Иван Митев

В юли, когато времето беше спряло и падаше огън, все едно че не е било друго и нямаше да бъде, и нямаше ни утрин, ни вечер, и денят бе дълъг като месец, само с три лева Куция, по прякор Магаренцето, се озова в РСВ-то на гара Карамфилово.
А то - синьо в мрачната сянка на огромната липа, разливаше станиолов блясък откъм трите си рафта с повече бутилки, отколкото чаши; пет човека седяха край седемте маси - около тях мухите вилнееха и оса се блъскаше в прозореца; отвън гукаха гугутки и пуяци им пригласяха; маранята беше дошла на една ръка оттам и подскачаше над коловозите - и всичко това, най-вече празният джоб, съсипваше от жажда Магаренцето и изпълваше с нетърпение душата му. Затова той се молеше да му стигнат парите само за една ракия, оттам нататък всичко щеше да се нареди, както се бе нареждало винаги досега, до мига, когато щеше да си тръгне с триста грама пиене в стомаха си, с благословените три чаши мастика без салата и без каквото и да е друго, последната от които избистря ума и прави мисълта свежа.
Но изненадан, че усеща безпокойството си да расте, дори когато видя, че ракията не е скъпа, той пое дълбоко въздух и разбра: там, вътре, имаше жена.
Нейното присъствие на това място беше като появата на вещица в храм. Но да, тя беше там - зад шубера, оттатък стената, край бурканите с кисели краставички и салама, при тенекията със сиренето и лука, на две крачки от него. Седеше си в кухнята и подаваше едно-друго. И пари не вземаше даже. После - казваше. ПОСЛЕ!
Магаренцето въздъхна, изкуцука и застана до шубера - срещу лицето, което не можеше да види, срещу бялата й риза и топлината, идеща оттам. Погледът му опираше в разкопчаното седефено копче, под което напираха гърдите й и той разбра защо стрелочникът, като поемаше чашата си, я разля; Магаранцето потръпна, изтръгна от върха на езика си солена слюнка и я глътна; взе ракията си, седна, протегна крак и без да шава повече, се загледа натам, откъдето идеше повеят на онова вълнение, което обръщаше и без това шантавото лято на панаир с късметчета и което Куцият не бе изпитвал отдавна, от времето, когато една бяла мишка му изтегли листче с надпис: ПАРИ.
Жената продължаваше да ходи вътре, да потраква с токовете си и да кара очите на всички да се местят от вратата на кухнята до шубера и обратно.
Магаренцето отпи и се остави на мислите си, които потекоха след първата му глътка - винаги пиеше по един и същи начин, и във всички кръчми, и тука - и след като усетеше топлата вълна, която отпускаше тялото му, почваше да му струва, че ще дойде някой, ще поръча по още едно, ще отвори дума за ония неща, които правят живот весел и смислен и ще превърне неясния му копнеж по тях в сладка реалност; винаги усещаше, че същият този човек беше някъде наблизо, може би точно в този миг - навън. Много пъти Магаренцето излизаше и заставаше на перона
- пред траверсите, цистерните, черния кран с голямата глава за вода на някогашните локомотиви, взираше се към пътя, където потракваше каручка с дядка някакъв и хлапе с него, и беше сигурен, че човекът, дето знаеше как да намести изкълчения му пръст, е от другата страна на гарата, но нямаше време да го пресрещне, защото влакът ей сега щеше да дойде, а му се искаше да продължи приказката си на масата, за да го почерпят пак.
Сигурен беше, че всичко щеше да е по-леко, ако можеше да разбере какво все пак е гарата, че го привлича с такава сила; все се заричаше, че срещне ли оня, неговия човек, ще му заръча каквото ще, само и само да се разговорят за това. И сега душата му плачеше да чуе сладка приказка, а се бяха събрали едни - цигара да поискаше, нямаше кой да му даде. На масата до вратата - млад мъж с крив нос - говореше нещо на двама скитници с тесни лица и гърбове, налепени с мухи. До тях - даскал ли беше, директор ли - с протрит костюм и на бира, искаше да му чистят обора, те му обещаваха и чакаха да им поръча ракия. Стрелочникът - избръснат, сресан и с униформа, лакътеше масата отляво на шубера, от другата страна пиеше червендалест селяк и доста му тежеше главата вече, аха да чукне чело в чашата. Имаше и един дългуч, с пилешко лице, все излизаше и влизаше и все повтаряше: „Какъв свеж въздух носи вятърът днеска, мирише на сладка погача; който иска, да вярва, който - не, пече се погача някъде, и под връшник се пече, направо на двора.”
На Магаренцето му се пиеше, ама му се пиеше - ракията му отиде на два пъти, пък нямаше стотинка повече. А вътре - трак-трак-трак, шумът от токовете блъскаше в мозъка му, а проблясъкът на седефеното копче в тъмния правоъгълник го караше да проскърцва със зъби. В главата му беше цялата, само по гласа си я представяше, и дори глезените й виждаше, и както мислеше за това, сам не разбра кое го накара да стане и да си поръча още едно - нали се плащаше после! Изправи се до шубера и погледът му погълна мястото, където щеше да се появи ракията; тя протегна ръка, постави чашата и задържа пръстите си върху нея.
Куция се наведе и взе, че каза: „Пиенето ми топлите!” Тя не реагира веднага, после устните й се свиха, почервеняха като малинки, само това можа да види, и как си взе тая чаша и постави друга след малко - тракна я върху плота без да каже нещо и пак се заразхожда, по-бързо отпреди и по-шумно. В това време влезе работник, белокос и мокър от пот; искам една бира, моме, каза той и чу: На тезгяха е касата, вземи си. Ела да развалиш, рече работникът; после ще платиш, имам работа сега, отекна отвътре. Той взе бирата, излезе, а тя продължи да си ходи из кухнята.
Стана кривоносият, събра празните бутилки и попита през шубера: Къде да ги оставя? Тука ги донеси, му рече тя, и той влезе с шишетата вътре, при нея! Магаренцето застина, другите спряха да говорят. След минута оня излезе, а погледът му беше съвсем друг, седна на мястото си и повече не продума. Всички станаха един след друг, без скитниците, и си поръчаха кой каквото пиеше: даскалът - бира, другите - ракия. Последни отзвучаха думите на Куция - почти шепот, а след тях се промъкна в РСВ-то тишината - болезнена и тежка, завъртя се като вихрушка и удари право в челата. До един наведоха глави, усетили, че така не може да продължава нито секунда повече - а чудно - нищо не се случваше и знак нямаше никакъв, че изобщо ще се случи! И тогава изведнъж човекът, който седеше от другата страна на шубера, рече високо и ясно: Васке! Излез ма, Васке, да те видим, че аз се напих вече!
Обърнаха очи към комина на скарата и зачакаха. Но никакъв звук отникъде - само осата удряше стъклото, звънтеше над главите им и напомняше, че някъде тече време. Стана полека даскалът - приглади синята си риза, разбута столовете и се наведе през отвора към мрака на кухнята: Да ни дадеш таблата, рече, да направим една; и тогава чак се чу нейният глас: „Съжалявам, бай Кольо не ми е оставил заровете.” Толкоз. А даскалът ли, директор ли беше, прехапа устни и рече с почти разтреперан глас на ония, на наемниците: Хайде да свършите тая работа! Пък те: Щом сме казали, че ще я свършим, ще я свършим, нали се разбрахме! И не помръднаха, а нямаха капка за пиене пред себе си.
Тогава се появи оня, дето не го свърташе на едно място, и пак: Аз такъв въздух досега не съм дишал, въздух, който ще ни приспи! Извинявай, Васи, подушваш ли нещо?
Нищо не подушвам, каза тя отвътре.
Някакъв ароматичен въздух, друг такъв не съм срещал… - продължи той.
В главата на Магаренцето бе останало само онова нейно: после! След кое? - се питаше. Какво още трябва да се случи? От тая по-голяма тегота не бе шетала от незнам кога в това заведение. Какво повече? Часовете се нижеха, ни приказка вървеше, ни някой се сещаше да каже по едно, стана четири следобед, Магаренцето си взе пета ракия, чичото стана да си ходи, стрелочникът караше полека, оня с клюнестия нос пак се разприказва, двамата до него малееха от обед без пиене на масата, но не мърдаха; влизаха ли някакви хора, не влизаха ли, Куцият вече не помнеше - започваше да изтрезнява и първото, което му мина през ума, беше, че няма с какво да плати. Реши да стане, да тръгне край линията и да се опита да хване нещо на стоп от прелеза. Ако тя излезеше - поне щеше да я види! Как щяха да се разберат, не искаше и да мисли; изправи се да отиде до тоалетната. Отвън бе жега и отмала, от поляната към нужника бе протегнато някакво въже, и като влезе, Куцият видя, че огромно магаре се е скрило на сянка там и няма как да го изкара. Магарето бе толкова голямо, че Куция, като се сниши и внимаваше да не го уплаши, успя да се провре отдолу. Когато излезе пак изпод белия му корем, той видя като в сън всички да изскачат от РСВ-то, и тоя, дето си беше тръгнал, и той беше там, и белокосият работник, и наемниците - всички! Трептяха в маранята, носеха се като призраци над релсите към хамбарите отсреща, и бараки някакви, и сушилни имаше там; а оня, дето все усещаше мирис на хляб, се люлееше най-отзад и викаше на всички страни: Пожаар, пожаар, голям пожар има!
Това беше моментът да си тръгне. Но точно в този миг Магаренцето усети дъха на траверсите - миришеха на пет крачки от него и го влудяваха. Сетне вече не беше напълно наясно какво иска да стори, но силата, която го накара да направи първата си крачка, го водеше неотклонно напред и той сам не разбра кога измина пътя до кръчмата, кога пристъпи вътре и надникна през вратата на кухнята. Видя, че тя го чака, или поне така му се стори - с бялата риза и пъстрата си басмена пола, сякаш покрита с разноцветни пеперуди - оттам нататък всичко беше приближаване, шепот на горещ вятър и звън от изтръпващи релси - всъщност истината беше, че Куция имаше вид на безкрайно уморен човек и на нея й беше интересно как ще постъпи мъж в такова състояние, в такъв ден, на такова място - беше й интересно до мига, в който усети острата му брада да я боде по лицето и изохка; строшиха се бутилки; те бяха най-напред върху печката, после върху купчина каси или обратно; удивлението й от силата му прерасна в желание да му изкрещи нещо, но в един момент тя усети, че той всъщност се бори не с нея, а с някакви години, дни, следобеди, хора и какво ли не; едновременно с това силите я напускаха, и последното, което чу, беше накъсаното му магарешко хълцане…
Когато Куция дойде на себе си, усети, че езикът му е порязан от някакъв счупен зъб, че коремът му е схванат и не му дава да мръдне. Беше прав, опрял гръб в стената, в ръката си държеше покривка за маса, пред краката му светеха парчета от бутилки, наоколо ухаеше силно на мастика, а тя смяташе с молив на някаква хартия.
Колко още ще седиш така - попита го, и той напъха ризата в панталона си, без да изпуска от ръка покривката. Хайде, излизай, пет и петнайсет е! - чу и застина - четири беше, когато ония се развикаха и реши да си ходи. Какво правеше тук, защо не можеше да се помръдне, какъв беше тоя хаос и защо бе толкова жаден?
Тя хвана ръката му, погледна го в очите и рече: Единайсет и осемдесет ми дължиш. Той се опитваше да запомни лицето й - скулесто, с бадемови очи и къса рижа коса. Не можеше да мисли за каквото и да е, но чу добре пак онова: Единайсет и осемдесет, ти казах! Хайде, плащай! - и му тикна сметката в ръцете.
Той продължаваше да я гледа.
- Имаш ли пари? - попита тя и преди Куцият да каже нещо, обърна
джобовете му. - Къде са ти парите?
Той вдигна рамене, нищо не го интересуваше повече.
Тогава тя грабна ножа и го насочи към гърлото му.
- Мъртъв си! - кресна. - Ще те убия! Намери веднага пари или!…
- Нямам - каза спокойно Магаренцето.
Подпираше се на стената и разглеждаше покривката за маса, която му
се струваше все по-интересна. Защо го правеше, не му беше съвсем ясно.
Тя хвърли ножа, придърпа телефона и завъртя три пъти шайбата.
- Пак същата история - каза. На Куция му се стори, че чу гласове отвън.
- Не мърдай! - викна тя.
След малко влезе железничар с разкопчани ръкави и без шапка. Железничарят се стори страшно симпатичен на Магаренцето. Всъщност досега той не беше срещал железничар, който да не му е симпатичен.
- Този ли е хубостникът? - попита железничарят.
Тя сигурно кимна, отзад беше.
И тогава този железничар хвърли страшен бой на Магаренцето. Как го
би в тая кухня - в стомаха, по лицето, и не знам къде още не го рита и удря, но истина беше - нищо не го боля после, и драскотина нямаше, само тлееше целия. Чу я по едно време да казва: Хайде, стига, единайсет лева има. Единайсет ли? - попита железничарят и се взря в него с поглед на човек, окосил чужда люцерна. После вдигна глава към прелеза и рече на Магаренцето:
- Кракът ти да не стъпва вече тука.
Какво се случи нататък - никой няма да се сети. Куцият може да
разкаже, стига да се съгласи някой да поговорят за гарата. Обещал е и да почерпи. А той никога не лъже, просто само понякога има пари.

1993 г.