ПОЕТЪТ
ПОЕТЪТ
Аз съм древен и гневен,
като самото изкуство,
днес се казвам Омир, а утре Блок.
Аз съм една ослепителна лавина от чувства -
поезията е моят вечен, сърдечен порок.
Аз съм порочен и чист варварин и Ромео,
кълбо от тънки нерви, един далечен град.
В своята наелектризирана държава живея
в костюм от горди и прекрасни думи
и оставам винаги млад.
Убиваха ме Дантеси, жени и епохи,
алкохол и мизерия, лудост и доброта.
Но моите песни като второ пришествие дойдоха
и завинаги заселиха света.
Царе ме пращаха на заточение, когато
заточен в словото - не чувствах това.
Любими жени ме уволняваха от сърцата си
и гилотини прегръщаха моята глава.
Имам рани от цветя, от еделвайси високи,
от мелодия на куршум, от сладка отровна стрела.
Обичам дивата неизвестност на потока,
полетял свободно надолу
от една горчива скала.
Моят път се лута нервен и неравен
под ярка арка от облаци и ветрове,
а когато нищо друго не ми остава -
сковавам си спокойно ковчег от стихове.
Защото край безсмъртието, което е в мене,
смъртните векове - внимателно - на пръсти вървят.
Аз съм цялата пееща, озвучена Вселена,
аз съм самата поезия, добила плът!
АВТОБИОГРАФИЯ
Въпрос: - Име, презиме…?
- Моето име има древна история:
То е разпъвано на кръст, Америка е открило,
Завладяло е едно безсмъртие и един кораб
И накрая - Жълтата гостенка победило.
Въпрос: - Възраст?
Аз нямам възраст. Моите години
са колкото годините на земята.
През лабиринта на много векове преминах,
за да се науча да чета,
да пиша,
да смятам.
Вече знам азбуки - слънчеви и звездни,
вече знам азбуки от мъка и радост.
Възрастта ми е вечна: тя няма да изчезне
и слънцето върху раменете ми
като златна феерия пада.
Въпрос: - Народност, вяра?
- Тоя въпрос е излишен. Вижте моите длани
с нервни възли, с парад от мазоли,
с криви линии - белези от ятагани,
с груби пори, които ухаят на земя и на пролет.
Боговете ми са езически. Те се казват Батак,
Шипка и Клокотница, Левски и Караджата.
В мен като тъмни икони
лежат априлския и септемврийския мрак,
а дъхът ми е развигорът - хайдушкият гергьовски вятър.
България е моя старозаветен храм, където
всички безбожници носят ореол на светци
и Орфееви планини разсичат с музика небето,
и издигат към слънцето своите зелени венци.
Въпрос: - Какъв сте били досега?
- Бях роб и свободен, въстанал гладиатор,
бях комунар и матрос на „Аврора”.
Хиляди и хиляди пъти живях на земята
със силни, щастливи мускули, които се борят.
Живях в един свят без император и бог,
свят, озвучен от могъщите въздишки на Бетовен,
озарен от лудите слънца на Ван Гог,
наситен със светъл и странен въздух, със пеещо слово.
Сега съм космонавт и далечни светове
издигат за мене тост със своите звездни чаши.
Безброй загадки и безброй векове
няма моята гъста и мъжка кръв да уплашат.
Диря нови звезди и нови образи диря.
Заплата не получавам:
във ведомости не е вписан моя път…
И в своето изкуство сто пъти умирах,
за да пресъздам една смърт!
Въпрос: - Основна професия?
- Писах стихове…
- Нима това е работа? -
- Стига разпити! Вече имате цяло досие.
Винаги съм чувствал честната сладост на хляба -
чувате ли вие, кадровици и сие?
Мисля, че тези сведения стигат
и да искате - повече няма да ви дам!
Моята автобиография е събрана в три поетични книги:
щом ви интересува - четете я там!
ПРИЗНАНИЕ
Обичам лудите глави -
те скитат в хиляди посоки
и никога не им върви
да вземат постове високи.
Те много често нямат дом
и другите им се присмиват,
след някакъв жесток разгром
до смърт от болка се напиват.
И после тръгват пак на път -
уверени и упорити,
така до сетен дъх вървят
и всичко плащат със главите си.
Сразена пада глупостта…
Умират догмите със нея…
Най-сетне техен е света
и имат Домове - Музеи.
Издигат паметник от страх
ония, дето са ги гонили,
пред тях се спират със поклони
и все пак - се боят от тях.
Че те са мъртви, но уви! -
дори и мъртви са опасни…
Обичам лудите глави -
горещи, буйни и прекрасни!
ОТНОВО ГРАНИЦА
Нищо не взех, освен тия седем стихотворения.
Така ми е леко - свободен от властта на вещите.
Насреща е България - бяла, зелена и червена,
аз не пея „Мила Родино”, просто чувствам Нещо.
Другите пеят. Някои не чувстват нищо,
просто се боят за своята кариера:
сърцето - мъничко, мъничко алчно огнище
за фалшивото цариградско злато трепери.
Аз нищо не пренесох през границата,
само един куфар с метафори пренесох:
те из булевардите и сокаците на Цариград са събрани
и като явни пароли
трябва да достигнат адреса.
Додето изпушиш една цигара - и светът се променя:
свърши митничарската проверка на вещите.
България - бяла, зелена, червена,
лети асфалтова и непозната насреща.
Непозната, защото едва сега я познавам напълно,
след като я видях от Босфора.
Зад стъклата нивите избухват като зелени мълнии.
Не бойте се! Оставете прозореца отворен!
Нека ни лъхне златния въздух на България -
по-златен от златото на Капалъ чаршия…
Но ти, който видя само цариградските пазари -
„любовта” си към теб не мога да скрия.
Вече сме на родна земя - и ти пееш за земята свещенна.
Ах, сега си ми особено скъп!…
Моля ти се, обърни се с лице към мене!
Никога не удрям в гръб!
ПРИЗНАНИЕ ПРЕД ТЕБЕ
В мен има всичко: аз съм един малък Цариград,
има и добро, и лошо, и много лошо.
Такъв е моят непредвиден свят:
колкото да го причесваш - той си остава разрошен.
Бих ти подарил цялата Капалъ чаршия,
ако действително струваше нещо!
Но ние с тебе сме особени „ние”
и предпочитаме една интимна среща.
Но ние с тебе знаем, че златото не струва,
нищо не струва
и в тоя свят сме щастливи.
Предпочитаме да сме млади, да се целуваме
и без злато да бъдем красиви!
Нека някой човечец носи златна верига,
верига в душата си - душа на търговец стар.
Нека културните му интереси стигат
до турския пазар.
Аз ще ти отговоря на един въпрос:
цялата капалъ чаршия не струва колкото моста Галата,
колкото гледката от тоя мост -
цялата Капалъ, абсолютно цялата!
Под този мост вълните като щастливи хрумвания светкат,
тук разбираш Цариград най-добре…
- - -
А ние живеем за една кратка гледка
и за едно дълго, безкрайно море.
Истамбул, април 1970
„КРАЙ БОСФОРА ШУМ СЕ ВДИГА”
Ветровете тупират вълните с прически бели,
а моите очи нещо не са в ред…
…Тогава границите по-често се менели,
отколкото сега - жените своя тоалет.
Тогава името България е значело повече от Европа,
най-прекрасните варвари атакували каменната броня…
И виждам върху стените на Константинопол
сянка от копието на Симеона.
Защо да не превземе тоя град?
Бялото море е надолу и на юг, на юг и надолу.
После е още неизвестният свят:
светът на Африка - на черната, вечната пролет.
Край Босфора и край тия сънувани , кървави Дарданели
една моя сълза свети в нощта като поет…
Ветровете тупират вълните с прически бели,
А очите ми…просто очите ми не са в ред.
Топли босфорски ветрове веят над живота.
Те идват от Бялото море - малката африканска цистерна.
Сравнявам го толкова грубо, защото
това Бяло море
за нас излезе Черно!
***
Не ходя винаги елегантен. Но ходя винаги човечен.
Това са моите дрехи - почти невероятни.
Не е важно как тялото е облечено -
душата трябва да е елегантна.
Ти си красива, аз съм силен - нека глупаците ни съдят!
Аз съм красив, ти си силна - ролите се менят
в театъра на света.
Най-добре е заедно да бъдем
красива сила, силна красота!
Нека си казваме всичко винаги:
премълчаната истина е половин лъжа!
Ще ти вярвам за всичко, дори когато очаквано си заминеш:
искам поне в златния вятър на поезията
да те задържа.
По-добре да огорчиш мене,
отколкото да огорчиш любовта.
Защото тя стои над тебе и мене,
над всякакви дребни съмнения
и над егоистичната нощна луна на ревността.
Както умея да обичам, така умея да мразя -
мразя определени личности, както обичам тебе.
Защото ти си сънуваната, невероятната - Тази,
която обичам почти като майка… Обичам тебе!
Бъди все така красива и вярвай:
звездата ми непременно ще изгрее.
Дори над гроба ми.
Тогава изпъди нахалния разкаян гарван
и кажи: „Моят бог още живее!”
ЗАСЕГА
Засега в любовта най-сетне съм спокоен.
Няма завист в земния ми ден.
Ще завиждам единствено само на тоя,
когото обикнеш след мен!
Нищо, че не мога да бъда щастлив -
просто нямам такава способност.
Радвай се, че съм при тебе, че съм силен и жив -
останалото е подробности.
Ти си щастието и страданието
и преди всичко - любовта.
Колко спокойни са твоите длани -
най-спокойните на света.
Сигурно никога не си виждала
толкова весел и толкова отчаян мъж.
Не ме обиждай, дори когато те обиждам
и аз ще бъда твоя хубав, априлски дъжд.
Защото съм толкова крехко и наранимо,
толкова жилаво и силно същество.
Моят климат е първичен и варварски климат,
но само в него цъфти едно златно, пеещо дърво.
Сред твоите коси сънувам сънища зелени,
забравям горчивия вкус на битието,
забравям думата „горчив”.
Затова някога можеш спокойно да кажеш за мене:
„Виждала съм го дори и щастлив!”
