ЕДНА КОРИСТ ИМА ЧОВЕКЪТ…
Дърветата в двора са нависнали от плод, разкривените пейки са потънали в избуялия бурен, откъм далечната страна на схлупената къщица се чува тенекиеният звук на удари с чук, а до кирпичния дувар в стара пещ, измазана с белопръстница в сбрана на купчина жарава, къкри гърне с боб. Лазар Горския се огледа още веднъж, почеса се по отдавна нестригания тил, както му беше обичая, когато му стане нещо жално, и викна към отворената врата:
- Бай Съйо, върви да запалим, че днеска окъснех май.
От сянката на сайванта излезе жилав и сух старец, засмян с беззъбата си уста, взе цигарата и седна до Лазар. Горския му подаде огънче с бензиновата си запалка, свали фуражката и се обърна към него:
- Бех вчера по Рудината, минах през Нешовското кладенче, добре си го направил. Та си мисля - е я реката каква се е извила през върбалаците, тече си надоле към Дунава, ама не бърза, избикаля, къде през вада ще шавне до некоя воденица, къде през яз ще прецеди талази - като че не й се разделя с нашите баири. Щото те я поят - във всяка долчинка изворче се обажда, тръгне такова тъничко през тревата - чак като стъпиш в него ще го видиш. И не е само - чет нямат, всяко си е пуснало нишката надолу, към Вита, къде в бързей ще се вплете, къде вир ще размъти. Кръвчицата на земята ни е това - въздиша Лазар Горския. - Кръвчицата - това е. Ама са се емнали некои да я довършат, да я изпият - и ако не сме май-май само ние с тебе… - и пак въздиша.
Бай Съйо Гараджията го слуша, слуша, седнал на пейката и подпрял буза с длан, мъничък такъв, свитичък и измачкан, със съдрани на коленете и лактите дочени дрехи, с косица по главата не толкова побеляла, а излиняла и редичка. Слуша го и кима - и аз така си го мисля, аркадаш, ама не мога така да го докарам, ти, аркадаш, много жалостиво говориш, и си прав, да знаеш. Я гледай по баирите колко гора е останала - нема овцете де да пладнуват, нема де по икиндия крак да подгънеш, та да развържеш месала с хлебеца и доматците. Ама нали и ти, аркадаш, талони им даваш церака да секат за огрев, та и ти май си от онези, дето кръвчицата на земята пият - мисли си бай Съйо, ама нищо не казва. И как такова нещо да каже на Лазар, като май само той не е забравил стареца, всяка заран ще се отбие, ще запалят от неговите, ще поприказват, вечер в кръчмата по некоя бира ще почерпи, хляб ще му купи, дърва ще уреди да му прекарат без пари…
- Днеска гледай към девет да идеш при Кръстьо в АПК-то - сменя Лазар темата, че цигарите са към края си. - Говорил съм с него, 45 лева ще ти отпусне, да идеш с тех при Миката - една печка е запазил за теб, да се не мъчиш, сайче си по къра - поглежда той към гърнето с боба. - Само я плати, аз ще дира кой да ти я прекара.
Изважда Лазар омачкания пакет „Арда - второ”, брои пет цигари в сухата шепа на стареца - повече не му дава, сърцето му не е добре, махва с ръка на неумелите му благодарности и бърза към разкривената порта. А бай Съйо Гараджията отново потъва в сянката на сайвантчето, като си говори на глас, както е свикнал от много години самота: „Имало още добри хора, ей, то май добрите хора по тоя свет се не свършват, както и лошите…”.
Посяга бай Съйо към чука, нанизва на тенекеджийския лост върху тезгяха лъскавата нова консервна кутия, прилепва към нея дръжка, като нарисувано от детска ръчица ухо и занитва със звънки удари. Покрай неизмазаната тухлена стена на сушина са наредени дървата му за огрев, а върху стара синия, по-настрани - портретчета с дървени рамки, на които той е с десетина години по-млад, в дебел костюм и изкривена на една страна вратовръзка, с медал върху ревера. И медалът, и прякорът му са от неговото училищно минало… Навремето, в годините на младостта му едно акционерно дружество много разчитало да получи поръчката за построяването на железопътна линия по нашите места. И даже построило гаровите сгради по бъдещото трасе. Работата била опечена, ама нали в оная България правителствата се сменяли през ден, това, дето подкрепяло акционерите, паднало, другото си имало свои хора, поръчало на тях тази работа. И останали жълтите постройки да буренясват в землищата на селата от тоя край. Но във Врътеник гарата не само не била запусната, а дълги години давала покрив на селскостопанското училище. Там като пазач работил до пенсията си и бай Съйо, за което всички в селото започнали да му викат Гараджията, а училищното и селското ръководство предложили пред министерството да бъде награден с медал за дългата и честна служба. И двайсет години оттогава бай Съйо обикаля с излъсканата си тояжка долове и баири, кладенчета търси, а като намери - на другия ден пак е там с количката на гумени колела, в която има торба цимент, мистрия и лопата, търнокоп, а на една връв - нанизани през ушите канчета от консервни кутии, и, разбира се - портретчетата в дървени рамки. Изгребе и изчисти кладенчето бай Съйо, пооправи му пътя през треволяка, събере камъни, та го иззида отстрани, намери някоя плоча за покрив - да се не праши, на плочата сложи канче, а в зидарията, на специално място - портретче. Да знаят, демек, ожъднелите, на кого да кажат „благодарим”, като гребнат от огледалцето на извора. Там, под снимката, той се е подписал така: „Снимката е на 75-годишния Съйо Дилов Гараджията от Врътеник.” И до нея е изправена друга дъсчица, с почти библейски закани и проклятия към този, който може да открадне канчето, да посегне на снимката или изворчето да съсипе: „Ако некой открадни снимката или канчето, или строши стъклото, или посегни да бута каквото съм направил - ръцете му да изсъхнат, се жаден да ходи!”. И с това работата му пак се не свършва ще изсече с балтията трънаците, пътечка да проправи, табелки със стрелки по тях по дърветата ще накове, да насочват жадните, ако е мочурливо - ще нахвърля едри камъни да се минава на сгода, а ако трябва - и мосте ще измайстори, от белен салкъм, с перила, както се полага… Шест села пият от кладенчетата на бай Съйо Гараджията и благославят, а той все ходи с излъсканата си тояжка по Асанчовото, Грънчар, Симеоновското, Лаловския дол, Начовска Лешница, Смраданя, Калугерица…
Една корист има човекът - да му кажат „Сполай ти!”.
Ама редко некой се сеща.
* * *
Пладне е превалило и всичко живо се е снишило в голямата жега някъде на сенчица, денят няма свършване, а слънцето не мръдва от насред бистрото избеляло небе. Лазар Горския е обиколил младите тополки под Червена стена, прегазил е реката и сега се прибира в селото по черния път - гумените цървули меко стъпват по нажежения прах, облак дребни мушици се въртят пред очите му, той маха с ръка. Пътят криволичи покрай бързеите, от едната страна е реката, а от другата - като крепостна стена почти до небето се възправя варовикова скала, надупчена с хладните отвори на пещери. До селото вече е близо, Лазар предусеща хладината на тежката сянка на ореха в двора си, когато от завоя пред него се показва човек, мъничък такъв, измачкан, като стопен от слънцето, с превързана с кърпа глава. С едната си ръка влачи количка, но от пръв поглед не е ясно той ли я тегли, тя ли го бута. Чака го Лазар в сянката на една черница:
- Абе, бай Съйо, що си не седиш по двора, ами си тръгнал в най-големата жарава баш бе, човек? И докторът ти каза да не ходиш по слънцето, ама не си такъв да чуеш. Къде си тръгнал сега?
Бай Съйо оставя количката на пътя, пристъпва и той в сянката и сяда на земята:
- До Данчова дупка стига ли?
- Къде ти в тая жега… Що?
- Щото пак са разнебитили всичко там. И плочата даже строшили… Отде се взимат тия маскари, бе Лазаре?
- Знам ли отде! То, да ми паднат… - Лазар е извадил пакета с цигарите, черпи стареца.
- Останаха ли ти? Бай Съйо го поглежда, засмива се виновно и се пресяга:
- Айде, нема да осиромашееш…
- Ти си ми дерт. Докторът нали ти забрани?
- Като е забранил, да не е тръгнал да гледа какво права? - бай Съйо е доволен от шегата си, засмива се. Засмива се и Лазар:
- Ами цимент отде намери? - сочи той книжния чувал в количката.
- Миката докара. Шест торби съм му платил…
- Ами пари?
- Нали ми каза да ида при Кръстьо - казва тихо бай Съйо и не поглежда Лазар в очите.
- Що бе, човек, нали за печка ужким… То сега лесно, ама зимъс ще видиш зор. Хората помощ му отпускат, той цимент купува, да има шашкъните какво да баталисват…
- Аз старата огледах - има как да се закърпи. Ще изкара и тая зима, пък напролет, да сме тъдява…
- Ще кърпиш… Тя продънена, кюнците изгнили… Акъл.
- Айде сега, чудо големо. Отиваш ли си?
- Аха.
- Ами айде, че денят се измина - става бай Съйо, хваща кръстатата дръжка на количката и тя започва да го тика пред себе си. А в нея звънят блестящите канчета, потраква прост инструмент, изпод разгъналата се хартия поглежда един друг бай Съйо, с шаечен костюм, с медал на ревера и с изкривена на една страна вратовръзка.
Лазар Горския гледа след него, въздиша и се чеше по тила, а в главата му се върти мисъл, която той не се и досеща, че е търсеният от толкова поети и философи отговор на въпроса за смисъла на човешкия живот.
Гледа след бай Съйо Лазар и си мисли:
„Една корист има човекът - да му кажат „Сполай ти!”
Ама рядко некой се сеща.
1982 г.
