ДОКОЛКОТО ЗНАМ…
ДОКОЛКОТО ЗНАМ…
Отесня ми душата от вашето “Здрасти”, приятели!
Знам, че с въглен най-чер низостта и пред вас е рисувала
куп нелепи измислици, толкова много препатили…
Има фронт на сърцата - любовта щом от тях отпътува.
Най-коварният фронт! Вие трябва страна да заемете.
Но бъдете разумни - от въглена лъха бездушие.
Кой е прав и защо - безпристрастно избистря го времето.
Има глас дори жеста на цигарата, нервно изпушена…
На животеца дрипав копнея да седнем пак в кръчмата
и да вдигнем до устните пълните чаши със истина.
Да отроним по мъжки парченца сгурия от мъчното,
насъбрано у нас, от което съвсем ни е писнало…
Да усетим пак в погледа вярната длан на приятеля.
Да олекне в гърдите. Ръцете да станат уверени.
Ех, какво, че се крият в усмивките често предатели! -
След нещастие всичко е ясно и точно отмерено…
Колко мъка изпих! А все още по детски да вярва
не отвиква кръвта ми. В какво? И какво е надеждата?
Може би съпротива? Каква? - Пред съдбата навярно…
А, доколкото знам - с вас не сме се развеждали!
ТЕАТЪР
Животът проверява всички истини.
Необходима беше тази сцена -
сред чужди край и чужди хора. Мислехме -
там любовта ще бъде защитена.
Оставаше ни само да докажем,
от самота премръзнали довчера,
един за друг, че сме родени даже -
щом пътят ни взаимен е намерен.
А публиката дебнеше развръзката -
да плаче и се смее все готова.
Дошла за развлечение, до късно тя
очакваше в играта нещо ново.
Ти искаше да угодиш на всичките
с играта си. (С това започна драмата.)
Заглъхна хора вдъхновен на птиците
и стана тясно в залата за двама ни…
Признавам, че игра като кралица
за другите. Аз бях декор. В замяна
от любовта мечтана и искрица
след тежката завеса не остана…
РОДИТЕЛИ
Децата имат свое право. Имат! -
Не са виновни те, че сме разведени.
Тежи им страшно този полуклимат -
в полусемейства и полуотгледани…
Обичат ни безкористно и двамата.
Кога и как да заличат единия?
И свиват се душиците им в драмата.
Подгонени зверчета в тях се крият.
Разкъсваме се: даваме, наддаваме.
Ни силите щадим. Нито парите.
За тях - от всичко наше се лишаваме.
Но пак дали доволни са и сити?
Затрупваме ги с проверени радости -
из щедрата ни обич запокитени.
И ни тежи, че толкоз малко дали сме
в бита си на отгледани родители…
ГРЕШКАТА
Завистниците са недоумение:
къде, каква пружинка се е скъсала?
Така изкусно бяха запоени
към ласките - одумките им, пъстрите;
ехидността - към дружелюбност някаква,
най-долните кроежи - към похвалите,
че трябваше веднъж да се подхване
и невъзможно бе да не успеят…
Потриваха ръцете си в очакване
на чудото - за него и за нея
изпуснати са вече всички влакове,
способни пак съдбите им да слеят!…
Прецизно бяха смятали мръсниците
и всичко преценено бе до присмеха:
за чувствата - отрова във кубици,
за жаждата - подправената истина,
за капката надежда - пълнолуние,
осеяно със милион съмнения,
за поривите чисти - куп безумия -
по равно и за него, и за нея.
Но болката ни отрезви сърцата.
Сценарият - не издържа! Засичане! -
Предвид не бяха взели господата
най-дребен факт наглед - че се обичаме!
РЕКВИЕМ
И къщата е стара като нея -
съсухрена, с порутени стени.
Коя ли в този свят ще надживее
другата в излишни старини?
Под схлупената и прогнила стряха
очаква своя ден последен все.
А самотата, свита в черна дреха -
сърцето й проядено гризе…
Обичаха я. Тя не заобича.
Разбрала рано своята цена -
кокетно се надсмиваше над всички.
Бе хубава. Сега - развалина.
Тогава не намираше достоен -
животът беше весела игра.
Че е дърво, останало без корен,
по-късно, много късно тя разбра.
Правнучките на нейните акрани
в очите й играят две по две.
А безпощадно една черна врана
в гърдите й светулките кълве.
ЧЕРНЯЛКА
…Тогава реката с дни мъкнела надолу
труповете на непокорните българи…
Из една легенда
Между скали, прегърбени от старост,
през вековете бързаш все такава.
Брегът познава мътната ти ярост.
И песенно спокойствие познава.
Чернялка - бяла мълния в кръвта ми!
Приспивен ромон. И внезапна лудост.
В теб детството, запретнало ръкави,
като рибарче спомените буди.
Легенди са прикътали скалите.
Разказват ги немирните ти бързеи.
Калета римски. Марко Кралевити.
Онази саможертва на момите…
И името на българската дързост,
която ражда стиховете в дните ми.
