Марин Ботунски

1.
- Ваш Георги си иде!- чу Матей Орешака, остави мотиката, избърса ръце о крачолите на панталона и тръгна към портичката. - С некакъв чужд, с бомбе, иде - рече баба Калиница, като отминаваше къщата. - Бегай го срещни!
Матей Орешака се повърна, прибра мотиката под навеса, отри ръце и забърза по каменната пътечка. Отдясно на пътечката бяха грейнали личицата на разцъфтелите цветя. Те му бяха разговорката и най-голямата грижа. Всяка седмица ги плевеше, окопаваше земицата около тях, разговаряше с цветята като с жив човек. Беше ги садила Яница, жена му, преди да си отиде от тоя свят.
По улицата вече се приближаваха синът му Георги, с малко лъскаво куфарче, и друг човек, близък по години до Георги, с по-светли дрехи и бомбе. На асфалтираната площадка в началото на уличката святкаше на слънцето лъскавата им черна лека кола.
- Е, добре дошъл, сине! - рече Матей и очите му се навлажниха, прегърна Георги и го целуна по бузата. - Живи ли сте, бре тате, здрави ли сте, забравихте ме…
- Не можем да се отървем от пустия му град, работа и работа. Ние ли сме неоправни, напрежението ли стана много голямо… Ти как си? Изглеждаш много добре. - Георги заразхлабва вратовръзката си, която го стягаше и душеше в тая юлска горещина.
Как нема да изглеждам добре, мислеше си Орешака и нещо го стисна за гърлото, как нема да изглеждам добре. Шест месеца не си си идвал, сине - а те, откак си отиде майка ти от нас, близо година време, това ще ти е третото идване… Верно, не ви е едно и на вас на главите, ама два часа е пътят от града, в почивен ден можеш да прескочиш, дека има една дума, да обедваме заедно, па пак да идеш да вечеряш с жена си. Е, преди неколко седмици го извика по телефона, покани го да иде той в столицата. Ти като ме викаш, рече тогава Матей Орешака, мога да дойда, ама нали яренцата са манинки и нема кой да ги наглежда, на кокошките нема кой да дава, па е и време такова - ту требва да се полива градината, ту да се пръска лозето. А като съм сам, нема кой и къщата да наглежда… Добре съм, кукувам тука, ровя земята; събота ида до гроба на майка ти, бодна некой стрък цвеке и пак назад. Като ме натисне самотията, грабвам мотиката и я на лозето, я на кукуруза, на градината - да съм навън… Не видиш ли, почернял съм като гявол, само очите ми светкат. Със слънцето се разбираме - аз му се радвам, то ме топли; вървим от заран до вечер с него, - извървим летния ден, то иде, та си легне, а аз щъкам из двора, гледам звездите, къде твоя град гледам. Легна си, а сън не ме хваща.
- Чудесен двор имате - зеленина, спокойствие - обади се човекът с бомбето.
- Татко, запознайте се, това е Марис, работи в нашия отдел.
- Приятно ми е! - свали бомбето си човекът със светлия костюм и стисна мазолестата ръка на Орешака.
Влязоха в къщата, Георги отвори лъскавото куфарче и извади найлонов плик с краставици.
- Имаш ли ракийка, да почерпим Марис?
- Има ракийка, и салатка ще направя. Е тук съм сготвил чорбица, да ви сипа, жешка е… - засуети се Матей Орешака.
Момчетата измиха ръцете си, Матей им подаде кърпата да се избършат, после седнаха до масата и наляха ракиените чаши.
- За твое здраве, татко, да си ни жив, да ни посрещаш.
Орешака отпи от чашката, погледът му се спря на мушкатото, което беше полял сутринта, тогава в паничката отдолу, под саксията, беше се сцедила бая вода, сега земята и корените на цветето я бяха попили; листата на цветето се доналяха със сок и цветът им стана тъмнозелен, свежи са, бодри са от водицата. После погледът му се премести на гостенина, чист и опрятен, само дето кожата му се цибрее, белее, като да боледува нещо момчето, като да не са го поливали редовно.
- Ти, момче, софиянец ли си, или си от село? - обърна се Матей Орешака. - Не мога да ти свикна с името…
-Марис… Столичанин съм, чичо.
Матей се вгледа в лицата на момчетата. Тънки бръчици се плетеха от очите към слепоочията, кафявосини торбичици се бяха настанили под очите, а Георги някак неестествено и често примигваше. „Коря ги аз, помисли си, ама и на тях им не е лесно. Голем товар им се падна, и не е такъв, дека да иска само мускул, да го подпънеш и да го вдигнеш.” Откак го помни, Георги все над книгите се е завзирал, все някакви чертежи прави, нови машини измисля, към старите нещо доизкусурява…
- Снощи, другарю Матеев - започна гостенинът, - бяхме на почерпка у генералния. Шест души сме, дето се майтапеше Стареца, тъкмо като за сервиз, а жена му сложи пет еднакви чашки, любими й били, подарък за сватбата някога, и действително бяха много красиви, а шестата шефът я счупил, та сега на нейното място донесоха друга, двойно по-голяма. Генералният я сложи пред себе си, жена му я взе, и ми вика, ти, Марис, си по-млад, а той трябва да се пази, нещо много го стяга тая седмица в сърдечната област, ще направи пакост. Та да знаеш, че малко съм морен и няма да ме пресилвате.
Георги хвърли око на чашките, с които пиеха ракията, на шишето, и погледна баща си:
- Татко, ти нямаш ли каничка за ракията, така с шишето… ще заприличаш на генерален директор.
Погледът му прошари из стаята, по поличката, стените, печката. Орешака също, подсетен от погледа на сина си, прекара очи по старата рамка на стената, на която бяха той и Яница, снимани във фотото «Красин», той е във войнишки дрехи, а Яница с черно сукманче и елече, с бяла бродирана риза без яка, с чемберче. После - другата рамка, нея я беше купил от един вехтошар, като работеше на цигларницата у София, и сега там бяха подредени децата - Георги и Минка, внучетата. Натам, по полицата - ножовете, една пльоска - некога у нея грееха ракията, па извадят от мазата зеле и наточат сок от кацата, нарежат зелето в сока, натрошат люта чушка в паницата, сърбат и предават пльоската от ръка на ръка. И писаната стомничка сега е там, нея Яница купи на панаира у Враца в първите години след сватбата, и чаши за вино, за ракия, газената ламба, фенерът…
- Немам, сине. Защо, шишето е чисто…
- Снощи - продължи Марис - се разбъбрахме за летящите чинии, за ракетите и сигналите, които получаваме от другите планети. Генералният вика, че чул от сигурен източник - когато американците отишли на Луната, някаква ракета се извъртяла около тях и кацнала наблизо. Била с необичайна форма, елипсовидна. И нищо, стои наблизо и… нищо. И за съветски ракети казват, че били съпътствани. Ами съобщенията в печата за летящите чинии, за необичайни явления, за видения…
- Човекът през цялото си съществуване е търсил начин да се изкачи по-нагоре - замисли се Георги, - на връх да се изкачи, да полети. Като се започне от правенето на крила, прикачени на ръцете, вглеждането в птиците, завистта към техния свободен и плавен летеж, с първите аероплани, с първите ракети… А какво е мечтата на човека, не е ли все същото продължение на това желание да полети, да погледне големия свят, да разбере смисъла…
- Единият от снощните посетители, не го познавам, мисля, че е архитект, заговори за някаква възможност хората да са програмирани от по-висши същества от друга планета. Ние, казваше, сме им нужни, за да им произвеждаме биотокове.
- Това е ненаучно предположение, но ние все още нямаме пълна информация и представа за окова, което е на другите планети, в необятната Галактика…
Отпиха от чашите, Георги бързо наля, а Матей Орешака, като слушаше внимателно, кой знае защо си помисли, че тия хора от малко се напиха. Или ако не са пияни, то се занимават с работи, от които той не вижда никаква практическа полза. И все поглеждаше часовника, който си навърташе стрелките, а той беше решил днес да докопае кукуруза.
- И в института не вярваха, че твоята машина ще извършва двадесет хиляди операции - някак умислено продължи Марис, - че ще ги запаметява… Но ти я направи. А каква необятност е космосът? Защо от космоса се вижда по-надълбоко в земята, че и в морето и океана, защо оттам е по-лесно сондирането, дори археологическите разкопки? Няма ли си някакви тайни небето? Или да речем, човекът умира, тялото му се погребва, или изгаря - според обичая. А къде отиват духът, силите на ума и мозъчната енергия. И дали не са складирани някъде в необятния космос тези сили, мислите и гласовете…
- Хайде да пием по чашка. Аз съм за това, че от всичко не бива да се прави груба практичност. Полза да се извлича - да, но на човека му е нужен и простор за мечтата, за вечното му любопитство. А добродетелта, изградеността няма да дойдат от космоса, ето това е истината, въпреки че тайно ние точно това чакаме оттам…
- Аз, такова… Георги, мислех днеска да ида, те останало е там един декар, да го докопам.
- Добре, ние ще идем до гроба на мама, а и да починем малко.
- Ти, чичо, да ни извиниш, че се отплеснахме по космоса, ама в София от два месеца по канцеларии, по кафенета народът все за това говори, а тя, мисълта по необяснимото, е заразна като епидемия.
- Те, у тенджерата има гозба, па довечера като дойда, ще заколя едно пиле…
В коридора, докато търсеше дочените дрехи, дочуваше откъслечни думи:
- Мисълта за извънземните цивилизации е натрапчива…
„Вятър работа е това, дека го приказват”, помисли си Матей Орешака, тръгна и дочу гласа на сина си:
- … и все пак и до днес идват неразбрани сигнали до земята, ала ние не можем да им отговорим, а и да се научим, не сме сигурни какво ще стане, ако се включим в този сигнал.

2

Чудна работа са това хората от града, мислеше си пътьом Матей. Говорят все за учени работи, верно е, не ги разбирам, защото съм си неграмотен, ама ми се види, че им е широко около врата. Хората не изправят кръст денем и нощем от работа, изпопребиха се да сеят и садят отново, че град изби нивите; радиото н телевизията все за кумпентации ли беше, приказват: да се дига мало и голямо, леб е това, не е шега, а тоя Марис чуеш ли го к’во вика - от два месеца нищо не работят, все приказват за пустиняшки работи. И как беше, че други им зимат какво изработят - с една дума, нема за какво да се трепеш. Ама то от лежане нищо не се постига, мойто момче. И здраве. Кое се не поти, не живее. Смучете ракията и все на сенка - пожълтели сте като светците, ореолете само дека ви липсват.
Верно, жега е, ама да бехте тръгнали с мене; кукурузът ми е далечко, в Трънчовото, ама ей го, щам излезеш от село, и се е изпънало ливагето, дорде го прекосиш, и ветрец те лизне, и зелено, зелено, докъде ти очи видят, и тая зеленина те опива и си почиваш. Па да се събуеш бос - тревата хлади, нищо, че е юли. И ризата да свалиш, да те изпече слънцето. А ей го блока на Трънчовото - залюшкала се е една тъмнозелена царевица, чудесия. Тракторът е минал, претърсал е между редовете - останала е тревицата и пирея около стъблата и чакат твоите ръце да я скопат, да си отдъхне кукурузът и да подрипне нагоре. А и земята е само за копан. Преди три-четири дни капна дъждец, просъхнало е, нито е мокро, нито лепи на мотиката. Да вървиш и да пееш между редовете.
Та к’во викате - има други хора некъде. Не ми се верва. Не, неграмотен съм, ама ако има некъде човек, да се е чуло. То знае ли човек - небе бездънно. Вечер оставам все сам, ще сготвя, ще дам на животинките, пребръскам с метлата по двора, па седна да отдъхна. Гледам небето - звезди, звезди - иляди, милионе. Знаеш ли го, никой не е ходил там, може и да живеят хора… Седи и там някой сам Матей, гледа към нашата Земя и къде другите звезди и се чуди като мене. Може и, как го рекоха… биотоковете ни да зима, ама щом е човек, ще требва да среща изгреви и да изпраща залези, да изкарва хлеб, да създава деца, да ги чака да дойдат и да трепере добре ли са, здрави ли са. Умират и те, не може да не умират, и нема как оня там Матей да не го боли, ако е загубил човека, дека цел живот е делил с него радости и несгоди. Е го, близо година, откак си отиде моята Яница, а нещо си отиде и от мене, строши се, помрачне. Не ми е благо да живея, и радост некаква да имам мънинка, половин радост е, па и толко не е… А ми е все пред очите: добра и умна, думите й умни, очите й умни. С блага дума сме живели с нея: умееше Яница да се радва на живота, умееше и другите да кара да му се радват. И беднотия голема изживехме, и пак намираше ония радости, дека ни крепят да сме човеци. А запее ли - на нива, на седенка, на тлака или ей така, че гости са дошли, или работа добра сме свършили, - забравиш се и може да те води къде си иска тоя глас, дека и от славеевия е по-хубав. Имаше си и специални песни, нейни си, на Яница - тях ги пееше за Матей. Какво не би дал - всичките си дни, дето му остават на тая мъчна и хубава земя, - само да се яви отнякъде и да запее нейната си песен, нейната и неговата:
Седенка е вече в разгара,
до сека мома и ерген,
сал Матей са бави, нема го,
стола му празен, чака го.
Сичките моми весели,
сичките моми смеят се,
Яница сал се не смее.
Кои момък мина, се седна,
седи, поседи и замине,
и стола си празен остая.
Накрай се Матей зададе -
китка си в ръка носеше
и златен пръстен в кривача.
Кога си кривача отвори,
слънце изгре посред нощ.
- Това е, либе, за тебе,
златна звездица в небето,
да си ми верна, сговорна.
Ей го, четири реда останаха, слънцето се закри. А на небето - синкавочерни облаци, наръсени с пурпур, и в назъбения им край, откъм хоризонта, се раздухва жарава. На ветър е.
Ако беха дошли и момчетата, да сме го свършили. Сега трябва пак да опъвам пътя до Трънчовото… Стига толкова, да има време да заколя пилето, да го очистя и сготвя.
Матей Орешака хвърли поглед към прекопаното - царевичните стебла весело шумяха на лекия ветрец. „Леко ли ви е, мамините, като скопах тревицата и пирея? Айде, айде да бегам, па заран пак. Я гледай доле: където завършва полето, как се сребрее ивицата на уморената река. А дотам - зелен необхватен простор, древно поле с вечна трева, пропъстрена с бел равнец, цъфнал млечок, червен и жълт кантарион. Само пиреят зад него, на прекопаните редове, съхне на слънцето п горещината. Лоша трева е пиреят, дано не завали, иначе още утре ще изправи глава. Преди няколко вечери по телевизора говориха за некаква трева „чингизка”, зла такава, егоист трева, дека избутва всичко живо, където расте. Бре, мама му стара, викам си, колко й прилича на чингизката да расте у нас…”
Трябва да е седем и половина - да побърза, тъкмо има време да оправи пилето, па да види дали с осем и половина нема да дойде и Минка, дъщеря му. Всека събота и неделя е така - всички рейсове посреща. Минка си идва често, попречисти. побъбрат си и на другия ден си замине. Води му и внучето, Яница. На баба си Яница го кръстиха и е досущ като нея. И песните пее като стареница. Минка е инженер, машини прави; един ден го взе, та там, къде работи. Матей се забърка: едни дълги коридори и народ, и машини. Тук правят вратите, там мотора, купетата - сичко. После у един голем коридор ги сглобяват. И Минка ръководи тая работа. Най-драго му стана, като видя, че я уважават хората. Добре, че ги има и такива радости, а то, откак Яница го напусна, душата му прогизна от мъка. Нали Минка и Георги са негови, първородни деца, що не може да каже лоша дума за Минка. И Георги е умен, много нещо знае н много нещо може, и работата и науката му е една такава тънка, Матей не може и да я разбере баш, ама разбира, че нещо се е изменило напоследък у човека, че е изстудял и към хората, и към себе си. И се му се види, че това, дека го има и дека го е направил, е малко. Има много, а му е малко. От това му е изстудял животът, щото живота го прави дребната радост. Колко едри радости се падат на човек през един живот!
А като днеска помня как го поведох на училище в града. Реката беше придошла, па и багажец имахме, минахме я с каруца на път за гарата в Белопол. Нощен влак гонехме, качих го, търкулнаха му се сълзите но бузите - беше с чувствителна душа, привързана към нас с Яница. Когато се върнах у темницата - гледам, Ботуня отнесла моста. Реката ме беше откъснала от Яница, а поля и планини ме късаха от Георги…

3
- Морно ми е, Георги, ще полегна за час - час и половина - погледна виновно Марис и затри почервенелите си очи.
- Прилегни, прилегни, тъкмо аз ще ида до гроба на мама, а като се върна, ще те разходя край реката.
Георги стана, набра здравец покрай къщата, откъсна клонка от нацъфтелия розов храст, напълни пише с вода и тръгна по пепеливата улица към гробищата. Тази улица минаваше през цялото село, после излизаше на големия завой на Ботуня, а отвъд реката, на неголямо възвишение, бяха селските гробища. Георги вървеше бавно, загледваше новите красиви двуетажни къщи от двете страни, подредените дворчета, отрупаните с плод овощни дървета. Тук-там се мяркаше изоставена и неподдържана къща, тревясал двор и с прорасла трева по пътечките. Това бяха следите на напусналите родните гнезда и на страшната самотия и безволевост на старите години… Как ни развяха ветрищата на живота, съдбата ни повика по местопредназначенията ни, както военните комисии изпращат новобранците по всички краища на страната, и само от време на време ще дойдем тук, в люлката на щастливото и бедно детство, и то ще дойдем, когато земята ни подаде сигнали, че нещо невъзвратимо се е случило. Ето днес, като прегърна кокалестото тяло на баща си, той усети как нещо изхрипа в него, как някаква горчилка се заиздига към гърлото. Старецът я прехапа, смачка я, удържа се, но това му костваше усилия. Как да му обясни, че неговата електронна машина трябвате да влезе в производство на всяка цена, че това струваше милиони валутни левове на държавата, а, от друга страна, беше победа на нашето българско машиностроене и научна мисъл. Ако старият беше близо до него, той сам да е ахкал и охкал в безкрайните и безсънни пощи на безмилостна борба с математическите изчисления, на проникване в тайните, в неизвестното, в запаметяването и „услужливостта” на машината. Сигурно е, че после сам щеше да разказва наляво и надясно какво неизбродно е полето на сина му и каква ще да е тая памет, „дека го прави”.
Вярно е, по не сме сърдечни, забелязал съм го. И аз се боря със себе си, но ти знай, че не е от закоравялост, а е от борбата с цифрите и от дълбаещата мисъл, от преумора е - нямаме време за уж дребни неща. А дребни неща няма. Като че не можем да премерим наистина най-важното. Търсим, откриваме, радваме се и се разочароваме, и пак търсим. А нали това, татко, го правим, за да е по-добре на човека. Заради него сме зарязали и не знаем и дом, и почивен ден, и развлечение, и вас поизоставихме.
Ей го и гробището. Тази пътечка, тази тънка пътечка, май водеше кьм тебе, мамо. Прости, че и пътя трудно налучквам, а ти моите пътища никога не сбъркваше, насън да те вдигнат, можеше да тръгнеш по тях… И паметниче е поставил старият, сигурно тия дни го е поставил, цветя е насадил край гроба, почистил го е… Добър ден, мамо. Ти си ме учила да бъда корав, може би защото беше прекалено нежна и чуплива в душата си, затова няма да ти казвам, че ми е трудно. Ще ти кажа само, че се научих да се боря с трудното, да го надвивам. Значи в някаква степен съм изпълнил поръката ти. Прости ме и за това, че не съм идвал - скоро ще стане година. Противоречиво е, ама да знаеш, че и заради теб не съм идвал. Моята мечта, за която ти казваше, че е неизпълнима, защото иска надчовешка памет, се сбъдна, осъществи се. Вече се произвежда моята електронноизчислителна машина, която носи твоето име «Яница»… Успях, може би повече заради тебе успях, мамо… Чакай сега, ей тук ще поставя здравеца, ще го полея с водица, ще поседя при тебе и ще вървя пак но нашите криволичещи човешки пътища…
Какво им се падна да изживеят на тая земя нашите майки и бащи, мислеше на връщане от гробищата Георги, какво хем щастливо, хем нещастно поколение. Изнесоха на гърба си войната, после се откъсваха с мъка и неясност от земята, утвърждаваха кооперативите в най-трудното време. Голяма част от мъжете на тая земя потеглиха по обектите, неграмотни и полуграмотни, подгонени от нуждата и повикани от едно събуждане, от една просветленост. Ако се сравняваме, нашето поколение ще излезе по-подготвено, по като че и по-хилаво… Виновни ли сме пред тях? Те смятат, че сме избягали от земята, че не милеем за нея, а всъщност тъгуват за раздялата с нас. Животът е такъв, хора са нужни навсякъде и човек трябва да застане там, където е най-нужен, където ще приложи най-добре знанията и силата си. Как да обясня на татко колко загадъчна е властта на проникновението, на научното откритие? Днес му разбихме главата с тия мисли за извънземните цивилизации, къде ли ще се щура по небето погледът му в следните самотни вечери?
- Марис, Марис, ставай, свечерява вече!
- А-а, така хубаво и сладко не съм спал от детските си години… Колко е часът?
Навън хлопна вратичката. Зашуртя чешмата.
- Работническата класа пристига - протегна се Марис, - а хилавата интелигенция става от сън! - и се засмя приветливо. - Справи ли се с кукуруза, чичо Матей? Сигурно си се справил, ти си печен човек.
- Останаха четири реда, ако бехте дошли и вие, отдавна да сме го свършили. А и мене ошашавихте с тия, дека са на трийсе иляди светлинни годин, копам и ги мисля, човеци ли ще са, или ще е некоя сган, дека да размири свето… А и да ги открием какви са, мигар ще дойде некой да ме избави от самотията и от мисълта по Яница, по вас…
- Яница, каква мисъл имаш по Яница, чичо? - с искрено оживление запита Марис.
- Жената ми, момче, другарката ми, се казваше Яница. Скоро ще стане година, откак си отиде.
Марис го погледна с пламнали очи, после изгледа Георги, прегърна в някакво припламнало чувство стария, после Георги, изтри сълзата, която се търкулна под окото му, и рече:
- Сега разбрах, всичко разбрах… Затова ти така защитаваше електронната машина да се казва «Яница». Шапка ти свалям, приятелю, доземи…
Матей гледаше неразбиращо. Марис изтича до стаята, извади от лъскавото куфарче снимка, голяма колкото лист за писмо, на която беше заснета машината, изобретена от Георги. В долния край на машината, върху черния преден капак бе изписано с хубави, разредени бели печатни букви: Я н и ц а. Матей сричаше тия мили на сърцето му букви, погледна Георги и заплака:
- Значи на майка си си я кръстил… Има за какво да приема и изпраща сигнали Земята, има… А аз ви бех отписал, че и да ви се скарам се бех приготвил…
Навън се чу глъчка, стъпки, Матей Орешака побягна натам, срещнаха го топлите и добри очи на Минка, малки и чисти ръчички се увиха край врата му и едно чипо после се завря в бузата му. Яница, на дядо звездичката, се притискаше в слабото му сухо тяло и сърчицето й тупаше до неговото.
Вятърът свиркаше в листата на дърветата и гонеше с дългия си камшик бухнатия тъмен облак към планината. Бурята отминаваше тихото стаено селце. Утрешното слънце щеше да изгори пирея, тая българска чингизка, и крехките тъмнозелени кукурузени стъбла весело ще протегнат ръце към слънцето.