Ирена Панкева                                           

Пантеонът на българската поезия е богат и колоритен още от зората на нашата литература през Възраждането с гениални и самобитни поети като Хр.Ботев, П.Р.Славейков и Н.Геров. Здравите основи на новия литературен и поетичен храм са положени от патетичното, родолюбиво творчество на Патриарха - „стария” реалист Ив.Вазов, за да бъде продължено доизграждането му от „младите” модернисти П.Славейков и П.Яворов; от Д.Дебелянов, Н.Лилиев и останалите „черни пилигрими” на символизма; от бунтарската експресионистична сила на Г.Милев, огнения устрем и нежната съпричастност към Гаврошовците на Хр. Смирненски и от женското присъствие на „вечната и святата” Е.Багряна. Изграждането на храма на българската поезия, и литература изобщо, е интензивен, непрекъснат процес, който продължава и днес. Но ако се върнем към 20-те и 30-те години на ХХ век и времето на идеологическите и теоретични литературни „престрелки” между списанията „Нов път”, „Златорог” и „Хиперион”,  няма как да не ни озари скръбната светлина на елегичната тоналност и баладичната образност на певеца на  Септемврийските „жертвени клади”, безнадеждната самота на „планинските вечери” и спасителната сила на спомена за любовта - Асен Разцветников (1897-1951)!

По думите на Георги Цанев „като поет със свое място и значение в българската литература Асен Разцветников беше създаден от Септемврийското въстание и настроенията след неговото поражение” (Разцветников,А.Избрани произведения,т.1.София, „Български писател”, 1963, с.6 - предговор от Г.Цанев). Че това наистина е така, доказва първата поетична сбирка на Разцветников - „Жертвени клади” (1924г.), посветена на загиналите при потушаването на септемврийските бунтове (…за вас последната ми песен / с любов и скръб ще прозвучи… „Сред запустение”), която е и първата книга на септемврийската ни литература, изиграла ролята на опора в гражданския хаос. Поетът чувства като своя трагедията на народа след кървавия погром на въстанието. „Жертвени клади” е последвана от книгите и на останалите членове на т.нар.„четворка” - Н.Фурнаджиев („Пролетен вятър”, 1925г.), А. Каралийчев („Ръж”,1925г.) и Г. Цанев - сформирана около „Нов път” на комунистите сталинисти Г.Бакалов и Т.Павлов по първообраза на кръга „Мисъл”. След настъпилия разрив през декември 1924г. и преминаването на „четворката” в редиците на „Златорог” на В.Василев, всеки от творците, обявени за ренегати, по различен начин възприема създалата се ситуация. Асен Разцветников твърде болезнено изживява творческата безперспективност без „Нов път” и  три години не публикува почти нищо. Докато  през 1927г. излиза поемата „Двойник”, включена по-късно в „Планински вечери” (1934г.) - сигнал и доказателство за дълбоко разочарование, депресия и криза във възгледите на граждански и политически ангажирания Разцветников - в която лирическият Аз заявява, че не вярва в човека и в доброто, че в душата му е „пустиня” и се отъждествява с образа на печалния рицар Дон Кихот:

ДОН КИХОТ, Дон Кихот, двойнико мой, безсърдечно
                                                         осмян и премазан,
дай да целуна кръвта по разбития шлем и желязната
                                                                            пазва.

Обременен от мисълта за изкуплението на Каин, братоубиеца, отдал се на личната си трагедия и, по думите на К. Зидаров, превърнал многобройните си болки в „жестоко оръжие”, обърнато към себе си,  Асен Разцветников няма да може да допусне отново в счупеното си „златно” сърце „жилавите роби на труда” и „безбройни черни братя” („Посвещение). Защото Исус, изгонил търговците от храма, сега на свой ред е прокуден от самите тях и светът се превръща в „безумна индустрия”. След разбитите надежди за справедливост и по-добър живот, след ужаса и картеча, като зов за помощ от поета се изплъзват стиховете в „Двойник”:

Вали тишина и забрава.
И в мрака, безкрайно дълбок,
издига се вопъл сподавен:

„Тук има ли някъде бог?”.                                        

Отчаянието и пълната самота на индивида откриваме и в „Декември”:

Моя свят е зарит, аз едничък сред него стоя -
аз стоя тук един, като стълб в съсипните, и чакам
да се сринат над мен небесата, снегът и нощта.

Къде обезвереният, безнадеждният самотник, понесъл на крилете на крехката си, ранима душевност скърбите на света, може да намери утеха и да почерпи сили, ако не в „чудния свят”, където „всеки е чист като утро и с леките птици е брат” - сред възраждащата чистота на синята планинска природа; там, в степите, където е жив и споменът за любовта, а пейзажните картини са израз на душевното състояние  на лирическия герой! Така през 1934г. на бял свят излиза „най-добрата поетическа книга след войната” (според анонимно изказване) - „Планински вечери”.

Трябва  да отбележим, че Асен Разцветников не е прокомунистически поет, за какъвто са го смятали заради сътрудничеството му със списание „Нов път”. Г.Цанев напразно се опитва да го сравнява със страстния устрем  на „огнените гриви” на Хр.Смирненски. У нежния романтик и раздвоен Дон Кихот липсва патосът на „юношата” от Ючбунар. Изтъквайки достойнствата на „Жертвени клади”, Вл.Василев доказва, че творчеството на Разцветников няма нищо общо и със символизма. Главният редактор на „Златорог” е  първият, който забелязва в поетиката на Асен Разцветников съчетаването на два жанра - балада и елегия. В този смисъл много прав се оказва Н.Фурнаджиев, когато твърди, че „в „Жертвени клади” можем да доловим нещо родствено с Дебелянов”! Казаното с пълна сила важи и за „Планински вечери”. Връщането назад, търсенето на „пристан и заслона” („Скрити вопли”, Д.Дебелянов) в спомена за родното и за любовта („Помниш ли, помниш ли тихия двор”, Д.Дебелянов), както и елегичната тоналност са общ знаменател между двамата. Освен това според А.Разцветников съприкосновението с Дебеляновата поезия „укрепва вкуса ни към стихотворенията с фабула”. Въпреки че в сюжетната поезия често се откриват прозаически елементи, това не я превръща в опростенческа литература спрямо идеята за високото изкуство, особено ако е подчинена на народнопесенната стилистика. Както е видно, освен библейските реминисценции, един от основните темели в поезията на Разцветников е именно българският фолклор. По народни мотиви са неговите „Подслушани песни”. Няма как идеите на сдружението „Родно изкуство”, съществувало през 20-те и в началото на 30-те години на ХХ век, да не са се отразили върху творческия му мироглед. Освен това в литературата по това време доминиращи жанрове са легендата и баладата, която поетът майсторски  съчетава с елегично звучене и създава уникалната си, неповторима лирика - с който и друг автор да го сравняваме, съпоставката все няма да бъде точна! Но както забелязва А. Бакрачева, А.Разцветников никога не изменя на „типичното за българската поезия реалистично светоусещане” ( Бакрачева А., Заложби на отвореността, http://www.nbu.bg/webs/amb/alba/public/potenti/pot-ar.htm, 01.02.2010).  След края на Първата световна война, по думите на Ц.Ракьовски „връщането към родното е нормален рефлекс на всяка една интелигенция, осъзнаваща, че градският характер на културата всъщност не може да се свърже с понятието морал, както и с понятието духовност” (Лекционен курс, СБЛ Iчаст). Именно надмощието на покварата, на материалното и потребителското, заменили светлите, окървавени идеи за равенство и справедливост на Септемврийското въстание, превръщат личността и поета Асен Разцветников в индивидуалист и самотник, който реагира шизофренно на неприемливата за него действителност. Затова в този момент призивът „Назад към родното!” за него се явява като един възможен изход от кризата. Връщането към националната митология, към фолклора не е само опит да се сглоби отново националният идеал и да се съхрани типично българското от агресията на модернизмите, а е и отворена врата към ценното, градивното и естетическото в живота и изкуството. В този смисъл се избягва натуралистичното, етнографското. Изграждането на картината на родното се осъществява чрез декоративизъм на националните черти и образи.

Г.Цанев твърди, че в поезията на А.Разцветников „срещаме повече, отколкото е нужно” „образните средства  на селския опит… Те изпълняват понякога в книгата му „Планински вечери” само декоративна служба. Всичките тия „лехи”, „помничета”, „шипки”, „смин и здравец”, „пъстра шевица”, „гуня”, „китено губерче”, „дъбово столче” и пр. свидетелстват за увлечения в народното и в чувства, и в стил” (Разцветников,А.Избрани произведения,т.1.София, „Български писател”, 1963, с.26 - предговор от Г.Цанев). И още: „В диренето на нови поетични средства някои от поетите след войната се увлякоха твърде много от образотворчеството. Тук има влияние безспорно руският имажинизъм - и главно Есенин. Това увлечение се проявява в сбирката „Планински вечери” на Разцветников в особена форма, при която то се съединява с богато използване на фолклорни елементи” (Разцветников,А.Избрани произведения,т.1.София, „Български писател”, 1963, с.27 - предговор от Г.Цанев).

Смея да не се съгласявам с горепосоченото твърдение на Г.Цанев за прекаленото образотворчество, защото всеки образ в поезията на Разветников има своето място и значение и защото литературният критик  противоречи сам на себе си, казвайки за поета и следното: „Роден в село, изпитал несгодите на нерадостен сирашки живот… той попива цялата романтична атмосфера на народните песни и приказки… От фолклорните образи се възпитава неговото поетично въображение” (Разцветников,А.Избрани произведения,т.1.София, „Български писател”, 1963, с.7 - предговор от Г.Цанев).  Как тогава те представляват само декор, когато селската атмосфера е негова естествена същност и среда, в която е отраснал и физически, и духовно, поетически; когато светоусещането му се пречупва през призмата на ценностите на народната митология, на мъдростта на фолклора?!? Неприемливо е и твърдението за безспорното влияние на руския имажинизъм върху поетическите образи на Разцветников. Търсенето в тази посока е напълно безпочвено - образът у имажинистите е = на самоцел, съпроводена с формализъм и безидейност. А у А.Разцветников, както казахме, всеки образ е значещ, натоварен е с конкретна формална, но и съдържателна функция и участва в цялостното изграждане на творбата. За да не бъдем голословни и за да проверим дали това е така, нека да направим структурен анализ на първото стихотворение от цикъла „Планински вечери”: 

 АЗ ИДА от стръмните чуки и нося тояга на рамо -
от чуките, дето издигат качулки от гълъбов камък.

На пазви ми кичур иглика гори като пъстра шевица
и бродя аз в тъмните друми и мургав, и див като
                                                                    птица.

Зелената вечер умира.Там бухал в раздолите буха
и падат безшумно звездите въз мекото пролетно рухо.

Къде да почукам тъй късно?Кой морния друмник
                                                                   ще пусне?
О, дайте ми дъбово столче и хляб, и усмихнати
                                                                         устни.

Аз нося ви медени пити от диви пчелини в горите
и сини зърна боровинки, със бисерна пепел покрити,

аз нося ви билки и въздух от чистите тихи простори,
де вечер вселената звездна с вековните буки говори.   

На пръв поглед бихме го възприели като пейзажна лирика, към това впечатление ни насочват природната картина, описанието на идването на нощта и тревогата на закъснелия пътник. Но ако вземем под внимание използваната народнопесенна лексика, по-скоро ще  го определим като балада. Лирическият герой буквално нахлува още в началото на първия стих. Чрез декларацията АЗ ИДА заявява категоричното си присъствие, което не търпи никакво оспорване. Той казва: “Закъснял пътник съм, слизам от върховете на планината, нося билки, които лекуват всичко, свежест и хармония - кой ще ме приюти, отворете ми!”.

АЗ ИДА от стръмните чуки и нося тояга на рамо -
от чуките, дето издигат качулки от гълъбов камък.

Да си припомним, че планината е умален модел на световния ред, хипостаза на Световното дърво. Върхът, покривът на къщата, короната на дървото - това са все символи на горния, небесния свят.Лирическият герой носи “тояга на рамо”, която е атрибут на овчаря. Но тук не става въпрос за никакво стадо. Дали лирическият Аз не е самият Бог - пастир на стадото от хора, който слиза от царството на вечността, идва, за да вкара грешниците в правия път (тояга = наказание)?

Важна е и метафората “качулки от гълъбов камък”. Естествената окраска  на гълъба в природата е сивият цвят, тогава в случая

 камъкът = гранит - символ на постоянството и вечността. Надгробните плочи на починалите се изработват именно от такъв камък. Тук е възможна и друга интерпретация. Тъй като гълъбът е обитател на короната на Световното дърво, камъкът може да е и мрамор (бял цвят = светлина = Бог).Та нали Светия дух се явява във вид на бял гълъб, бял е и гълъбът, известил на Ной за спасителната земя.           

На пазви ми кичур иглика гори като пъстра шевица
и бродя аз в тъмните друми и мургав, и див като птица.

Игликата - едно от първите пролетни цветя, символ на обновлението, е сравнена с пъстра шевица. Освен това тя гори, израз е на светлината, на соларното. Шевицата е като ризница за душата на човека, слага се върху празнични дрехи, предпазва от уроки. В нейните фигури са закодирани знанието на човешкия род, календарът, сезоните, т.е. хоризонталният модел на света. А като го наложим върху вертикалния (планината, Световното дърво), не се ли получава съвършенството?

Погледът постепенно се снижава. Оформят се бинарните опозиции горе(чуките)- долу(тъмните друми); светлина-тъмнина(като израз на хтоничното); небесно-земно.Затова и лирическият герой е “мургав” - слизайки в подножието, все повече се усеща и опозицията добро-зло (двете начала у човека).Той е “и див като птица”, див = неопознат, абстрактен като другия свят, чийто представител е и самата птица (медиатор-лети горе, но гнездото й е долу). Като потвърждение на казаното дотук идват и следващите стихове:

Зелената вечер умира.Там бухал в раздолите буха
и падат безшумно звездите въз мекото пролетно рухо.

Вечерта е олицетворена чрез метафоричния глагол умира.Зелената вечер = привечер, когато светлината си отива и отстъпва място на нощния мрак.Тъмните друми = земния свят = раздолите. Бухалът, символ на мъдростта и предсказанието, е оракулът, жрецът, пророкът, който предупреждава за идването на Бога.И друг знак ни води към същата семантика - падането на звездите (ново начало) =  златен дъжд - атрибут на върховния бог. Небето и звездите = крината с жито = посятото от Бога семе. В този смисъл “мекото пролетно рухо” не е метафора на облаците, а на цъфналите дървета.

Трите двустишия, които разгледахме дотук, ще обособим като първа част на стихотворението: Слизането на Бога от небесното царство. В следващата строфа, която същевременно е и втора част на стихотворението, използваното до момента сегашно време вече е заменено с бъдеще време. В случая това е проява на несигурност, защото въпросът е кой ще пусне закъснелия, самотен и уморен пътник в дома си.

Къде да почукам тъй късно?Кой морния друмник
                                                                     ще пусне?
О, дайте ми дъбово столче и хляб, и усмихнати
                                                                        устни.

Във възклицанието “О, дайте ми” е използвано повелително наклонение. Това е заповед на този, който е над всички. Но какво иска той? Троновете на царете са изработвани от дъбово дърво, а тронът на Бога не може да бъде нищо друго, освен дъбово столче - израз на скромността. Да не забравяме, че дъбът (Световното дърво) също е израз на върховното божество, символ е  на мъдростта и дълголетието. Хлябът = тялото Христово, усмихнатите устни = добро отношение, любов към Бога и към ближния.

Със следващите две строфи се оформя една трета семантична част в стихотворението. В нея лирическият Аз обяснява какво носи:

Аз нося ви медени пити от диви пчелини в горите
и сини зърна боровинки, със бисерна пепел покрити,

аз нося ви билки и въздух от чистите тихи простори,
де вечер вселената звездна с вековните буки говори.

 Като имаме предвид устройството и функциите на пчелина, не е ли той израз на задружното, трудолюбиво семейство? Медените пити са със съвършена конструкция, те са символ на космоса, на вселенската подреденост. По техен образец се правят космическите станции, предполага се, че са структура на ДНК.Тогава лирическият герой не ни ли носи модела на съвършеното обществено устройство? Боровинките, билките не са ли манната небесна, която се сипе (затова четирите стиха представляват едно изречение - непрекъснатост на действието) от “чистите тихи простори” на другия, божествения свят? Това друго царство - звездната вселена, която “говори”,т.е. кореспондира с “вековните буки” - израз на върховния бог при славяните.

Да насочим вниманието си и към архитектониката на стихотворението.То е написано в силаботоническо стихосложение - броят на сричките в отделните стихове е съразмерно еднакъв, редуват се срички с ударение и срички без ударение - в зависимост от ритмическата стъпка. Тук тя е трисричен амфибрахий (една неударена, една ударена и една неударена сричка), а по - точно: шестостъпен амфибрахий. Но стихотворението започва със стъпка спондей, забелязваме две ударения едно до друго и сричката местоимение АЗ става утежнена, т.е. акцентира се върху нея: АЗ - алфата, началото, творецът. Стихотворението е изградено от дванадесет стиха, организирани в шест двустишия. Всеки стих се състои от осемнадесет срички (изометризъм), като между деветата и десетата има цезура. Двустишията предполагат съседна рима, каквато е и в случая; използвана е женска рима (ударена и неударена сричка в края на римата).Забелязват се и вътрешни, скрити рими, които спомагат за по-добрата мелодика, за еуфонията: късно/пусне/устни; пити/горите/покрити. Амфибрахият, женската рима, спондеят и цезурите създават усещане за забавеност и широта на действието, което въпреки това е достатъчно ритмично заради съседната рима!Откриваме  инверсии (”бродя аз”, “аз нося ви”,” вселената звездна”) и сравнение (игликата е като шевица).Освен метафорични (”гълъбов камък”, “зелената вечер”), използвани са и пряко характеризиращи епитети (”морния друмник”, “сини зърна боровинки”), но в контекста на семантиката това не е много сигурно. Пъстра, тъмните, зелената, сини, бисерна, звездна са  зрителни епитети -  с тяхна помощ си представяме колорита на картината.Откриваме и слухови: безшумно (наречие), тихи.     От гледна точка на съвременното състояние на книжовния български език  забелязваме, че в стихотворението са използвани архаични думи. Предпочитам да ги определим като лексика от народнопесенната стилистика, защото звучат красиво и съвсем на място. Такива са: чуки, друми, друмник, въз, рухо, морния; нечленуваната форма “на пазви ми”; неправилно образуваното множествено число на съществителните друм и бук.Смятам,че архаичната лексика в това стихотворение е едно от неговите достойнства. Също така се убедихме, че Разцветников не само в „Жертвени клади”, а и тук не се отказва от внушението, дори и подсъзнателно, на библейските  реминисценции.

Да проследим нещата и на звуково ниво.За звукописа се използват фонетични способи като алитерация (комбиниране на еднакви или сходни съгласни в унисон с настроението и съдържанието); асонанс (съчетаване на вокали).Тук те са в хармонично единство, с което се постига мелодичност на стиха и интонацията.

Доминацията на широката отворена гласна О (употребена 38 пъти) ни насочва към семантиката на кръга като символ на безкрайната Вселена, в която слънцето, звездите и планетите са с кръгла форма; води ни към цикличността и повторяемостта на нещата. В такъв случай, след като е имало Първо, защо да няма Второ пришествие? И както вече се убедихме, слизането на “закъснелия” друмник от планината с тояга на рамо изразява точно него. Вокалът У е употребен 18 пъти. Той указва придвижването на същините не във вселенски измерения, а на по-близки разстояния: от чука на чука, от върха до подножието, в раздолите.Чрез него слухово ни е внушено как самотният друмник чука на вратите и се надява да му отворят: чуки, чуките, качулки, кичур.За отбелязване е, че в последните четири стиха (третата част) вокалът у е употребен само веднъж. Това предполага, че лирическият герой е спрял да чука, защото са му отворили. Звукът у ни помага да чуем ясно бухането на бухала, дори и безшумното падане на звездите в “мекото пролетно рухо”.Сонорният консонант р се повтаря 23 пъти.Чрез него са изразени вътрешното напрежение и тревогата от неизвестното, неспокойствие и усещане за заплаха, страх от наказание. В осмия стих например няма нито едно р, напрежението отстъпва място на очакването, че някой ще приюти пътника.За постигане на равновесие и  омекотяване на напрежението от другата страна на везната са поставени съгласни звукове като т (28 пъти), в (20 пъти), к, ч, х, д и др.За постигане на музикалността на стиха спомагат и метафоничните структури (например на звук р + вокал: ръ, ра, ур, ри, ра, ро,ру, ур, ер, ра, ра и т.н.). Освен за мелодиката, звукописът в това стихотворение има съвсем явно значение и за предаване на настроението и вътрешния замисъл, като ще отбележим, че те представляват абсолютната хармония на едно съвършено цяло. И всичко това, за да се убедим, че самотният пътник, слязъл в ниското на битието по вертикалата горе-долу, преди да се изкачи отново, се надява на чудото на споделеността!

 И това не е Исус, дошъл да търси възмездие от Каин, а романтичният мечтател ( …и поглъщах с огнените приказки / лами и русалки, и звезди. „Мечтател”) и поетът, който сам си дава кураж да продължи да живее:

Носиш гняв и скръб, и нежност,
и тежиш от тъмнини,
потопи ги в тая свежест,
удави ги - и стани!

                               („Поет”)

Религията, библейските образи са постоянна опора на лирическия Аз, те имат решаваща роля в критични моменти:

И ето: виждам сребърна одежда
И златен кръг, и румени страни -
И сам Христос над мен глава привежда
И буди ме, и шъпне ми: „Стани!”.

                                              („Пряспа”)

 По думите на Албена Бакрачева, накъдето „и да се впусне, този неспокоен и търсещ, изключително богат, но и изключително раним дух не може да не открие своята Голгота. Да бъде разпнат е неговото постоянно състояние и ако тук е трагедията му, то и в живота, и в поезията тя е изживяна невероятно красиво. И морално”    (Бакрачева А., Заложби на отвореността, http://www.nbu.bg/webs/amb/alba/public/potenti/pot-ar.htm).             

И докато у Дебелянов завръщането на „скръбните и нещастните” в топоса на родното може да се извърши по хоризонталата назад единствено чрез спомена („Да се завърнеш в бащината къща”), разположен в хроноса на миналото, то за безнадеждния самотник на Разцветников нещата стоят по друг начин - неговото завръщане може да бъде реално осъществено, тук и сега. Но лирическият Аз отново е раздвоен и като че ли непрекъснато претегля всички за и против това завръщане към корените:

О, тежко е, дошъл след толкова погроми
из чуждите страни,
да нямаш ни един-едничък хубав спомен
от свойте детски дни.

                                   („У дома”).

И точно когато изглежда, че огорчението и негативизмът ще надделеят, той опонира сам себе си:

Търново, гроб на могъщите битки и буните,
нощем невидим аз ида под твойто небе,
ида и ровя, и търся засменият юноша
с ясни зеници и чисто безгрижно сърце!

                                                      („Търново”)

Завърналият се блуден син, романтикът, помни „грамадните звездни гроздове над Царевец / и във ръката ми - кротката, хладна ръка”. Любовта е тази, която може да го възроди, но у Разцветников тя е спомен. И тук откриваме допирните му точки с Дебелянов - носталгичният порив към миналото, породен от липсата на естетически опори; разминаването между реалното и художественото време; наличието на два мотива - за душевното състояние на лирическия Аз и този за спомена, както и диалогичната форма на общуване.

Човешката душа е уязвима в стремежа си към хармонията. Трагичен е споменът за любовта, защото разкрива неосъщественото й щастие. Но и  Дебелянов, и Разцветников търсят утеха в спомена за нея, за да се окаже, че тя в действителност е била само сън:

сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

                                   ( „Помниш ли, помниш ли…”, Д.Дебелянов)

И:

Може би сънувам: сън във звездна вечер.
Може би съм мъртъв. Сто години вече.

И сънувам в гроба дълги сто години,
че в полята свети утро ясносиньо

и че аз, потънал в свежест и люляки,
на тревата тихо плача и те чакам.

                                  („Степ”, А.Разцветников)

Сънят - тази малка смърт и имагинерен свят, в който душата си почива от терзанията! У Дебелянов откриваме една категоричност, равносилна на отказ от щастието - любовта не е нищо друго, освен сън; а това „може би” у уж безнадеждния самотник Разцветников, уж е  колебливо и несигурно, а в действителност е израз на надежда! Ако у Дебелянов любовта е безнадеждна заради неизбежната раздяла („Аз искам да те помня все така”), то цикълът „Степ” на Разцветников говори за нещо друго! Повтарящият се рефрен:

вятърът в будните, сухи треви
твоето име неспирно мълви

разкрива, че спасителна сламка за самотника е именно надеждата, че любимата, тази тъмна пътница със зелени очи,  може да се завърне и любовта да се случи отново! Ярко потвърждение на това е третото стихотворение от цикъла „Степ”, което е истински литературен шедьовър! Повторението на израза „но все пак” е асоциация за очакването, че желаното чудо ще се случи.

За нея ли, малки мушици, за нея ли плачете -
момичето с двете зелени звезди под клепачите?

Клепачите - тъмни върби надзамислено езеро,
и двете лунички - от влюбен магeсник извезани.

Лежа във тревата и тихичко шепна ти името -
десета година, откак си безвестно заминала.

Десета година, как чакат очите ми,слепите,
десета година, как бавно угасвам сред степите.

Аз зная, че ти си навеки за мене загубена,
но все пак люлея и лъжа сърцето си влюбено,

но все пак те диря в степта със коприна замрежена,
но все пак те виждам низ друми и пусти крайбрежия,

но все пак те викам - и теб, и нощта, и утехата -
и слушам: как шушне безкрая и смее се ехото.

Образът на белоцветните вишни у Дебелянов ( „Помниш ли, помниш ли…”) и този на белия полюлей от цъфнали клони у Разцветников в „Степ” („Остана ми спомен за здрач и за цъфнали клони -/ах, бял полюлей в теменужната нощ окачен…”) създават усещане за осветеност на картините, за нежност и чистота на любовното чувство, което, като догорелите светлинки на оронения цветец, няма как да задържиш завинаги. Защото е ефирно като мушиците, които лирическият Аз с такова умиление пита - „за нея ли плачете”, и е готов да преодолее всички природни стихии, за да се докосне до лъжовната радост на „едничката трошица любов” -  достатъчна, за да го спаси от душевните терзания. Но това е и същата белота на нищото, която струи от планинските преспи на безпътицата и отчаянието. И само трошицата любов, една целувка, забравена може би от момичето, е тази, която години наред в суровата действителност храни душата му с живот!

И нека да бъдеш - през девет царства във десето:
ще дойда през огън и преспи, и вятър суров…
Вземи ми ръцете, вземи ми очите, сърцето
в отплата за твойта едничка трошица любов.

Защото не зная: без нея в студената шепа
какво щях да правя аз, друмник натегнал и блед,
и как щях да срещам зората над пустите степи,
където живея сред вятър и тръне, и лед.

Очакването е и момент на търсене на любимата, която всъщност е нежно съхраняван спомен от десет години. Десетката - цифрата на съвършенството и символ на вселената - придава трансцедентност и идеализация на образа. Любимата е момиче с очи - зелени звезди и замислено, т.е. спокойно, езеро; клепачите й са тъмни върби - асоциации за мистична, космична загадъчност. Изобщо от зеления цвят на Разцветников лъха студена измамност и обремененост, липсва му живителният заряд на синьото и златното, които създават жизнеутвърждаващото и оптимистично настроение в поезията му: „потоп от ясно злато”, „сини ветрила” („Поет”), „със чадър от синя свила / руса пролет шета пак” („Пролет”), Христос е със сини очи и руса глава и т.н. Синьото е цветът на спомена, на съня и на всичко, което носи успокоение. Създава носталгично и мило усещане за нещо красиво, нещо отминало -  като любовта спомен и сън, която няма да се завърне, но вдъхва сили за живот у безнадеждния самотник. А „животът сякаш е неприятно събуждане, което тегне обратно към съня, но безсъницата неспирно надделява и трябва някак си да бъде изстрадана. И романтикът Разцветников се впуска в изпитани от европейските романтици, ала нови за него пътища - преоткрива народното творчество, създава прекрасни стихотворни цикли по народни мотиви (които облъхват с неочаквана и малко странна жизненост типично разцветниковската болка), вае великолепни поетични преводи, пише чудесни стихове за деца” (Бакрачева А., Заложби на отвореността, http://www.nbu.bg/webs/amb/alba/public/potenti/pot-ar.htm). Веднъж влязъл в сърцето на читателя, Разцветников е способен да нахрани душата му за цял живот с трошицата любов на своята поезия. Неговото творчество винаги ярко ще свети от иконостаса на Пантеона на българската литература.