целуна пловдивската земя.. .
Защото, ако Хасково създаде тялото ми, Пловдив създаде моя дух. Той също е моя роден град. Родният град на моята душа и моя дух…
И, като не можах да целуна земята му, изпращам му моята любов и една въздушна целувка с този скромен текст…