ЮЖНЯЧКАТА
Познавам Красимира Кацарска от активния период, в който започнах да пиша. Трудно ми е да сложа пред името определение за нейното Его. Два пъти е завоювала с националните си награди званието литературен критик, неколкократно - на поетеса, трикратно - на есеист, на публицист… Позната е като ерудиран филолог и учител… Старши учител е с Първи клас-квалификация. Избрана е за член на Висшия учебен съвет към МОН и е носител на отличието „Неофит Рилски”… Удостоявана е със званията Учител на годината и Жена на Благоевград.
Имах късмет, че я срещнах след издаването още на първата си книга. Публицистката Евгения Йорданова ми я представи. Така тя стана редактор на десет мои художествени книги. Съвместната ни работа предизвиква възхищение у мен. Тя е едно благородно сърце, готово да помогне на всеки, който потърси нейната помощ. А такива бяха много, защото всички знаеха, че тя е знаеща и можеща. Изцяло отдадена на професията си, тя само нощно време се занимава с дома си. Спи обикновено от 2.00 до 6.00 часа, а през останалото време е общественичка, ангажирана във всички по-големи и отговорни градски мероприятия.
Останах изненадан, когато каза, че ще издава книга. Кога беше намерила време да напише такъв голям том!
Движението и трудът я зареждат с позитивна енергия, защото често споделя впечатленията си за битието на народа, който живее слепешката, в мизерия и глад.
На гърба на стихосбирката си „Кръстопът” тя пише: „Словото за мен е Добро и Истина, Дом и Път, Вяра и Любов. То ми дава усещането за пълнота на изживяването. Затова вярвам в чувствата, които пораждат всеки стих. И искам да споделя тревогите си. Искам да проведа своя диалог със света чрез ритъма на сърдечните си болки. И може би ще продължа по пътя си с надеждата, че има смисъл от раните на всеки Кръстопът.”
Затова творчеството на Кацарска се налага със своя индивидуален стил. Съвършена е интуицията й, която я води при осмислянето на езикотворческия и литературен процес. Противно на тенденцията, утвърждаваща се все по-настъпателно по отношение на обедняването и изтощаването на книжовния език, тя твори. Познанието на родната езикова практика обогатява красотата на родната й реч.
Думите, с които си служи, ако трябва да използвам мнението на Хайтов, са понятни. Тя намира начин дори и някои диалектни форми да опитоми, да облагороди, защото думите изкусно разкриват своите истински възможности само в движение, както Красимира ги навързва в магическия хоровод на стиха по време на словесното подреждане.
Когато прочетох книгата “Вълшебното огледало” на Хайтов, отначало не се съгласих с неговите твърдения, но познавайки творчеството на Кацарска и нейните трудове за обогатяването и особеностите на българския език като духовен облик на нацията, се съгласих с него.
Красимира Кацарска е извор на знания. Тя непрекъснато работи за утвърждаването богатството на книжовния език, защото съзнава, че само така ще се гордеем с нашата националност. Доказателство за това са издадените й 47 книги.
Малко са редакторите като нея, които умело защитават творбите на авторите и то с дар слово, което е удоволствие да се слуша. Не мога да не отбележа факта, че всичко това тя върши не с комерческа цел. Малко са безкористните, отговорни и всеотдайни хора като нея. За съжаление в града ни се навъдиха „редакторчета”, които ограбват начинаещи автори със солидни суми за издаване на книжлета без стойност.
Още през 1991 г., когато излиза първата й лирична книга „Южнячка”, се разбира, че в старата Горна Джумая се е родило талантливо момиче, което ще играе важна роля в живота на бъдещия Благоевград:
Аз не съм трева за косене,
аз не съм извор за жажда.
Не падам лесно на колене,
пред никой не се навеждам.
(„Въпрос”)
Израсла в семейство на интелектуалци, където корените на Доброто и на Честта са на почит, тя приема като мисия отговорността пред другите. Във всяка ситуация успява да изрази и да запази достойнството си. То поражда и болка, и радост - независимо от това, дали се среща с поредните успехи или с неуспехите си. Галещите нежни думи за смисъла на любовта се чувстват в голяма част от творбите, където тя не скрива истината, че обичта е живот. Но приятно съм изненадан от стиховете, в които поетесата, удовлетворена и щастлива, изживява свободата на словото и има смелостта да назове нещата с истинските им имена:
Не искам повече да ме отравят
с красиви думи за дела нищожни.
Прощавам и започвам да забравям,
че тръните косите ми тревожат.
(„Белязана истина”)
Или:
Този бунт у мен не е от вчера -
чувствам, че го нося векове.
Всеки ден по мене някой стреля,
а след туй приятелски ме спре.
(„Размисъл”)
Обкръжението на хората, които живеят своя живот от научени предистории, предизвиква в чувствителното й сърце болка, чрез която изразява съжалението си:
Не знам дори защо ме заболява
от непочтените дела и думи блудкави.
Но пак не мога да приема като плява
кроежите на тези хора - даже срутени.
(„Болка”)
Някои казват, че първата книга на Красимира Кацарска е закъснял залп на дарованието й. А можеше ли да стреля с гневните си слова с узаконени думи? Защо не говорят същото сега, когато за кратко време (за около 15 години) тя показа своя талант и написа и издаде книги, достойни за място на националните библиотечни рафтове? Неслучайно стихотворението, дало наименованието на първата й стихосбирка, е включено в Антологията на жълтата роза като емблематична творба на женската интимна лирика.
Кацарска търси глобални проблеми, които хилядолетия не могат да се разрешат, но без страх и със себераздаване се втурва със словото си към красотата на библейската мъдрост. За нея думите често се оказват истинското начало.
Красимира Кацарска не върви по отъпкани пътища, защото с много труд, борба и вяра си е създала своя посока и неудържимо препуска по нея. И това тя го върши философски, като търси отговорите в противоречието между личностите и социално-нравствената даденост на времето.
В стихосбирката „Път” само заглавията на циклите - „Посоки”, „Пътеки”, „Друми”, „Кръстопът”, „Стена”, „Пътища”, „Голгота”, „Завет” и „Път” - ни подсказват дълбоко чувствената изповед, която с неподправена искреност ни прави съпричастни на този стон на неспокойната поетеса. Тя, посредством лирическата си героиня, философски разкрива душата си:
Търся мир и тишина пространна,
търся истина за всеки ден.
Но горчиви делници ме грабват
и илюзиите гаснат в мен.
(„Презрение”)
Или:
След лутане и хиляди тревоги
вървя по своя път - и знам къде.
След всички болки чувствам, че ще мога
да стигна: няма да ме подведе.
Познанието на живота и нелекият път, по който върви, я карат реално да гледа на нещата, които я заобикалят, и правят трогателни словата й в „Присъствие”:
Искам само да мина по пътя си
като личност, към утрото взряна,
за да могат по дирите стъпкани
в топъл ден стихове да останат.
След превала на живота винаги идва време, в което се завръщаме в детството при родовите си корени, които филмовата лента на паметта е запазила от износване и прахосване.
Красимира Кацарска с много любов пише за всички спомени, които времето не е могло да изтрие, защото в тях оживяват семейното огнище и първите изречени думи, даващи живот - „дядо” и „баба”, „мама” и „татко”; „дом” и „двор”, „планина” и „река”…
В есетата за стария град „Завръщане” оживяват пространствата на Горна Джумая, преименувана по-късно в Благоевград, в „Голямата градска градина”, „Часовникът”, „Черквата”, „Реката”, „Домът”, „Дядо”, „При баща ми”… Освен природните дадености, взаимоотношенията в семейството, училището, тя умело рисува и много настроения, запомнящи се при различни ситуации. Тази книга е отплата за голямата й любов към старата Горна Джумая, където, за първи път отваряйки очи, е видяла късчето небе над себе си и го е споделила със своите читатели от различни възрасти.
Лиризираната проза в „Калейдоскоп” показва, че извървеният път е натрупал у нея мъдрост. Умозаключенията й са израз на нейния житейски опит, който е огледало, доказващо прозрението като спасение във водовъртежа на кръговратите. „И когато си тръгна - какво ще взема със себе си: една дреха, една книга, очила и една сълза, избърсана скришом от онези, на които всекидневно раздавах сърцето си.”
Талантът на поетесата продължава особено находчиво да се проявява и в „Мигове”. Тук чрез избраната форма на тристишията (365 - колкото са дните във високосната година) вълнуващо стига до интересни умозаключения, които карат читателя да стои над тях и да се вглежда в себе си, да я възприема с категоричните смислови знаци на душата ?:
Пътят към Бога е дълъг,
Богът като път е истина.
Страшен е кръстопътят между тях.
…
Няма да се примиря с омразата.
Няма да свикна с измамата.
Няма и да спра да се съпротивлявам.
Кацарска не пише отдалечена от хората, от времето. Тя иска да бъде с тях и да ги направи вярващи и съпричастни към нейните житейски тревоги, към вълненията и възторзите й, към атмосферата, която е заобикаля. Вглежда се и в изгрева на слънцето, и в лунните пътеки; в пулса, който тревожно бие в нея. Така тя приобщава човека към природата, която ни заобикаля, и всичко се приема като един „кръговрат” - както е назована и следващата й стихосбирка.
Всичко това е изразено сдържано емоционално, а не буквално. Независимо от безпокойството, от болката, тъгата, които тя приема като нещо реално, авторката не изпада в безизходица, а утвърждава вярата, че изпитанията правят човека способен да се справя с всичко, което го заобикаля. Ако не беше този кръговрат, който е присъствие на духа в реалностите, нямаше да има равновесие, необходимо за съществуването на света:
Когато отмилеят всички срещи
и никой за доброто не помисля -
тогава ще поискам най-горещо
да се огледам под дъба разлистен.
Разделяме се с болките си стари,
захвърляме в прахта тревоги днешни.
И само в нас дълбоко ще останат
красивите ни спомени и грешки.
(„Различия”)
Талантът на Красимира Кацарска намира сили да изкачи стълбата на познанието и чрез някогашните древногръцки и римски философи да отрази в разсъжденията си символиката на времето (в есеистичната й книга „Стълбата”). В „Азът” на авторката четем: „Неслучайно циклите са седем - колкото са дните от седмицата, които отговарят на библейския модел на Сътворението. Всеки от тях съдържа по 33 есета (годините на Спасителя), а заедно с отключващото цялата книга стават 232 (събрани, числата са пак 7).”
В „Стълбата” есетата на Кацарска не са отделно явление, а един монолитен сборник по жанр, който е рядкост в българската литература. Те могат да се сравняват с най-големите имена като Константин Величков, Здравко Петров, Николай Хайтов, Боян Болгар. Книгата не просто е подредена, а е своеобразно разсъждение върху мислите за висшия разум на способния индивид. Темите са най-различни, но за никого не е тайна, че срещата с истината е най-голямото изпитание. Това е книга, която трябва да стои „подръка”, както Библията, защото тя не е за еднократно ползване. Можеш да четеш там, където случайно я отвориш, защото всяко есе съдържа две страници. Във всяко от тях ще се открият разсъждения за всичко в живота, което ни заобикаля: за ограбвани човешки души, за наркомания, за философия, за проституция; за нещото, за нищото; за раните, за обичта; за приятелството и предателството; за живота и смъртта…
Затвърждава се мнението за умението на авторката да внушава усещането си за познаваемостта на света с неговите закони и беззакония, с неговите житейски форми и абсурди. Тя внушава, че умът не търпи зависимост. Успява да намери отговора на всички питания, носещи усещането за освобождаване от илюзиите.
Развитието в светоусещането за живота продължава и в лиричната книга „Сезони”, в която определено не се правят съпоставки с човешкия живот, а се проследява развитието на личността и се открива собственото отражение в света. Неспокойната натура на поетесата винаги търси отговори на въпросите от битието. Нейната лирическа героиня разсъждава върху пейзажа на есенната палитра. Нея я вълнуват проблемите на обичта, верността, нежността и приятелството като залог на човещината.
Както и в предишните си книги, Красимира Кацарска стои твърдо на своите позиции и не обръща внимание на незначителни неща, защото стойностите на чувствата са съизмерими с любовта и мечтите - и остават непоклатими.
Цялото творчество на Красимира Кацарска е обогатено със сполучливи метафори. Романтичният тон на извора на живота на вечната жена носи в сърцето си слънце и пролет. Тя е една книга, разтворена, както самата твърди:
И тогава без плач и преструвки
ще протегна без думи ръце.
И ще знам, че с мечтани милувки
е живяло доброто сърце.
(„Тогава”)
„Кръстопът” е книга на душевното състояние на поетесата, преминала през различни житейски страдания и разочарования. В стихосбирката вървят еднопосочно и щастието, и разочарованието от интимните спорове на сърцето. Защото животът е любов, без която съществуването е немислимо и излишно. Връзката между отделните представи, въз основа на които една представа извиква друга - „Асоциации”, допълват казаното дотук за предишните й творби, тръгнало от любвеобилното сърце на Красимира Кацарска, за да спре в сърцето на читателя. Музикалните минорни тонове са извор на голяма чувствителност, в която интимните чувства озаряват и претворяват дните й. Те, разбира се, се люшкат в две крайни посоки: едната, озарена от щастието, а другата - потънала в мъка.
Затрогващи са обичта и признателността на авторката към нейните родители. Ранимата ? душа знае, че те няма да се върнат от небитието, но Господ Бог е връзката между нея и тях. Затова и чрез посланията в Реквиема ще бъдат винаги в нея, изпълнена с обич и признателност:
Оглушала стоя под бездомните болки,
няма вече ръце от словата да стопля.
Преживеният миг надалече отплува.
И сега всяка нощ аз предците сънувам.
(„Среднощ”)
Имах родители. Слушах предците си.
Свърши се всичко. Пръстта ги пое.
Вече не виждам накацали птиците.
Бързо потънах в житейско море.
(„Горчивина”)
От пролетното цъфтене на любовта в дома й плискат смях и грейнали слънца, които тя трябва да поведе по правилната посока, така както нея са я водили.
Пиша за творчеството на Красимира Кацарска с удоволствие, защото авторката ми е духовно близка и се възхищавам от нейния непосилен труд като общественик, учител, литературен критик, човек.
Убеден съм, че името й ще остане далече във времето, защото книгите, които е написала, са категорично национално наследство. Нейното слово ще продължава да трогва и вълнува, да буди размисли и да тревожи. Ето защо и следващите поколения ще държат с удоволствие в ръцете си всяка една от книгите й, родени от мисълта за бъдещето.
