АКТЬОР
АКТЬОР
Изправен там, пред залата смълчана,
със стойката на неподвижна птица,
с присъствие, изцяло овладяно,
напомня на големите трагици.
В невзрачна дреха, сред декор мистичен
с неведомото храбро си играе.
До сетната си фибра артистичен,
на сцената отдава се до края.
Пространството пред него се разтваря,
страдание остава след възторга,
изглежда сякаш разговаря с Бога,
а всъщност може и да разговаря.
Или опитва да забрави нещо,
самотен, както нощем е палача.
И с тая своя дързост нечовешка
извиква в мен желание да плача.
СЪБУДИ МЕ…
Събуди ме един внезапен устрем,
промъкнал се случайно през вратата,
едно лъчисто ветровито чувство
ме завладя със сила непозната.
Усетих дъх на окосено място
и жертвеният мирис на тревите
бе глас на скъпи същества, които
с невидимото вече са наясно.
Защо ли ми се стори, че ме викат,
за да побродим заедно из рая,
дори ми се прииска да надникна,
да разбера това, което знаят.
Да се погледнем и да се прегърнем
или да помълчим край някой ручей.
Ала в ключалката като монах прегърбен
стърчеше черен и ръждясал ключът.
САРКОФАГ
Сред просторните зали с безценно богатство
спеше времето в своята урна.
Над главите ни тленни посипа праха си
златен прах от магична култура.
Колко жалки изглеждаха сухите мумии -
експонати под стъклен капак.
Някой варварски бе ги ограбил. Безшумно
приближих до един саркофаг.
Той бе черен, изящен, със своята форма
ми напомни разтворена мида,
ала вътре бе пълен със смърт, чак догоре
напоен беше с нейния мирис.
Сладка смърт. Как слугите й тъмни и знатни
тук сакрални слова са мълвили
и дълбали са образа, името, знаците,
от които са черпели сила.
За да може отвъд да премине красиво,
балсамиран, повит от жреците
и готов за живот след съда на Озирис
този, който го беше почитал.
Сладка смърт. Пожелах я и нейната милост
ме обзе, от света ме откъсна,
тя влечеше безумно, бе в мен се вселила
и за връщане ставаше късно.
Постоях в саркофага за миг, но ми стигна
и мигът да не съм вече същата.
И когато най-сетне вкъщи пристигнах,
да не съм, да не съм вече вкъщи.
КАТЕДРАЛА
Ефирна вечерна мъгла върху Сена
се стеле и въздухът лепне.
Водата размазва дълбоките сенки
на тъмни дървета и шлепове.
Ръка за ръка, ние бедни поклонници,
улавяме всеки отблясък,
фенер и дворец, силует между клоните
и търсим нататък неясното.
А Нотър Дам свети в мъглата притулена,
изящно небето пронизва,
високо възправя ажурните кули,
потайна и толкова близка.
По форма напомня за нещо в човека -
божествено смесва с жестоко,
звънти филигранно, а после отеква
по-тежко със звуци дълбоки.
И нейната музика сякаш усетил,
прегърбен и може би гладен,
самотник с цигулка, за дребни монети
излива я там на площада.
ДОКОСВАНЕ ДО МОНМАРТЪР
Сакре Кьор се белее на хълма
като тъжно лице на мим
и ни следва по стръмните стълби
стар художник-навярно мним.
Ние мъкнем нагоре статива му,
той е блед, с разкопчано палто
и зад близкия ъгъл завива
по следите на своя живот.
И оставаме с празните маси
на напудрено с руж кафене,
ти попадаш за миг у дома си
под един артистичен фенер.
Свободата нехайно ни плисва
и в студеното слънчево утро
аз се смея така лекомислено
както никога, никога друг път.
Сред Монмартър отдавна художника
сме загубили в тоя простор.
А над нас се белее набожно
като тъжно сърце Сакре Кьор.
