МЪЖЕТЕ БЪЛГАРСКИ
МЪЖЕТЕ БЪЛГАРСКИ
Те можеха да покорят Балкана,
за вяра да увиснат на въже.
В зандани да умрат от люти рани,
но да останат! Български мъже!
Те можеха по шипченски редути
да легнат в общ и неоплакан гроб.
Те можеха в сюблимните минути
да паднат в бой „На нож!, а не в окоп.
На Еверест без кислород да стигнат,
като Манол да литнат в звезден час.
И Токио, и Рим за „бис” да вдигнат
с космическия си неистов бас.
А днес отново - свидни гурбетчии
с несвикнала на битки мъжка длан,
продават по световните сергии
за грош Джонатанасовски талант.
Левенти български! Къде да бродя,
да ви открия в паметния час,
когато тръгвате на бунт и за свобода,
та знаме да ушия аз за вас?
ЕХО ОТ ШИПКА
„Днес Шипченският проход е затворен!” -
ехти на новината словопада.
Мен иска ми се да прекъсна хора
на тая новинарска канонада,
която папагалски преповтаря:
„Ах, колко зимата е зла и люта!”,
забравила за знамето Самарско,
за гордите ни шипченски редути…
Днес Шипченският проход е затворен.
Снегът засипа с преспи планината.
А аз си мисля, че е знак отгоре,
изпратен от погиналите братя.
От падналите българи и руси,
приели своята борба достойна,
които земния си път напускат
с паролата: “На Шипке все спокойно!”
Небето спуска зимните шинели,
за да покрие лобните полета.
А в костницата костите им бели
олтарно над България просветват.
И струва ми се Вазов бди отгоре,
гласът му гневно еква над бърдата:
“Не бива проходът да е затворен -
навек по него идва Свободата!”
СЕЛСКИ ЗВЕЗДИ
Не са в журнали с лъскави корици,
ни в клип със отегчени топ -звезди.
Жени обикновени - селски жрици,
които бдят над родните бразди.
В душите им - богати ниви ширни -
се раждат обич, милост, светлина.
Даряват ги, отплата без да дирят -
изкупват сякаш хорската вина.
На масата им хляб ще се намери
за близък и далечен, чужд и свой.
Добро, що дават, на кантар не мерят -
отколешно лекарство за покой.
Тях слънце, студ и вятър ги гримират
със бръчки - неразчетен йероглиф.
Смъртта в ръцете с плетка ги намира,
а мракът ги покрива мълчалив.
Душите им отлитат просветлени -
с тях сее Бог небесните бразди.
А щом сърцата ни от болка стенат,
покой ни пращат селските звезди.
ТЪЖАЧКА ЗА СЕЛОТО
Боже Господи, виж ги селата ни
как умират немили-недраги.
А далеч са децата ни златни -
аргатуват по чуждите прагове.
Тук кукуваме ние, стариците,
за да бдим над душите на мъртвите.
И дочакваме заран зорницата,
взрени в немия купол на църквите.
Хляб вдовишки делим само с кучета -
зер, отдавна ги няма комшиите.
И посрещаме, който се случи -
инак…пак самотия до шията.
Внуци гледат с очи мълчаливи
как търгаши ни слагат ярема.
И пресмятат за дядова нивица
колко сребърника ще вземат.
Боже наш, скоро с теб ще се срещнем -
да се вайкаме - вече е късно.
Прибери ни нас, Господи, грешните
но дано пак селата възкръснат!
БЕДНОСТ
Поемат българките към чужбина
оставили роднини, дом, деца.
Към тях изстина милата Родина
и тръгват те с помръкнали сърца.
Затварят здраво чувствата си светли -
не могат да затворят горестта…
А щом усетят аромат на цвете,
си спомнят за Гергана песента.
Понякога във вечери оловни
ще се обадят в „Нощен Хоризонт”,
та звуците на родното ни слово
да ги крепят на женския им фронт.
Те в друго време можеха наверно
бунтовнически ризи да перат.
Слугуват днес без ропот по таверни,
през сълзи нощем платата броят.
Потомки на Илийца, баба Тонка
продават днес достойнство, младост, плът.
И само в криминалната колонка
ще прочетем за краткия им път.
Поемат българките към чужбина,
сбогуват се със каменни лица.
О, колко обедняла си, Родино,
за драхма даваш своите деца!
ПОПЪТНО
И няма богове, и няма ерес -
обрасли са пътеките в душите.
Не трепка даже някаква химера
за твое оправдание, защита.
А само с хляб не искаш да живееш,
макар че все за него губиш сили.
И сред самум, в пустинята вилнеещ,
минаваш с издръжливост на камила.
С душа - и кръст, и Луцифер познала,
сред дюните житейски неизтляла,
все търсиш за духа Небе, Начало
или миражна лястовица бяла.
КОРЕН
Аз съм в края на късното лято,
мойта внучка прохожда сега.
Полетяла на конче крилато,
търси багри за своя дъга.
Тя мечтае за дивна Колхида -
златно руно пък аз не открих.
Във живота - неспирна корида -
обич давах, дърво посадих.
Но за мен си остава неведом
тоя свят, който в бури расте.
И се радвам,че още го гледам
с любопитния взор на дете.
Че в зеленото земно кръжило,
приютило човека с любов,
като корен към него държи ме
детска длан - за живот благослов.
ЗРЕЛОСТ
И стават нощите ни все по-дълги,
и стават пътищата все по-кратки.
Неизплатените ни дългове
като опашка змейска святкат.
И няма вече време за раздели,
когато любовта ¬- мечтана лудост -
превземе пак душевните предели
и срине дребни страсти и заблуди.
ПОРИВ НА ЩУРЕЦ
Понякога на делника гневя се,
че ми отнема силите докрай,
че с господарския си нрав навъсен
смалява ме до мравчица комай.
Да не отвръщам поглед от земята,
със страст да спастрям хляб и зимнина.
Натрупаното после да пресмятам
чак до безспоменната тъмнина.
Но не приела делничната участ,
напускам често своя мравуняк.
С урок, от стара притча ненаучен,
поемам към несигурния бряг.
Там гоня вятъра и пия слънце -
тях делникът да ги прокуди не можа.
А колкото до хляба щурчов - зрънце
ще се намери пак за волната душа.
ДУШАТА МИ ПРОСТРЕЛЯХТЕ ОТНОВО
Душата ми простреляхте отново
с наслада и с неистова омраза.
От вашето несвършващо олово
така и не привикнах да се пазя.
Да се снишавам с вас не се научих -
привличаха ме висините светли.
А вие като подивели кучета
разкъсвахте от завист и небето.
Държахте ме внимателно на прицел -
дано да ми улучите мечтите.
Че да застреляш снежнобяла птица
е тъй престижно - даже екзотично!
И тъй: двубоят ни ще продължава
аз - на небето, вие - на земята.
Ще изгоря във своята жарава,
докато вие лихвите си смятате.
В земята родна кротко ще се свия,
ще израсте от мене стрък пелинов.
Мъже, обичани от мен, ще пият
през едри сълзи гъстото ми вино.
Дори ако в сърцата си убоги
завидите на празника ми сетен,
за вас душата ми ще моли Бога -
които всеки ден убивахте поети!
