Кирил Павлов

Творчеството на поета Борислав Владиков ме плени със смисловата си и музикална изразителност, която издава характерния ритъм и благозвучието на речта. Той не се налага с някакви измислени изразни средства, а с простотата, естествеността, яснотата, с богатството на използваните думи, утвърждаващи неговия „духовен” облик. Затова мисълта на изказа не робува на словесни конструкции, с които може да покаже майсторството си, а пленява читателя с умението да звучи ясно, пестеливо и образно. Така думите му се оказват нови и придобиват блясък. Раждат омайващи и вълнуващи чувства. Поетът ни прави съпричастни на своя талант, който черпи от извора на народната мъдрост и от безкрайната обич към всичко българско.
Литературният процес при него вероятно не е сложен. Това се дължи на органическото срастване с природата, на особената проницателност, която вълнува и прави читателя вярващ в романтика поет. Ранимата му душа е закалена от изминалия живот и е съпроводена от несполуки и успехи. Затова лирикът омайва с непоколебимата си вяра в доброто. За нашето време той е един Дон Кихот, който умее да страда и да мрази всичко, което е загубило човещината си.
Гражданската позиция на Борислав Владиков е изострила дотолкова сетивата му, че не подминава нищо значимо в реда и в блатото, в което загива Родината. Гневни са словата му към българските управници, които имат определена вина за трагичната участ на народа.
Без да налага своето мнение, в цялото си творчество той ясно изразява своето разбирането, че за изграждането на българската национална идентичност е необходимо приобщаване към духовния живот на народа. Това е най-скъпото наследство, което се предава от поколение на поколение.
В книгата „Наздраве за истината” Владиков дълбоко, мъдро и проникновено осмисля действителността, без да се страхува от смелите си изводи за настоящето. Като личност той не се притеснява от управниците. Ръководно правило в живота му е сакралната истина за горчивия залък хляб на народа и най-вече мисълта за трагичната съдба, която очаква Родината ни.
Пленява познанието за родната земя. Затрогва радостта, с която я рисува с майсторство и с любов („Затрепана земя”). Със съпричастие е предадено вълнението на дядо Христо за гората: „Гора с пари не се купува. Гората е време. Търпение да я чакаш… Хората си отивате, дърветата остават.” („Да гледаш отвисоко”).
В цикъла „Вглеждане в природата” словото за майката земя е толкова дълбоко, че читателят остава трогнат от поетичния изказ на такава проза, която го кара да целуне ръка на тоя „отроскотен народ”.
Разтърсващи са думите: „Защо сме тъжни, когато всичко наоколо жужи и ухае?” („Ослепено небе”). Историята е позната и жестокият Василий ще остане в съзнанието на народа като „българоубиец”. Финализирането звучи така, че човек не може да не отрони сълза: „В първия акорд на най-трагичната музика в нашата съдба. Те са първият стих от най-тъжната поема.”
Читателят, потресен, дочита финала, защото творецът майсторски е отронил сълза за войните на Отечеството, и вярва, че опирайки се на раменете на жените, ще се родят нови, „окати синове”.
До което и заглавие да се докосна, все по-дълбоко чувствам майсторството на сътвореното от Владиков.
Вгледан в цветята на Беласица и Огражден, на неспокойните води на Струма, поетът посажда дърво на живота в тази пропита с кърви земя.
За нас - хората от обкръжението му - остава удовлетворението, че сме били негови съвременници и съмишленици на идеите, които пораждат творбите му и остават завинаги в нас.
В цикъла „Уроци на Библията” звучат думите на мъдрия поет. Те се люшкат като класове на узряла житна нива и намират истината, която разпнатият Исус Христос оставя на земята. С пълни шепи творецът черпи мъдрите слова на тази вечна книга, за да ги даде на хората.
Поуките на Библията творецът съзира в труда и съжалява не без укор, че заради политиката днес хората забравиха и сеитбата, и жътвата („Най-добрият учител”).
В Библията човек открива себе си („До крайно отвращение”). Осмисля вечното присъствие на потисници и грабители (чрез паралелите между господарите някога и сега). Заклеймява издевателствата над народа, който чака толкова години правда и свобода („Тъжната наша демокрация”).
Трогателно звучат думите, че търсим в мрака на миналото непресъхналите извори на Истината. Много находчиво публицистът се обръща към древния гръцки философ Сократ: „Наздраве, философе! Чашите са пълни с отрова.
Наздраве за истината!…”
Обикновено когато се говори за творчеството на един поет, литературните критици проследяват развитието му и използват неразбрани думи. Стремят да покажат своя арсенал от словесни оръжия и познанието си, за да ни смайват. Нямам такива претенции, но държейки в ръцете си сборник от избрани стихове от поетичните откровения на Борислав Владиков „Не идвам внезапно” и прелиствайки я отначало докрай, само метафоричните заглавия на осемте му книги предизвикват у мен възхищение.
Още от първата страница на първата му книга оставам приятно изненадан и разбирам, че ми предстои среща с голям талант, на когото историята ще отреди достойно място в националния литературен контекст заради богатото му поетично наследство:

Не искам нищо повече от никой.
Мислите си, че аз съм победен.
Тревата под снега безсънно никне.
В нощта узрява бъдещият ден.

Продължават тревожните мисли, насъбрали се в уморените му зеници („Болка”). Истините, които се удрят с множеството си въпроси, тежат със силата си да „разплакват клоните на силни буки”.
Бързо затрогват раните в душата от „Смъртта на Гоце” и той, поетът, с непоколебима гражданска позиция изрича:
- Боже, кой ке води праведните люде?
Борислав Владиков намира отговора на въпросите още във времето, в което не се разрешаваше дори да се мисли така („Корени”):

Та някога, когато ме захапят
безмилостните зъби на смъртта,
от мене здрави семена да капят
и корени да пускам във пръстта.

С особено преклонение пред любимите му хора, на патриархалното Владиково огнище горят с нежните ласки стихотворенията, посветени на майката („Кръстовден”), „Последно утро” - на баща му; на топлата, сърдечна галба на жена му („На Гроздена”), на създаденото с толкова любов потомство („Завещание” - на Яна), „Памет” - на брат му Кирил, „Човекът” - на брат му Тачо.
Поетът е скътал всичко свято в сърцето си от родния край и го поднася с такава човещина, с такава готовност, че ако трябва да стъпи в жаравата, той пак би го направил, за да се раздаде без остатък.
Борислав Владиков е построил олтар, в който всеки българин може да пречисти душата си, да запали свещ и да прошепва тихо името на героите на Майка България - Ботев, Левски и Хаджи Димитър, Гоце Делчев и Яне Сандански.
На фона на тези чувства, гледайки настоящето на Родината, са гневните му изблици към онези, които в земния рай издълбаха ад („Народе…”):

И ето я - с протегнати ръце
държавата - кошара разградена.
Пируват вълци. Ние сме овце.
Послушно издоени.

Изблик на ярост е поемата „Безветрие”. В нея поетът роптае срещу ненаситните апетити на тези с дебелите портфейли, които решават кои са праведни и кои - не; ядат и пият, пият и мърсуват.
Любовта към народа укротява гневните слова и той умолително го подканя с минорни интонации:

О, нека чуят мъртви и родени,
че Шипка все по-мощно се издига
над робство, над окови, над вериги,
над правото за мъст и за омраза…
Въпросът е дали и как ще звънне
онази струна, със която можем
заспалия си дух да разтревожим.

Гамите се редуват една след друга в едно достойно сърце, пълно с любов и омраза. Читателят се бунтува заедно с поета. Финалният акорд на „Неполучено писмо”, адресирано до Никола Вапцаров, дълго звучи в душата на истинските българи:

България днес кораб
потопен е -
ни жив светец, ни пример,
ни герой.

За да се спра на твореца с всички негови вълнения, е нужно много повече време. Не е трудно да се разбере непоклатимата му вяра, че любовта е живот. Нужно е да се усети, че за него земята, която ни е откърмила, е свята и винаги трябва да я браним. Но за това са необходими томове да се напишат. Въпросите, които задава Владиков, са жизнено важни. Описанията на чувствата към родната Беласица, към Струма, Мелник, Пирин ще останат да вълнуват и поколенията след него.
Не мога да не отбележа обаче, че той е един от най-метафоричните поети в българската литература: „Хармония”, „Възвратимост”, „Защото знам”.
Най-завладяваща с удивително добре подбраните изразни средства е лирическата поема „В полунощ”. В нея дефилира настъпателната искрена изповед на човека с достойна гражданска позиция. Творбата може да се приеме като връх в пълната с негодувание душа и в сърцето на ангажирания творец към страданията на неговия род и на Родината. Той разбира, че адът не е горе на небето, а около него:

Сега живеем сред акули хищни -
съвсем безпомощни, съвсем излишни.

Човек не може да не потрепери от словата:

Бащите вечер в кръчмите се давят,
а майките от бедност полудяват.
Безделие децата ни дрогира.
Земята от бездария умира…
Народ ли е народът, или мърша?
Каква е моята вина към него?
Не съм ли жив със живите погребан?

Поетът ясно осъзнава, че любовта е живот и животът е любов. Това разбиране е пътеводната звезда в цялата му изповедна лирика. Според мен поемата стои на място, където литературната критика вече е сложила „Нощ” на Яворов и „История” на Вапцаров.
Вярата в доброто финализира оптимистично представата за бъдещето, защото истината осмисля живота на поета и поантата зазвучава метафорично:

А толкова очаквам да се съмне.
Камбана възвестителка да звънне,
да чуя, че Човекът е безсмъртен,
омразата от себе си откъртил,
от себе си и другите - така че
единствено при раждане да плаче.

Финалните думи органически ме свързват и покоряват в „Като птица разпънат”:

Като птица разпънат към вас ще летя,
ще ви търся през всичките бъдни сезони.
Ако някога с нещо съня ви смутя,
мога лесно и бързо да бъда прогонен.

Но не вярвам, защото до сетния дъх
любовта ни взаимна бе свята.
Продължавайте вие към нейния връх.
Аз ще бъда ваш корен в земята.

Житейският опит на човек, покорил билото на седемдесетте години, дава основание да вярвам, че със словото си сега Борислав Владиков е необходим повече от всякога. Извоюваната лидерска позиция налага необходимостта върхът, който е превзел, да пръска семена и корени да пуска в земята. Това е желанието в първата му книга, издадена през 1970 година, и дълбоко вярвам в казаните от него думи. Защото достойните мъже до последния си дъх защитават завоюваните позиции.
Аз вярвам в Човека Борислав Владиков. Не мога да подмина истината, че малко са и авторите като него, които притежават таланта да редактират. А словото му се подчинява като на актьор в дверите на Мелпомена. Това го прави още по-колоритен, защото стиховете му се превръщат в песни, които чуеш ли от неговата уста, преминават през сърцето. А това е Божи дар. Затова читателят остава завинаги запленен от неговото изкуство.