ПОЕТ
ПОЕТ
Не отблясъкът златист
на словесни ложи –
кленовият капещ лист
ме ръкоположи.
Благодарен съм довека
аз единствено на клена –
гледам сянката му мека,
нежно отразена,
как в сребристите води
сплита тънки мрежи
и пред техните съдби
всички сме невежи.
ВЪРБА
Тя не ръми.
Самата е дъждец –
тъй крехки са ресниците й голи.
Донася само
нежният ветрец
до нея пух от сведени тополи.
И пухчетата
тихо се възнасят
като мъглица подир летен дъжд.
И си отдъхва,
радостна, върбата.
Ако си искрен, този миг задръж.
* * *
Завесата от папрат се раздира
от звънко чуруликащо трептене.
И помирява свойта глъб всемирът
с дълбочината
на тъгата в мене.
И с трепета прозвъннал отлетя
от мен и дълго сдържаната ярост.
И пак от всеки звук и лъч трептя
като цигулка,
кехлибарена от старост.
* * *
Тревици-игленици и очи
на тичинки, подминати и ничии.
Как шепота плах да различиш,
когато се боиш да коленичиш?
Присвива стави гълъбът – замах! –
в крилете лумва сила първобитна.
И аз, люлян сред полъха от тях,
смаля ли се – тогава чак политвам.
* * *
Червенобуз, април навред прониква
и вишните разцъфнали ухаят
тъй милостиво, сякаш са поникнали
от семенца, отронени от рая.
Под клоните им ручеят тече.
И ще ми се, пречистен в цветопада,
да се кача в най-лекото цветче
и да отплувам с бялата му ладия.
* * *
Душата мигновено е щастлива –
и мислите-разколници я грабват.
А този свят недрата си разкрива,
едва когато тя му се зарадва.
Тогаз се буди щастието, скрито
под всеки дремещ лист, венче и чашка.
И ти разбираш пеперудите, които
летейки, ръкопляскат.
* * *
Не март, а сякаш армии навлизат
из родните поля незавладени:
Пращат тревици-копия, филизи
развяват знаменцата си зелени.
А легионите зърна пшеница
са легнали в пръстта като във блато.
И дишат – аспарухови войници –
през крехките тръбички на стъблата.
- Тревога! Идат варвари, езичници! –
И слънцето, гнездо на страховете,
звъни като запалено езиче
в камбаната огромна на небето.
* * *
Последни локви, голи и студени,
със формите на мънички държави
и с многоклетъчно, гъмжащо население,
което есенното слънце изпарява.
Как лъкатуши – мързелив – димът,
върху духа на въздуха подписва се…
А вечер в черни хорове звънят
мушици – като преродени писъци.
ПЕТЪНЦЕ МАСТИЛО
Умирайте изящно и свенливо:
като жужене в непозната стая.
Като мухата – петънце мастило –
сред сребърната графика на паяка.
А после времето – като салфетка –
ще я попие. / Споменът е смлян. /
И само, прашни, две крилца ще трепкат
като забравен малък дъждобран.
ГЛЕДНА ТОЧКА
В памет на Николай Кънчев
Там долу – черни – бабичките плачат,
а литнала, душата ръкопляска
с криле – и се издига нависоко,
достигайки онази гледна точка.
Достигайки онази гледна точка,
отдето бабите приличат на нестройна
процесия от мълчаливи мравки,
понесли белия ковчег подобно бяло,
пречистено от сълзите им зърно.
