ЕДВА ЛИ ЩЕ ЗАЖАЛИШ
ЕДВА ЛИ ЩЕ ЗАЖАЛИШ
„Ако зажалиш някой ден…”
Магда Петканова
Едва ли ще зажалиш някой ден -
дори на сън не си го и помислям.
Ракия няма, ако питаш мен,
а виното не знам дали не вкисна,
додето все те чаках с оня кон
през портите високи да прескочиш.
Звездите от небесния балкон
размърдали се бяха като кошер
в оная нощ, когато не дойде,
и твоят шарколия се обърка.
Бях дръпнала ръждивото резе,
щом старците заспаха като мръкна.
А мракът беше да го режеш с нож
и би погълнал жадно всяко чудо,
и виното кипеше в нея нощ,
и помня, че те исках до полуда.
Днес тате си мълчи, а мама - тя
все още се надява да наминеш.
Но огънят в очите ми изтля
и пепел - със лопата да я ринеш.
Недей да жалиш, даже някой ден
от жажда и чепикът да те стяга.
Ракия няма. Ако питаш мен -
отивай си! И шапка на тояга.
КАТО ТРЪГНА НАДАЛЕЧЕ
Като тръгна надалече
по ръба на таз земя,
не ми казвай пак, човече,
че главата си троша.
Пак ще шетам в твойте нощи -
там безсъницата ври.
Има, има време още -
цяла вечност - шепа дни.
В тях ще цъфне и ще върже,
сладък също като мед,
споменът за хляба ръжен
и за две липи отпред,
и за тебе, обич светла,
дето бял ден не видя.
Чакай само да пресметна
колко има да вървя,
че докато уж живея,
май умирам всеки ден.
Но все пак ще ти попея -
всички песни са си в мен.
Пазя си от календара
лято-пещ и зима-лед
и хронично си я карам
тази болест - с теб-без теб.
Но щом тръгна надалече,
чак към края на света -
не върви след мен, човече!
Просто ме помни така:
идвам си - ти огън стягаш…
всъщност клада е това.
Драсваш клечката и бягаш -
светя докато горя…
КАТО КАЛИНА
Като Калина в македонска песен
ще ходя подир тебе като луда!
Родата ти не били, казваш, лесни -
чифтета и кинжали - цяло чудо.
Но няма като някаква си риба
с изцъклен поглед в кухото безвремие
в дълбокото от суша да умирам,
а всъщност да съм в локва до колене.
И няма като пиле да прелитам
над глухите гори около тебе -
на босо и на голо ще се стичам
направо във съня ти нощно време.
И няма да ми викаш от вратата:
Назад, че тука друга хубост грее! -
далеч ще съм - от края на земята
ще чуеш, щом реша да ти попея.
И след като, изпяла песента си,
замлъкна, твоите нощи ще посърнат,
и с десет катинара на вратата
ти пак ще ме повикаш да се върна -
като Калина в македонска песен
да тичам подир тебе като луда,
да кипнеш в мен преди да дойде есен,
а после - ако ще да става чудо.
КАТО ЧАРШИЯ
Показах ти се - сякаш съм чаршия,
вилня по мен надълго и широко,
залиса се - то беше шарения,
то беше чудо - празник за окото.
Разголих се до кост в невярно време,
треперих посред зима като свраче.
Ти ходеше и гледаше по мене,
поспря за малко. После ме прекрачи.
Отворих се - сергия до сергия
и светех из ръцете ти - дрънкулка.
А ти до мен една пишман килия
със сетен дъх гради на пресекулки.
В един неделен ден, подир градежа -
дали видяха, чуха и разбраха -
продадох ти от паячета мрежа,
а ти си скри халката под тезгяха.
И в твоята килия стана тясно,
а аз припявам все: Вземи ме, бачо! -
макар, че като бял ден ми е ясно,
че диря няма куче дето влачи,
че ставам като гьол на калдъръма -
ще ме прегазиш - мокър до колене.
Но няма страшно, няма да потънеш,
а щом отминеш - дявол да ме вземе!
ГРОЗДОБЕР
Аз бях лято, което не помня било ли е някога,
тръгнал цигански табор - разпасан и луднал от глад.
Все те чаках да дойдеш - денят и нощта се засякоха
там, под ореха, дето нощува вековният хлад.
Вече жегата мина. Наесен ела. В листопадите.
Настигни ме на прага на дългата топла бразда.
Ще тече от лозите куршумено тъмна насладата
и по мръкнало - кой ще те види - подай ми ръка.
Там, в безкрайния ред и във края на дните - разголени,
с тръпни длани и с още кървящи от жар колене,
ще заплитаме вечност до дивата влага на корена
и ще врим - младо вино - под нашето седмо небе.
А пред утрото огън и жупел ще съскат в пролуките,
като суха градушка ще брули мълвата в несвяст!
Ще потъне земята от срам - черноземът напукан е.
Тежък грозд ще изрони презряла тъга върху нас.
Отрезнели, ще сметнем далече назад гроздоберите,
всяка огнена суша и всеки помитащ порой.
И след всички разхвърляни есени - край на разделите!
Ще притихнем в леглото на виното с чаша покой…
МАКЕДОНСКА ПЕСЕН
Простира майка ти кенари,
суши ги с вятър от Пирин,
а зад високите дувари
баща ти лее луд пелин.
Знам гроздето като куршуми
как тегнеше върху пръстта.
Наля се като сладки думи -
в хастара жълт на есента
си търся две от тях за мене -
за свят ден, викаш, ги държа.
На времето какво му дреме -
затръшна твоята врата.
Додето майка ти нашари
кенара с цветни чудеса,
ей тук, отвънка, до дувара
ела ми - луд за три села!
Оная щурава Калина
на риба стана и мълчи -
под пепел въглен, но пак има
пожар докрай да те гори.
Вземи си огънче за вкъщи,
и тръгвай - ни чул, ни видял.
Смирено влез у вас, на пръсти.
Попей си. Скоро не си пял.
С баща си вино да налееш!
Сполай ви на труда! Амин!
А мен на бял кон да ме вее
бездомен вятър от Пирин.
