КАПКА
КАПКА
Защо животът толкова ме мрази?
Не му личи,
но всеки път, носа си щом покажа,
ме просва по очи…
Защо смъртта тъй много ме обича,
че нощ и ден
като безумна имената срича
на хората до мен…
***
Ще трябва да приключа с тази в себе си,
която
имаше дете, не спеше нощем, за да слуша-
диша ли врабчето й със дробове свистящи,
и късаше деня на тънки ленти -
за всичко да й стигне (но не стигаше);
която
въртеше пазарлъци със смъртта,
надлъгваше се с нея до последно,
и която
винаги е знаела -
със крайчеца на разума опърлен
и със сърцето на сърцето си строшено:
все някой ден
ще трябва да приключи с тази в себе си…
***
Аз зная пътя за излизане
от Долината на скръбта:
когато се стъмни светът
и семена солени падат -
да пуснат корен във нощта,
и черни букви се разлистват -
чертаят път над пропастта,
и тъмни птици ти подвикват,
и ти през нищото притичваш
по думи - като по въже…
Като петте си пръста зная този път…
Но работата не е там: как да излезеш
от Долината на скръбта,
а - накъде да тръгнеш после.
ПРИСПИВНО
В тихото, в тихото,
в тъмното, в тъмното,
в чистото-простото,
вдън тилилейското -
спи си, детето ми,
спи си - най-после
нищо не може да те докосне….
Мама сади цветенца отгоре ти…
И ги полива - за да цъфнат напролет.
КАПКА
Над Сантяго вали -
извалява се късното лято.
А моята българска зима трепери във мен…
И колкото по-пълноводна става
реката на времето помежду ни -
толкова повече ме болиш,
сине…
КАПКА
Врабчетата на балкона
търсят врабчето ми…
То ги посрещаше всяка пролет,-
една купчинка във количката,
увита в одеяло,
все по-бледа и по-бледа…
Тази пролет на балкона ми има
само чужди врабчета…
КАПКА
След теб
всичко започва отначало:
първият есенен дъжд без теб,
първият сняг,
първата пролет…
Пролетта най-много боли:
всичко се събужда,
освен теб, детето ми…
***
Не мога да си спомня себе си…
Преди да ме зазидат дните с тежките си камъни,
преди съдбата с детски педи
сянката ми да премери, и в тях да я вгради -
не мога да си спомня себе си…
Изтръгната от здрачните си утрини,
от песъчливото им, бавно време,
от светлината, поръсена със сенките на облаци -
не мога да си спомня себе си…
Когато ме напълнят звуците, и стана видима,
когато
изтръгна очертанията си от мрака
и започна да се появявам,
когато се засричам, оглушала,
когато се произнеса на глас,
когато
изплача юли и забравя
чевръстия
и гладен
червей
в онази
шепа пръст,
която…
Не искам да си спомням себе си…
