Ламар

Под снега са проточени дири: ситни стъпки, една след друга. А под бора са паднали клончета - върховете на лятошни пъпки и леторасли.
Дали бурята е минала тука, та е прекършила крехките пъпки на бора?Погледнете нагоре! Просторът е син, а на бора ситно трака, трепере от страх малката черна катерица!
Катери се тя все по-нагоре, трепере, зове и ти казва:
“Аз съм тук, тук-тук-тук!”
- Колко си глупава ти! Та защо се обаждаш и защо се издаваш?
- Страх ме е от човека!
- А защо не мълчиш?
- Не издържа сърцето ми. Има човекът и пушки, и кучета. Стреля, убива, пронизва на бора кората, събаря козите от стръмните бели скали!
- Но нали ти не си ни коза, ни сърна?
- Аз не съм, но съм дивеч. Човекът убива и мече за кожата, кичи жените с мойта опашка, те се надуват в лисичите кожи и казват: обичаме дивеча заради кожите!
Тоя разговор стана, когато пътувах нагоре със ските си и една катерица се качи на най-високия бор и оттам ми се обади. Тя ми разказа, че като прегризва летораслите, разредява гъстите клони, та борът да расте по-бърже.