СЕГАШНО НЕИСТОРИЧЕСКО
СЕГАШНО НЕИСТОРИЧЕСКО
И ето – потегля последният влак.
Ти сам на перона оставаш.
Захвърляш на релсите стария сак.
Цигара последна запалваш.
И дълго се взираш във прашния път,
където и времето спира,
където на влака далечният гръб
във точка една се събира
и сетне изчезва. А с него и тя –
довчерашна твоя любима.
А днес вече чужда, далечна жена,
със нищо незначещо име…
1989г
ДОБРЕ, ЧЕ НЯМА…
Добре, че няма извор на Забравата –
там щеше вечно да гъмжи от хора,
не стъпили все още на земята здраво
и неспособни с чувства да се борят.
Добре, че няма извор на Забравата –
щях да се изкуша да се напия
и да загърбя спомените за неправди,
гнетящото ме чувство на безсилие.
Но мога ли да спра да се раздавам,
дори душата ми да е до кръв оголена?
Добре, че няма извор на Забравата,
че щях да диря извор и за Спомени…
2004г
КОГАТО ТЕЛЕФОНЪТ Е ИЗЛИШЕН…
Когато телефонът е излишен,
а думите във въздуха увисват,
и трудно може с тях да се опише
това, което толкова ми липсва,
тогава сядам тихо на балкона
и се заслушвам в шумове банални –
така илюзии ненужни гоня
и се завръщам в старата реалност…
А тя, макар и хладна, ме подсеща,
че има в нея място и за мене,
че може би от поглед губя нещо
и другаде са моите проблеми…
Когато се науча да обичам
не другиго, а себе си (за Бога!),
тогава ще са думите различни,
тогава и без телефон ще мога!
2004г
ГНЕВЯ СЕ…
Гневя се, че отново не разбрах
великия ти промисъл, мой Боже:
защо и този път не ме прибра?
Защо за друга дата ме отложи?
Или не бях достатъчно добра?
(Защото ти привикваш най-добрите).
Животът ми е сбъркана игра
и аз съм вече само нейн зрител.
Което ми е свято, се руши.
До края ли ще искаш да остана?
Езиче бях на кухите души,
но те не се превърнаха в камбани.
2004г
