Йордан Нанчев

Като кратък епически вид разказът е съпътствал развоя на родната ни литература от нейното зараждане преди векове. В по-ново време той достига художествените си върхове в творчеството на Иван Вазов, Антон Страшимиров, Г.П.Стаматов, Тодор Влайков, Михалаки Георгиев, Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Райчев, а след тях на Ангел Каралийчев и Чудомир, Илия Волен и Светослав Минков, Емилиян Станев и Йордан Радичков, Павел Вежинов, Николай Хайтов…
В художественото русло на националната разказваческа традиция днес има и десетки други имена на повече или по-малко известни автори, сред които, струва ми се, че малцина биха се сетили да прибавят и това на живеещия почти в анонимност писател от Меричлери Велчо Милев. Който обаче е имал необикновеното преживяване да се срещне със самия него или дори само с книгите му, вече знае, че в негово лице през последните няколко десетилетия съвременната българска словесност има един умел разказвач с ненатрапващо се, но мъдро и вглъбено чувство за морал и психологичност, с усет за историзъм и проникновен поглед за кризисните процеси у нас, които израждат и деформират личността и обществото. Всичко това убедително е засвидетелствувано от неговото необичайно творческо присъствие и досегашните му книги - ярки и уникални като личностна позиция и художествена интерпретация. Сред тях особено впечатляват дебютната му повест „Родът на Крачаните”, както и романите „Непомерното” и „Топлият полюс”, чието съвместно преиздаване неслучайно предстои да бъде осъществено през тази година в издателство „Захарий Стоянов”.
Но преди месец, пак в София и със също така престижния знак на издателство „Българска книжница”, се появи най-новата засега книга на Велчо Милев, озаглавена просто „Разкази”*. Стилно оформеният сборник за пореден път налага и откроява характерния облик на своя автор, определя посоката на неговите художествено-творчески търсения. Колкото своеобразни с оглед на индивидуалния му стил и на региона, който представлява, толкова и типично български, близки до сътвореното от онези предходници, за които стана дума в началото. Но в никакъв случай и повтарящи ги, което трябва непременно да се подчертае.
Този пореден Велчо-Милев сборник в известен смисъл има и представителен, антологичен характер, защото част от художествените текстове в него са познати от предишните му книги, а други са били публикувани в електронни издания за литература. Съвсем естествено е разбира се в новата му книга те да бъдат прередактирани и предложени в доусъвършенстван вариант.
Композиционно сборникът е структуриран в три раздела - „Разкази от днешното безвремие”, „Разкази от вчерашния залез” и „Пътеписи”. Хронологично местата на първите два цикъла би следвало да бъдат разменени може би, но очевидно желанието на автора е било да акцентира върху „безвремието” и може би да продължи художествената тенденция най-отчетливо изведена в предишната му повест „Записвачът на мълчания”. Пък и подобна тенденция, свързана най-вече с темата за нравствената и политическа деградация, би могло да се каже, че доминира и по-нататък в сборника.
Тя няма как да остане незабелязана дори и на фона на авторовите разсъждения, породени от досега с историческите, природни и културни забележителности, с битовите истории и легендите, които са своеобразно обособени в трите финални пътеписа, съставляващи третата част на книгата. В тях писателят си припомня за върховете и паденията в народностното ни минало и настояще, погледът му преминава край църкви и манастири, през родните места и къщите-музеи на Левски, Ботев и Вазов, спира за среща с днешните техни съграждани, проблематизира битието и политическата реабилитация на последния български монарх.
И всичко това не като самоцел, а деликатно и ненатрапчиво, в интимно-битовия контекст на едно семейно или приятелско пътуване, което за кой ли път подчертава удивителното своеобразие и строго индивидуалния художествен почерк на разказвача. Естествено противостоящ на модерно-провокативното, детайлно вглъбен и емоционално съпричастен, пораждащ по-скоро доверие и естествена човешка близост, отколкото изкуствен патос или художествена приповдигнатост.
Всичко това впрочем е и въобще характерно за стила на Велчо Милев, у когото литературността, охудожествяването никога не са били самоцелни, за когото писането винаги е било преди всичко изстрадано одухотворяване на житейския факт и психологическо откровение, а не толкова постигнат на всяка цена външен ефект или чисто словесна интерпретация.
Но такива са и неговите герои - мъдри и естествени, макар и да изглеждат на пръв поглед сломени от душевните си рани и неблагополучия. Те съществуват колкото в книгите, толкова и в света, който ги заобикаля. На пръв поглед стеснен и географски изолиран в очертанията на родното Меричлери, където преминава почти целият живот на писателя, а всъщност общобългарски, защо не и общочовешки. Защото темите и конфликтите, с които се е заема разказвачът и които са в основата на повечето от неговите литературни творби не са нито само лични, нито пък чисто регионални. Самотното битие на хората, достигнали залеза на житейското си пътуване във все по-обезлюдяващите нашенски села и градчета, емигрантската участ на техните деца и внуци, трагичните за почти целия свят глобални процеси на дехуманизация, на смазваща бездуховност и икономически натиск намират своя отзвук у всекиго. И особено у нас през последните години, откакто животът ни навлиза в ново русло. Съвсем естествено е тази толкова прословута вече „промяна”, уж желана от всички, но осъществявана от малцина и в техен личен интерес да получи и своя художествен изказ. Който едва ли може да я спре или отмени, но може да е поне някакъв „опит за лечение” на всекиго, като в едноименния разказ на Велчо Милев, в който се казва, че този свят сякаш пази „най-много болки и най-голямата си болка за тези, които не се оплакват от нищо”.
А героят-разказвач изглежда, че винаги е живял най-вече сред такива хора, самотни стръкчета „див пелин във вазата на своята есен”. Той сам като че ли е един от тях и затова само „горчивата проза на Вонегът” и „онова чудато гологлаво момиче- Шиниъд, с извънземните очи и глас и със съвсем земна покруса и горчивина”, може би, го спасяват от самотата и отчаянието/”Този сладък привкус на горчив пелин”/. Друг от Велчо-Милевите герои - Каменарят от „Весела Коледа” споделя предсмъртната си самота с изваяните в снега образи на своите близки, които не е виждал отдавна. Жена му е мъртва, синът, снахата и внукът - в чужбина, защото „България стана прокажена земя, мръсници я направиха прокажена”. Чудакът Дядо Пух пък мечтае да има кой да затвори очите му преди края и прави всичко, за да привлече вниманието на банда крадци, единствените живи хора, които биха посетили самотния му дом, за да го ограбят/”Великите тайнства на дядо Пуф”/. А старицата Вангела от „Куклата”, изоставена от собствената си дъщеря и така загубила здравия си разум, осъзнава пагубната илюзия, която я е крепяла само за миг преди смъртта си. Ивана от „Ковчег за тоя свят” също прозира в себе си и в илюзорността на житейските си заблуди докато търси начин да погребе току-що починалия си съпруг. Да не говорим за учителката по литература - един от любимите персонажи на писателя Велчо Милев или алегоричните образи на актуални „герои” от днешния ден на България в пародийно звучащото „Предчувствие за последния залез”.
Въобще в тези на пръв поглед странни истории читателят се среща с образи и събития от хаотичния свят на „безвремието”, които съпоставени с битово- хумористичните и дори леко романтичните преживелици на тримата емблематични за втория цикъл герои - Лозьо, Пиньо и Санди - изглеждат още по-мрачни и гротесково обезличени. Но заедно с шегите и приятелските задявки, в безкрайно повтарящите се носталгични коментари на тримата старци, заели като свой втори дом пейката под „женската черница”, също вече са започнали да се промъкват тревожните нотки на безнадеждността и отчаянието. „Минало ли е времето на човещината?”- пита единият от тях още в първия разказ от този цикъл -„Халеевата комета”.
И все пак това е по-скоро изключение, защото техният мъничък и по съседски дружелюбен свят все още стои някак встрани от наближаващата буря на икономическия и политически катаклизъм. Те сякаш щастливо доживяват „залеза” на безметежното си съществуване. Почти нищо от събитията извън него, за които може да се научи от Лозьовия вестник, не е в състояние да ги изведе от унеса на обичайната им катадневност и от апатията на онази приятна раздумка в минало и сегашно време. Освен може би младата агрономка, която устремно пресича улицата на велосипеда си, шумът на пристигащия от града автобус, флирта на Пиньовата снаха с момчето на Пъздера, бързите стъпки на Мотовилката или…къртицата, да речем, която се е появила в градината на Санди и не им дава мира, докато не я изровят. Е, и отсичането на Еньовата топола разбира се, един от символите на някогашната им младост и на околния свят въобще.
Това са все елементи от сюжета на разказите, съдържащи се във втория цикъл, който е по-скоро битов, отколкото социален, както вече се разбра. С особена художествена сила и въздейственост, наред с историите около тримата знакови персонажи, в него се откроят и такива образци на късия разказ като „Капелата”, „Дъжд”, „Велосипедът”, „Утрини”, „Столче на три крака”, „Яна”, „Среща с равнината” . Все в този дух от първия цикъл пък могат да се отличат „Сага за моето обгорено цигаре” и „Дупка в мрежата”, които биха представили достойно своя автор във всяка антология на съвременния разказ.
Въобще би могло да се каже, че с почти всеки от тези свои „Разкази” писателят Велчо Милев е добавил по един ярък щрих към цялостното си творческо присъствие в днешната неособено цветна панорама на българската белетристика. И това във всеки случай няма да остане незабелязано.

Хасково, 15 юли 2011 година

*МИЛЕВ, Велчо. Разкази. Издателство”Българска книжница”. София, 2011