Красимир Георгиев

Каруцата лази по серпантините около тежките нозе на Хималаите,
стъпили върху центъра на земята в началото и в края на дните.
Прекосяваме с майка ми и баща ми вселената между Дев Прайак и Ришикеш и не знаем
ще прочетем ли свещените текстове или ще ни смачкат планините.

Там някъде горе са ледниците, от които великият Ганг извира.
Мълчим по пътя като самотни треви. Нямаме какво да си кажем. Може би цял живот сме мълчали.
Едва ли всичко е казано през годините, може би думите също умират.
Може би сме си купили от съдбата мъдрост, а думите сме й продали.

Каква ти мъдрост - капризни дребнави сантиментални пуритани -
гледах на простичките им земни радости с безразличие,
задъхвах се от излишните им тревоги и старания,
преди да ме научат да ходя, аз вече тичах.

Пазеха ме в сто бронзови замъка, но отлетях от тях като птица.
Те бяха спокойното пълнолуние, аз бях разрушителното новолуние.
Разтапяха се във времето прозрачните им душици
и не намерихме време за покаяние, не намерихме време да се целунем.

Затова отворихме скривалищата на сърцата си и тръгнахме към планината -
щедрата покровителка на паметта, великото обиталище на забравата.
По този път се движи всичко, което е между майката и бащата,
който тръгне по този път, в сърцето на планината остава.

Родителите ми носят върху раменете си своите осем десетилетия,
а аз нося в джоба си своите пет и половина
и в този преход към началото на реката на реките се опират световете ни,
както обръчът се опира на спиците, а те се опират на главината.

Сякаш пътуват не към подножието на Хималаите, а пътуват към мен, за да потърсят опората.
Това е най-невероятната авантюра в живота им -
да намерят думите, да се опълчат на умората,
да отидат там, където спиците крепят колелото.

И изведнъж след един завой пред очите ни блясва сияние.
Обладани от древни енергии, влизаме в кладата на природата, захласнати
от драконовите въздишки на събудилата се памет
и от дивното диво ухание на огромен цъфнал кактус.

И както си грее кактусът в петите на планините,
решавам да го откъсна и да го взема с нас в България
като спомен за откритието, че бодлите му
закъсняла решителност и мъдра прошка разгарят.

- Тук е домът на кактуса - казва татко, - не трябва да го отделяме от къщата му!
- Тук са децата на кактуса - казва мама, - те сигурно имат нужда от него!
Милозливи са душите им, гърдите им никога не пресъхват, всъщност
цяла вечност сме самоизмъчвали техните наивни илюзии и моето непреклонно его.

И оставям кактуса при семейството му, оставям го да брои годините.
И събират Хималаите нашата кръв, става простичък и единен животът ни
и запяват помирителни химни тревите, и се превръщаме в обръча, спиците и главината,
които преплитат съдбите си и заедно изграждат колелото.

И попиват в сърцата ни тези божествени звуци
и засаждаме с кактуси нашите спомени смутни,
защото щастието се върти като колелото на каруцата -
от раждане към раждане - ту към един, ту към друг пътник.

И ме учат мама и татко да ходя, не е лесно да се прохожда, от страх примирам,
учат ме на букви, после на думи, учат ме на щедрост и на нежност.
И през тази наша последна екскурзия разбирам,
че са млади още душите им, а моята душа е остаряла безнадеждно.