Диана Димих

Българската белетристика има своите разказвачи-поети. Сред тях може би най-песенен е гласът на Ангел Каралийчев. Една приказна омая иде от прегорялата знойна ръж на неговите разкази. Много волност и земна хубост, много топла вяра носят Каралийчевите герои. Затова авторът гради техния свят с тревожна обич - да не повехне чистата им надежда за щастие.
За първи път се срещнах с чудния свят на Каралийчев, когато ми подариха неговата книжка “Ането”. И оттогава всяка страница от неговите приказки и разкази за деца ми доставяше неизпитана дотогава радост. А по-късно, когато опознах поетичния мир на творчеството му за възрастни, разгръщах книгите му със същото онова особено доверие към добрия вълшебник от детските ми дни. Вземах от лавицата негова творба и отново потъвах в проникнатия от светлина живот на героите му. И днес, с жест на добър магьосник, Каралийчев вдига пред мен завесата на един свят на хубост и доброта. Той умее да ни открие онова, което все още не знаем за своя народ или онова, което смътно живее в нас, което всеки българин носи в кръвта си.
Винаги съм се питала къде свършва истината и къде започва легендата в разказите на Ангел Каралийчев. Момчил притиска до гърдите си едничката радост на своите дни - мъжката си рожба. Дядо Божил стиска в немощна десница пиринчената си надежда; тъжно гледат край Куршуменото кладенче разплаканите Ганкини очи… Какъв свят, досущ като истинския, взел от него най-хубавото: копнежи, надежди, страсти, упояващи като вино думи.
Емоционалният тон на Каралийчевите бисери на лиризма иде от едно по детски чисто удивление пред тайнствата на природата и човешката душа. В този свят на пролетни копнежи и безутешна мъка хората крачат малко встрани от привичния селски бит. Техният живот е проектиран на по-широк фон - небесния фон на красивата човешка мечта. Затова образите им са извисени като в песен. Ангел Каралийчев е населил своите разкази-поеми с добри люде, които през тъмния лес на легендата търсят едно истинско, топло слънце.